Ярослав Вайс
Мида

Почуках. Зад вратата нищо не помръдна, не долових никакъв звук. Почуках отново. Тишина. Бавно натиснах дръжката на вратата и надзърнах вътре. Голи пластмасови пейки покрай стените, дълга, ниска и стерилно чиста масичка по средата. На отсрещната стена — две врати: на по-тясната надпис „WC“, на широката и тапицирана — „Лекарски кабинет“.

Усмихнах се виновно и прекосих празната чакалня. Почуках на жълтата брава от кована мед, но меката тапицерия заглуши звука. Безпомощно отстъпих крачка назад. В същия миг блесна зелена светлина и електрическата ключалка леко забръмча.

Влязох в кабинета. Зад огромното светло бюро до прозореца седеше възрастен мъж в бяло памучно облекло. Сиво-жълтите му дълги, гъсти коси бяха вчесани назад, на масивния му нос като на седло бяха кацнали очила в кафява рамка, имитация на рогова. Той посочи с длан към въртящия се стол пред бюрото.

— Моля, седнете!

Стисна зъби с частица от секундата по-рано, отколкото беше естествено, и аз си помислих, че трябва да си сложа в ред протезите. Но не бях дошъл тук за това.

Зъбите на доктора станаха причина да забравя за миг своето положение и съвсем машинално поздравих:

— Добър ден.

Всъщност само исках да поздравя; вместо думи от устата ми излезе нечленоразделното „бъйбе“.

Той ме изгледа с леко учудване:

— Моля?

Посочих с пръст устата си.

Сега лекарят изглеждаше още по-учуден, после в очите му блесна разбиране и бавно, внимателно, за да мога да следя движението на устните му, каза:

— Извинете, вие глухоням ли сте? Но умеете да четете по устните, нали?

Поклатих глава и с ръка показах, че искам да пиша. На лицето му вместо разбиране се появи любопитство. Той побутна към мен един от моливите, подредени до дясната му ръка, и ми подаде лист хартия.

Почеркът ми не е много четлив, затова предпочетох да пиша с печатни букви: „Схвана ми се езикът.“ Поколебах се за миг, после допълних: „НЕ УСЕЩАМ НИКАКЪВ ВКУС.“.

Явно беше прочел написаното, преди да му върна листа. Кимна.

— Хм… ще се заемем с това. Можете ли да ми напишете как стана всичко?

Взех молива и започнах: „ВЧЕРА СЛЕД…“ — но спрях. Нима мога така да му обясня нещо? Най-много да ме вземе за луд. Гледах известно време началото на изречението, после го задрасках и написах: „ТОВА Е ДЪЛГА ИСТОРИЯ.“

Той сви рамене и замислен поглади с ръка брадата си. Наболите косми изскриптяха под пръстите му. Ще бъде добре да използува нашия препарат „БАРБОСТРОЛ“.

— Жалко, трябва да разбера какво ви се е случило. Да лекуваш болест, без да знаеш нищо за нея, рядко води до успешен резултат.

Сега беше мой ред да свия рамене. Историята наистина е дълга.

— Е, дайте да ви видя — каза той и заобиколи бюрото. — Отворете уста. — С малка, тънка като молив батерийка, която извади от горното си джобче, той освети езика ми. — Благодаря.

Върна се зад бюрото и взе писалката.

— Ще ви предпиша нещо временно. Изплаквайте с него устата си. Може би няма да ви помогне, но сигурно няма и да ви навреди. А утре ще дойдете отново за основно изследване. — Изведнъж му хрумна нещо. — Имате ли у дома си пишеща машина?

Кимнах.

— Тази вечер отделете малко време и ми напишете с няколко реда какво се е случило с вас, съгласен ли сте? Всичко, което сам смятате за важно.

Отново кимнах.

— И така — довиждане до утре, господин…

Едва сега се сетих, че изобщо не му се бях представил. Бързо бръкнах в джоба си и измъкнах оранжевата служебна визитна картичка. Думата ОСТРЕОЛ беше набрана с букви, няколко пъти по-големи от тези на моето име.

Докторът ми подаде ръка, визитата приключваше.

