Николаус Ленау
Бюстът на Бетховен

Вечерта се върнах тъжен

В мрачната си пуста стая,

Но вратата щом разтворих,

Светлината ме замая.

 

Там един добър приятел

С любещ взор откри пролука,

Лъч на радостта да хвърли

Посред самота и скука.

 

Зърнах бюста на човека,

Който ми дари сърцето,

По-кораво от скалите,

По-дълбоко от морето.

 

Воят на алпийски бури,

Щормът див над океана

И сърцето на Бетховен —

Звук свещен сред урагана,

 

Те разбуждат в мене смелост

За съдбата да нехая

И с усмивка все да гледам

Как гори дървото в рая.

 

Боря се, но без омраза,

Любя с жар, но съм безсловен,

Сладка е смъртта, щом страдам

С тези песни на Бетховен;

 

Заликуват ли, животът

В миг добива сила, младост

И над гробовете еква

Дионисиевска радост.

 

Разгневят ли се свещено —

Пред човешкото достойнство

И пред волята побягва

С крясък демонското войнство…

 

Нежен порив, ромолене

Ах, вълните в океана

Сякаш глас на любовта са —

Как преливат, пръскат пяна!

 

Върху гладки раковини

Нимфи своя танц играят,

Славеите неродени

На коралов клон мечтаят.

 

Чуй! По-тихо! Тези песни

Слуша геният свободен,

Че в съня на младенеца

Шепне ги духът природен;

 

Свири ги на лунни струни,

Опнати над страшни бездни,

Ритмите им в тъмнината

Стават на кристали звездни;

 

Под вълшебните им звуци

Розата разтваря пъпки,

Литва жеравът, усетил

Есенните скръбни стъпки…

 

Ах, Кориолан! Къде са

Бунтът, битките победни?

Днес унило и сломено

Глъхнат гласове последни.

 

Как героят в бой чутовен

Всичките прегради смете,

Сетне — поразен трагично,

В празни мисли се оплете.

 

Впива поглед той в земята,

За бедите размишлява;

И ликът му благороден

В няма скръб се помрачава…

 

В тези гласове нестройни,

Чуй, епохата се моли,

Те примирие вещаят

След борби и зли неволи.

 

И в симфониите гръмки,

И сред бурите дочувам:

Слиза Зевс и на Исуса

Кървавия лоб целува;

 

И ехти любов велика,

Всичко тя с крило обгръща,

Нов свят в стария се влива,

В свят извечен се превръща.

 

1841