Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2011 г.)

Издание:

Леонид Панасенко. Гневът на Ненагледна

 

Редактори: Иван Троянски, Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979 г.

Рисунка на корицата: Текла Алексиева, 1988 г.

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Топка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Гичева

 

Украинска-съветска, I издание

Дадена за набор на 28.I.1988 г.

Подписана за печат на 28.IV.1988 г.

Излязла от печат месен юли 1988 г.

Формат 70 х 100 32 Изд. № 2144

Печ. коли 20. Им. коли 12,96 УИК 14.30

Цена 2 лв.

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

ДП „Георги Димитров“, София

 

Леонид Панасенко. Сентябрь — это навсегда

Днепропетровск, „Промiн“, 1983

История

  1. — Добавяне

Трудно се пише предговор към книга на млад автор — той все още е публикувал само разказите и повестите си, сега търси веруюто си, все още не е натрупал онзи „първоначален капитал“, след който могат да се правят по-категорични оценки. Неговите първи разкази започнаха да се появяват на български език само преди две-три години (ако не се лъжа, запознанството ни бе разказът „Трябва да се раззелениш“ в сборника „Фантастика 1“, 1985). А ето вече влезе в авторитетното обкръжение на писателите от библиотека „Галактика“ — при това съвсем заслужено. Защото Леонид Панасенко е сред съветските автори с най-сериозна заявка за бъдещо развитие.

В Съветския съюз интересът към фантастиката е при висок градус вече повече от три десетилетия. Малко или много е това — да съдят литературните историци. Но тези десетилетия бяха вътрешно напрегнати и динамични — тръгна се от „фантастиката на близката цел“, мина се през лъчезарния космически ентусиазъм, за да се стигне до философските антиутопии на братя Стругацки. В последните години се заговори за „новата сибирска вълна“, но това според мен е по-скоро географско, отколкото литературно понятие. Пък и самата „нова вълна“ не остави подире си особено трайни следи.

По-важното е обаче, че в тази жива, кипяща, наситена с ензими и движения среда се оформи едно ново поколение писатели. То не изпита върху себе си трудната борба за легализирането на жанра, не се наложи само да открива каноните и конвенциите му, не мина по криволичещите пътеки на необходими и безполезни експерименти — то получи наготово и опит, и образци. Стана „вторият вал“ и затова претенциите на читателите към тях са по-строги, критериите — по-високи. Те вече не получават онези леки похвали, които щедро раздаваме на пионерите, нито овациите и кошничките с цветя — с тях възнаграждаваме само премиерите. Те живеят сред блясъка на имена, на майстори, все още активни и трудоспособни, и трябва да намерят свои места под тази огърлица от слънца. Парадоксално е, но факт: да си втори се оказва по-трудно.

Един от най-интересните автори в това ново писателско поколение безспорно е Леонид Панасенко. Мисля, че той няма да ми се обиди, ако кажа Панасенко с човек с лесна творческа съдба — веднага направи впечатление, открои се, отдели се сред десетките нови имена, бързо излезе „наяве“. Оцениха го и по-възрастните колеги, и читателите. Онези, които следят развитието на съветската фантастика, не доловиха някаква особено дълга „борба за пространство“ — без колебания, съвсем естествено и категорично той зае своето място в групата „млади дарования“.

За съжаление не знам подробности за живота му, затова ще се наложи почти дословно да повторя записаното в лаконичните издателски карета. Роден е в 1949 година в селцето Перковичи във Волинска област, Украйна. Завършил е журналистика в Киевския университет, работи като журналист в Днепропетровск. Автор е на четири книги, разказите му са превеждани на много езици. Комай това е същественото.

Останалото е да си отговорим на въпроса: защо все пак Панасенко така бързо, без усилия фокусира читателското внимание върху себе си? Не е необходимо да мъкнем вода от девет кладенеца, нито пък да вадим на бял свят тежката терминологична артилерия на академичното литературознание — Панасенко е просто добър разказвач. Има такива хора — измислят и разказват истории с лекота, както дишат; имат в достатъчни дози и наблюдателност, и въображение, и разказвачески усет. Могат да съчиняват без вътрешно напрежение. Не изпитват недостиг от идеи и сюжети. И разказите по правило се получават успешни. Леонид Панасенко е от тях. (Е, разбира се, изкушените в писателското дело знаят, че най-трудно се пишат тези разкази, които изглеждат лесно направени. Но това е друга работа.)

Но във фантастиката разказваческата дарба не е достатъчна. Трябва още да разказваш умно, да притежаваш определен обем природонаучни знания, да имаш прогностична интуиция и склонност към парадоксално и евристично мислене. Точно тук са скритите оръжия на Панасенко. Той не е от авторите, които искат да те смаят с научни небивалици или технически чудесии, нито пък се напрягат да казват за бъдещето истини от последна инстанция. Фантастичната идея в неговите произведения е винаги дозирана, премерена, добре регулирана и ме дразни. Тя е „потопена“, скрита в някаква наглед обикновена, делнична история. И още — тя е винаги очовечена!

По всяка вероятност голямата истина е в последната думичка — очовечена. Напоследък все повече се говори, че литературната фантастика трябва да се върне към изконното си начало, да стане нова форма на човекознание — много се говори, ала малцина успяват да го направят. А точно тук минава границата между фантастиката като продукт на масовата култура и технократизма и фантастиката като пълноценна литература.

В това отношение Леонид Панасенко е безспорен — той е писател. А фантастичното е само средство да ни каже онова, което иска да ни каже като писател. Средство, което той е овладял майсторски.

Край