Помислих си дали изобщо този сивокос лекар свързва рекламния ни девиз: „ОСТРЕОЛ Е ВАШИЯТ НАЙ-ДОБЪР СПЪТНИК“ с експедицията на планетата Острея. Та нали от моето завръщане бяха минали вече единадесет години.

Откровено казано, сред многото тогавашни експедиции нашата на Острея не се отличаваше с нищо особено. Беше едно от десетките изследователски пътешествия, които Институтът за Вселената предприе през тази година до достъпните области на Космоса със задачата да бъдат изследвани планетите, на които се предполага, че съществува разумен живот. Естествено, повечето от експедициите се връщаха без резултат и нашата не направи изключение. Впрочем скоро след завръщането й на Земята цялата обширна програма бе отменена поради нерентабилност.

Тогава автоматичната изследователска сонда изведе на преден план Острея, защото тя в много отношения приличаше не Земята. Атмосферата й съдържаше повече от седемнадесет процента кислород и в нея нямаше никакви вещества, опасни за човека. За Земята напомняха и цяла редица други белези: например съотношението между отделните химически елементи или начинът на подреждане на дългите въглеродни вериги, които практически образуваха основния строителен материал на всички тамошни организми. Само с едно дълго не можахме да свикнем — преобладаващият цвят на растителността беше не зелен, а наситено оранжев. Тоест фотосинтезата протичаше посредством съединения, близки до земния каротин.

На планетата кацнахме трима: Берт, Павел и аз — ръководителят на експедицията. Берт беше холандец, широкоплещест, силен мъж с дълги мустаци и малки, добродушни очи. На пръв поглед изглеждаше муден, но това наистина беше привидно; в действителност този солиден мъжага умееше дяволски бързо да взема решения. Отначало ние с Павел се дразнехме малко от прекаленото му любопитство, нетипично за човек от неговата страна, но свикнахме — и то беше добродушно като очите му, а в края на краищата за един изследовател това качество не е толкова нежелателно.

Ще бъде пресилено, ако взема да твърдя, че Павел бе антипод на Берт, но те наистина много се различаваха. Павел беше дисциплиниран, сдържан мислител, израснал в съвсем различна среда от нашата с Берт. Имаше удивителна фантазия, за която направо му завиждах, както и за личното му обаяние, което винаги въздействаше на жените, а понякога и на всички около него. При това, макар че много месеци живяхме заедно в по-голяма близост дори от личинките в медената пита, той съумяваше да се изолира от нас, имам предвид душевната изолираност. Успяваше да бъде сам много повече, отколкото Берт и аз.

За разлика от нас двамата, той си имаше и една страст: вкусното ядене. Беше гастроном в истинския смисъл на думата, познаваше кухнята на всички народи, паралели и меридиани, цветове, аромати, оттенъци. Ценеше храната заради нейния вкус, а не заради хранителната й стойност. По негов съвет оставих корабния робот-готвач да програмира толкова широка рецептура, че със специално писмо трябваше да давам обяснения на ръководството на Института за Вселената. И въпреки това някои ястия му липсваха.

Бих могъл спокойно да заявя, и донякъде ще бъда прав, че първопричината за всичките последвали събития беше едно лакомство. Но не по-малка роля изиграха и любопитството на Берт и моята нерешителност.

 

Всяка сутрин Берт и Павел излизаха навън; аз оставах в лабораторията, за да обработвам резултатите от предишния ден. Така ние постепенно допълвахме или коригирахме данните, получени от автоматичната сонда.

Отначало светът, който се простираше пред нас, напомняше огромна празна кръстословица. Ние бавно я попълвахме с данни, информации, анализи, наблюдения, образци. Едно-единствено нещо обаче не можехме да открием — не намерихме и следа от каквато и да било форма на разумен живот.

Наистина, понякога се случваше анализаторите на изследователските сонди да ни подведат и да преценят неправилно получените данни, а теоретически съществуваше и възможността в резултат на неочаквано придвижване във времето експедицията ни да е пристигнала на планетата, след като търсената цивилизация отдавна вече бе загинала или пък бе изоставила Острея; нищо обаче не свидетелствуваше, че сме участници в някой от тези редки случаи. Външните условия за възникване и развитие на разумен живот бяха идеални и същевременно никъде на планетата не намерихме нито една следа, подсказваща, че тя е била напусната.

