Арно Холц
От колко време

От колко време

вече

не съм … поглеждал … към луната!

В моята

задушна стая,

приведен между книги,

дни,

седмици, месеци

дълги,

седях … и пишех!

Неща, които някога болезнено са ме ранявали, неща,

които някога

възторжено са ме вълнували,

неща отпреди хиляди години, и неща, които никога не са били,

неща,

неща, неща,

неща!

 

. . . . . . . . . . . .

 

Как … чуждо ми е всичко днес! … И как

далечно!

 

Сега е … есен! Есен … е и в мене!

Есен!

Мина… времето, когато още хранех ликуващи надежди! … Мина

времето, когато още знаех

какво е

радост!

 

. . . . . . . . . . . .

 

Само

едно ми е останало! Едно!

Задушната,

оскъдна,

тясна и самотна

стая,

столът, масата

и жълтата окръжност

на лампата, … и тези мъртвобледи книги,

един

безреден куп … хартия

и

„неща“ … „неща“ … „неща“

„неща!“

1899