Аделберт фон Шамисо
Наесен

Ниско пълзи изнурено бледото слънце,

Есенно-златистожълти са цветовете на шумата, жали

Полето наоколо, вече оголено, бавно мъглите се стелят

Над сухи стърнища.

 

Виж, есента приближава и скоро след нея

Ще допълзи и коварната зима, ще смръзне животът;

Да, остарява годината, тъй остарял се усещам и аз

Самият!

 

Мила, с боязън ме гледаш, недей да се плашиш;

Виж, косите са бели, очите

Отслабнали; макар и сърцето горещо да бие в гърдите,

Аз зъзна!

 

Наближи ли ме демонът, нека го гледам право в очите:

Наистина, страх не ми вдъхва, да дойде,

Не ще да ме грабне безпаметен, искам

Да го разгледам и опозная.

 

Нека горчилката, тази последна, за миг да изпия,

А не да се влача, отдавна мъртвец и забравен,

След като, пълен със сили, нявга върху земята

Следи съм оставил.

 

Ах, кръв избликва от скъпото мое сърце:

Имай смелост, силна бъди; ще зарасне дълбоката рана,

Пречистен и свиден ще скъташ лика ми в сърцето си,

Нетленен навеки.

 

1837