Намирахме разнообразна и високоприспособена жива материя, организми, които до съвършенство отговаряха на тамошните условия на живот — и никакво мислещо същество! Сред организмите на острейската природа и най-примитивното земно млекопитаещо щеше да бъде цар, и то не толкова благодарение на физиката си, а преди всичко на своите — макар и несъвършени — душевни способности. Като цяло природата на тази планета бе дори прекалено спокойна и хармонична, без взаимно заплашващи се животински и растителни видове, без стихийни бедствия и катастрофи. Тук цареше миролюбива търпимост и изключително примирение със съдбата; ако едно същество биваше нападнато от друго, то не се съпротивляваше, така че всъщност нападението преставаше да бъде нападение, а се превръщаше в определена форма на съжителство, на задоволяване на потребностите, на тяхното удовлетворяване. Многочленен паразитизъм или по-скоро симбиоза, доведена до абсурдно съвършенство. Скучен, еднообразен ход на времето.

Не зная кой от нас тримата пръв оприличи планетата на прекрасна блондинка с мил поглед, но със съвсем празна глава. Сравнението беше подходящо, макар и да забравяхме, че някоя тъпа на вид русокоса красавица неочаквано може да се окаже хитра.

И така — хранилищата с регистрирания и предварително проучен материал се пълнеха с минерални и биологически образци, паметта на компютрите наближаваше върха на своя капацитет, а дяволските твари, заради които всъщност бяхме пристигнали тук, все ни убягваха — ако изобщо съществуваха.

На Берт всичко му изглеждаше просто:

— Никакви разумни същества не са живели тук и няма да живеят. Това са паразити! — крещеше той всяка вечер, докато се хранехме. — Казвам ви, да си вдигаме партакешите и да се връщаме вкъщи. Иначе много скоро ще се побъркаме и сами ще влезем в консервиращите азотни камери, колкото да се намира нещо в тях. Имам предвид нещо интелигентно.

— Ами зарязвай приказките и влизай най-после — обикновено сухо му отговаряше Павел.

Нямаше никакъв смисъл да се спори с Берт. Той оставаше глух за аргументите и изобщо за всичко, което казваха другите. А когато реши, че всеки нов час на планетата е абсолютно излишен, стана непреклонен.

Така че го оставихме да бръщолеви. Явно беше, че всеки понася различно еднообразието в работата и в живота. Сутрин Берт излизаше навън със същото добро настроение, както и предишния ден. Това беше само неговият неизменен метод да се изплъзне за малко от сивотата на всекидневния ритъм на труд и почивка.

Тази вечер започна както всички останали. Павел седеше тихо на своето място и наведен над чинията си, ядеше бавно и съсредоточено и мислеше за нещо, което занимаваше само него, аз още допълвах в корабния дневник данните от изминалия ден, а Берт шумно се тъпчеше и с недоволно ръмжене дооформяше обстановката.

Когато Павел раздигна масата и заяви, че отива да си легне, аз реших да съставя плана за следващия етап от изследванията. Неочаквано Берт седна до мен и артистично, все едно че беше на сцена (някога, както се хвалеше, бил учил два семестъра в театрална академия), прошепна:

— Шефе, забелязахте ли, че от няколко дни нашият Павел е станал вегетарианец. Видяхте ли какво яде?

Думите му ме изненадаха и ми стана неприятно. От една страна, защото и през ум не ми беше минавало да гледам какво поръчва Павел на робота готвач, и от друга — бях учуден, че Берт се е загрижил за това. Поклатих глава:

— Не съм забелязал дори какво ядеш ти, нали роботът приготвя каквото му се поръча. И това, което е програмирано.

— Шефе, аз винаги се храня най-почтено, голямо парче месо и всичко останало. — Шепотът на Берт кънтеше из помещението и от него дори оранжевите листа на дърветата навън трепереха. — Само че Павел, нашият известен гастроном, съвсем престана да яде месо. Нали ви казвам, станал е вегетарианец. Яде буламачи, каквито преди приемаше от немай-къде, след като се нахрани, за десерт. Нима не знаете, че никак не обичаше сладки неща? А сега? Сутрин закусва понички, за десет часа си взема бишкоти, а обядва ябълкова пита. И какво вечеря днес? Сварени необелени картофи. Е, кажете, шефе, нормално ли е това?

