Фридрих Шилер
Към Слънцето

Слава на тебе, че пак засияваш, сине небесен!

        Слава на дивния лъч

В твойта усмивка, той всичко приветства, всичко обайва!

        Тъжно, в боязън и мрак

Тънеше скрито творението: ах, красотата бе мъртва

        Дълго пред жадния взор.

Ала от нежното розово лоно на облака рано

        С обич ти вдигна глава

И ни разбуди в зарята на утрото; тя приветливо

        Своя пожар разгоря

Над върховете и възвести ни твойта поява.

        Бързо започна нощта

Да се оттегля в безбрежността на планините.

        После изплува и ти,

Прелестно Слънце, стопиха се сивите страшни грамади!

        И като влюбени, ах,

Дълго разделяни, гледа Небето с копнеж към Земята,

        Нежно пък смее се тя;

Облаци на хоризонта сините хълми целуват;

        Въздухът чист е и лек;

Всички ливади се къпят в блясъка мил на лика ти,

        С радостни трели ехти

Хорът на птиците от позлатения злак на горите,

        Песни летят на възбог;

Всяко създание опиянено ликува в блаженство:

        Весел е целият свят!

Всичко това дължим, о, Слънце, на твоята обич.

        Отче небесен, прости,

О, прости ми, че падам ничком и вместо тебе

        Боготворя твоя син!

Ала ето че тръгва той с оня пурпурен облак,

        Литва над всички царства,

Над необятните водни простори, пламти над Всемира:

        Долу превръщат се в прах

Кралските тронове, сякаш в плесен искрят градовете;

        Ах! И самата Земя

Става гроб. Ала Слънцето от висините се смее

        Ведро към времето-смърт

И постига великата цел: сферите стопля.

        О, прекрасният лик,

Пример за доблест, с дружески поглед нека огрява

        Дълго нашия дом,

Докато в грохота на Вечността потънат звездите

        И ти самото заспиш!

 

1781