Отместих настрана разработения план и погледнах сърдито Берт.

— Слушай, какво яде Павел, си е негова работа. Може да не е добре със стомаха. Или просто да не му се яде месо.

Берт със съмнение издаде напред долната си устна и после важно поклати глава.

— Това не го приемам, шефе. Само го погледнете как яде. Без всякакъв апетит чопли в чинията. Помислете само — човек като него, за който всеки знае, че добрата кльопачка е едно от най-големите удоволствия в живота, и изведнъж това? Казвам ви…

Прекъснах го.

— Стига вече! Малко прекаляваш със своето любопитство, Берт, намирисва ми на шпиониране. Ще те посъветвам нещо: забрави това, което ми каза сега, и върви да си легнеш. Като се наспиш, ще мислиш другояче.

Той направи обидена физиономия. Препоръчах му, преди да заспи, да си прожектира нещо весело с Чаплин или пък да мисли за някое холандско момиче и с удоволствие забравих за неговото бръщолевене. Имах достатъчно сериозни грижи, за да се занимавам с това, кой с какво си пълни чинията.

Но на другата сутрин приказките на Берт отново изплуваха в съзнанието ми, докато наблюдавах как Павел вяло чопли в ореховото руло. Всъщност за това допринесоха и многозначителните погледи, които Берт ми хвърляше зад гърба му.

— Павел, не се ли чувствуваш добре? — попитах го за по-сигурно. — Ако не си във форма, остани днес в базата, аз ще изляза вместо теб. И без това вече не знам откога не съм си показвал носа навън…

— Защо да не се чувствам добре, командире — възрази той. — Зле ли ви изглеждам?

— Не, не, само ми се стори, че някак лошо се храниш.

Чувствах се като детска сестра в отделение за пеленачета.

Той трепна.

„Откачил е“ — сигнализираше Берт.

— Може би за по-сигурно трябва да си направиш медицинска проверка — предложих на Павел и с това приключих за себе си целия случай. Нима всеки трябва да изгълтва на закуска по двеста грама шунка като Берт.

Павел поклати глава, отмести чинията, навлече си горнището на космонавтския костюм и излезе. След няколко минути двигателят на самолетчето му забръмча.

— Е, шефе, какво ви разправях? — удари с длан по масата Берт, който днес не бързаше да иде на работа както обикновено. — Този човек не е ли някак си мръднал? Кажете де…

Не ми се струваше Павел да е откачил, но въпреки това попитах:

— Не знаеш ли къде работи сега?

Берт се загледа втренчено в пода.

— Къде… точно, не зная, но е на западното крайбрежие.

— Всъщност мога да погледна — измърморих и взех да прелиствам последния запис на Павел. — Да, западното крайбрежие е. Тук имам и точните координати.

— Шефе, признайте, че с Павел става нещо. — Берт възбуден обикаляше около масата. — Хващам се на бас — в главата му се върти мисълта, че тук няма никакви жени. Всеки мъж има нужда от време на време да срещне някоя госпожица — завърши той печалната си мъдрост. Когато бродеше из областта на психологията, Берт навсякъде търсеше жените, те бяха слабото му място.

Макар че и на мен държането на Павел не ми хареса много, не възнамерявах като Берт да правя толкова далечни изводи заради новите му кулинарни предпочитания. Така че кимнах разсеяно с глава и после го пратих навън, като му обърнах внимание, че ако иска по-бързо да се върне там, където и той самият ще има шанса да срещне някоя госпожица, трябва час по-скоро да се залови за работа.

По обед нещо избръмча навън също като нашите изследователски самолетчета. Беше необичайно, момчетата се връщаха едва привечер. Преди да успея да стана от масата, на която разработвах резултатите от предишния ден и да погледна през прозореца, на вратата застана задъханият Берт.

— Шефе, шефе… бързо!

Изглежда, видът ми е издавал повече недоумение, отколкото изненада.

— Къде? Какво става? Ако не можеш да говориш ясно, по-напред си поеми дъх.

Засега не се вълнувах много, не допусках, че се е случило нещо сериозно, иначе Берт щеше да използува резервната система за свръзка и нямаше да губи време за път до базата.

— Павел съвсем се е побъркал, шефе. Полудял е, плюска… тъпче се с нещо.

— Откъде знаеш? Доколкото ми е известно, ти трябваше да си на съвсем друго място. Или си променил изследователската си програма?

— Прощавайте, шефе, ама аз… като зърнах тук координатите, ми хрумна, че мога да отскоча да се видя с него. Ей така, да си поприказваме или… — Той направи невинна физиономия, лицето му придоби простодушен израз, та да го съжаля и да престана да му чета конско за служебните му задължения. — Но сега трябва да дойдете с мен и сам да погледнете, шефе, факт. Като го видите, ще сте доволен, че тръгнах подир него. Положението е такова, че трябва да направим нещо за Павел. Е, кажете… — Той ме хвана за ръката и я разтресе. От вълнение мустаците му се наежиха като на котарак. — Заключете всичко тук както си е, ще седнем в самолетчето и ще излетим. Всъщност да не забравя, трябва да вземем някакво успокоително. За Павел.

За разлика отпреди сега физиономията му изразяваше убеденост, поне чистосърдечно облещените му очи трябваше да потвърждават това. Все пак не успя да ме предума, че е наложително да 01 идем при Павел и да го възпрем да яде нещо, което просто му е вкусно.

— Слушай, всъщност какво точно… плюска Павел? — попитах го аз.

— Какво ли? Някакви миди. Струва ми се, че вече съм ги виждал тук, може би е донесъл някакви образци.

Не беше изключено, големият аквариум бе пълен с образци от морски животни, които чакаха по-нататъшна обработка, и между тях имаше доста мекотели.

— Миди ли? Може би стриди?

— Знам ли? Казвам само, че яде някакви миди. Ако беше на Земята, никак нямаше да се учудя, макар че аз не бих сложил в устата си такова нещо, но вие, шефе, чували ли сте някога изследовател на чужда планета просто така, изведнъж, да започне да яде местни организми? Кажете де, известен ли ви е такъв случай?

Тук вече Берт беше напълно прав. Доколкото си спомнях, не бях срещал случай на ядене на извънземни организми — нито в официалните материали, нито в разказите на предшественици и колеги.

— Откачил е, шефе. И може да стане опасен…

Прекъснах го. Ни най-малко не ме интересуваха дивотиите, които се рояха в главата на Берт.

Въпреки това измъкнах от чекмеджето на масата пистолета със сънотворен заряд за приспиване на по-едри животни, пъхнах го в горния си джоб и излетях с Берт.

Когато приближихме крайбрежието, Берт се спусна със самолетчето много ниско и намали скоростта. Бавно се плъзгахме над върховете на дърветата.

— Не трябва да ни види отдалече — каза Берт.

Кацнахме на полянката, където той явно се беше приземил преди това; изпомачканата трева не беше успяла да се изправи. Оставаше ни още малко път пеша през миролюбивата острейска джунгла.

Така и не успях да свикна с тишината и спокойствието, които владееха на тази планета. Острейските живи същества издаваха малко звуци, а и слухът им не принадлежеше към най-развитите сетива. Затова пък обонянието им в повечето случаи беше много по-съвършено, отколкото можехме да предположим. А трябва да признаем, че на тази планета имаше какво да се мирише: разнообразните и остри, приятни и неприятни миризми непрестанно атакуваха човека. В джунглата преобладаваше чисто и свежо ухание, което заедно с яркооранжевото зарево властвуваше над всичко наоколо. Впрочем главните образци на ароматичните етерични вещества от острейските организми са основата на всички прочути парфюми, одеколони и тоалетни масла с марка „ОСТРЕОЛ“, а оранжевият цвят стана символ на рекламните материали на фирмата.

Изведнъж сред ароматите на девствения лес долових острия дъх на нещо чуждо. Сред тихото шумолене на клоните и листата се обадиха вълните, които се удряха о брега.

Дърветата растяха почти до самото море; около Острея не кръжи никакъв спътник, затова тук не съществува приливен пояс. Скрихме се зад голям скален отломък, обрасъл с тъмночервени лишеи, и Берт измъкна бинокъла.

— Погледнете пръв, шефе. Аз вече го видях.

Взех бинокъла, допрях го до очите си и то нагласих на фокус. Пред мен се раздвижи увеличеният образ на крайбрежието, дългата пясъчна ивица, врязана в прозрачните вълни на морето. Почти в края й забелязах Павел. Наместих го в центъра на координационния кръст и го приближих чрез трансфокатора.

Той седеше на брезентово сгъваемо столче от стандартното оборудване на преносимото изследователско работно място и с лакът се опираше на металната мазилка. Вместо уреди върху нея имаше голяма купа, пълна със сини черупки.

Павел държеше в едната си ръка нож, чието острие блестеше на слънцето, а в другата — голяма синя мида. На лицето му бе изписано сластното и малко глуповато изражение на човек, който в момента се наслаждава на нещо и понеже не знае, че го наблюдават, не крие чувствата си.

Приближих още повече образа му и се вгледах в ръката. Мидата изглеждаше точно като една от онези, които беше донесъл преди няколко дни.

В този миг в зрителното ми поле се появи и другата ръка с ножа. Острието му се вряза между двете части на черупката и разкъса връзката помежду им. После натисна и двете крила се разтвориха; появи се лъчисто-синьото тяло на мекотелото.

Ножът изчезна, след него тутакси се вдигна и ръката с мидата, по-бързо, отколкото смогнах да я проследя при този едър план. Взех отново на фокус главата на Павел, по-точно устата му. Той тъкмо отделяше от нея празната черупка. Устните му се затвориха като порта на средновековна крепост.

Отдалечих образа, за да виждам цялата глава на Павел. На лицето му се появи блажено изражение, предизвикано от върховна наслада. Когато отново отвори очи, нещо в погледа му ме накара да изтръпна. Странен беше този поглед, сякаш от друг свят, замъглен, а при това знаещ, с какъвто ви гледат хората, чието съзнание блуждае другаде под въздействието на опиат или на душевно разстройство.

— Е, шефе, какво — обади се Берт, — нормален ли е този човек? Кажете де… И се огледайте наоколо колко още е изплюскал.

Отново нагласих бинокъла. Кафявият пясък около столчето на Павел беше осеян с мидени черупки. Можеха да образуват доста голяма купчина.

Не, това със сигурност не беше нормално. Вселената е обект на научно изследване, а не пространство за кулинарни оргии. „Ами ако някой долети на Земята и вземе да дегустира хората“ — помислих си аз.

— Шибнете му под кожата двойна доза приспивателно — посъветва ме Берт. — После ще го вържем и ще отлетим заедно в базата. А там някак ще изкопчим от него какви са тези фантасмагории.

— От такова разстояние трудно ще улуча — казах. — А не можем да се приближим повече, ще ни види. И освен това, преди да му вкарам приспивателното, трябва да си поговоря с него. Или поне да се опитам…

Отново погледнах през бинокъла. Павел точно отваряше нова мида от купата на масата.

— Ясно, Берт — казах, — ще оставим разговора за довечера, като се върне. А дотогава ще обмислим всичко.

 

Сега, след толкова години, когато седя в удобното кресло и наблюдавам градината със спокойната повърхност на езерцето, моравата, където черното куче Пишкот тича с децата, поведението ни през онзи ден ми се струва малко неуместно. Но човек гледа по един начин на дадена ситуация след години и отстрани, а по друг начин в момента, когато трябва да реши как ще се развият нещата по-нататък. Знам, че съставна част от тренинга на астронавтите е поведението при неочаквани ситуации, но никакъв тест или тренировка няма да отговори със сигурност как ще се държи човек при действителна криза.

Нашият екипаж не беше ни го по-лош, нито по-добър от другите. Но след многомесечното пребиваване на оранжевата планета, доста далече от Земята и всъщност вече с единия крак у дома, този случай силно ни разтърси. Просто в такова положение мислиш по-различно и главно, виждаш всичко като под увеличително стъкло.

Основната причина, поради която постъпката на Павел с мидите ни изненада така, беше, че проблемът възникна съвсем неочаквано. Бяхме подготвени за всичко друго, но не и за угощаване с организми от извънземен произход. Вместо да поговорим спокойно с Павел или да изчакаме какво ще ни каже той самият, ние предизвикахме първия конфликт, последиците от който се отразиха върху цялата съдба на нашата експедиция.

Не измислихме някакъв капан за Павел, а само се посъветвахме как да постъпим, ако се случи нещо неочаквано. И макар че говорехме за „нещо неочаквано“, и двамата имахме предвид едно и също — ако под влияние на опиата (защото не се съмнявахме, че мидите съдържат някакъв особен опиат) той ни нападне. И както става при такива случаи, всичко се превърна в тъжна гротеска.

Павел се върна както обикновено, само изглеждаше малко по-замечтан. Сега обаче ни беше ясно на какво се дължи отсъствуващият му поглед и ровенето в чинията с храната. Състоянието, в което според нас се намираше той, по-късно записах в корабния дневник като парализа на нервната система под въздействието на вещество от извънземен произход, загуба на способността да възприема действителността, разлагане на личността!

Без да каже дума, Павел седна до масата и се загледа в пулта на робота готвач.

— Какво ще си поръчаш? — попитах го с присторено безразличие. — Един голям бифтек ли?

Той поклати глава.

— Днес не. Днес предпочитам нещо безмесно. Май оризов пудинг.

— Малко е блудкав, не ти ли се струва? — продължавах непринудено разговора.

Той постави безучастно ръка на пулта.

— Хм… — каза неопределено и беше ясно, че изобщо не възприема думите ми.

Кимнах на Берт и той застана до пулта на робота.

Беше точно зад гърба на Павел, за да може да се хвърли върху него и да го обезвреди, ако се наложи.

— Слушай, Павел — заговорих по-натъртено и го заставих да вдигне глава, — всъщност ти защо не ядеш месо?

— Не ми е вкусно — отговори той спокойно. — Може би прекалено много съм се тъпкал с него или пък ми е омръзнал изкуственият му вкус. — Той — и Павел посочи с глава робота — наистина е добър готвач, но особено напоследък някак много силно чувствувам колко изкуствено е всичко, което готви. Но толкова ли е важно, та да се говори за това?

— Не, това не — поклатих глава, просто ми хрумна. — Значи ястията на робота вече не са ти вкусни… а спомняш ли си как за малко не го съсипа, като искаше от него все нови и нови южнокитайски специалитети? Спряхме те едва в последния момент, когато се канеше изцяло да му смениш програмата.

— Командире, кантонските рула не са никакъв особен специалитет. На Земята сега ще ви ги сервират почти във всяка евтина гостилничка. Но какво е станало, та изведнъж за храна говорите вие, а не аз, както беше досега? Толкова ли е важно за вас с какво си пълня стомаха?

Повиших леко тон, само толкова, колкото се изискваше, да подчертая командирските си функции.

— Грижа се не само за това, какво ядеш, но и за всичко, което правиш. Мое задължение е. А пък твое задължение е да изпълняваш нарежданията ми, което значи — и да отговаряш на моите въпроси.

— Извинете, командире. Но аз отговорих на всичките ви въпроси. Тоест на всичките, които ми поставихте или на които е по силите ми да отговоря.

Думите му бяха хапливи и аз не възнамерявах да търпя това.

— Щом не ти харесва месото от нашия робот, какво ще кажеш за нещо постно? Например риба? Или някаква друга водна гадина? Морски скариди, рак? Или може би сребърен поднос със стриди и шампанско? Е, не ти ли потекоха лигите, чревоугоднико?

Той трепна конвулсивно, но се овладя, явно помисли, че е случайно.

— Ама… ама, нашият робот и стриди ли може да приготвя?

Не исках да му дам време да се опомни.

— Стига толкова! — извиках, сякаш бях на сцена. — Разбира се, че не може! Но и ти никак не умееш да лъжеш, всичко ти личи!

Избухнах така неочаквано, че Павел изплашено трепна. А Берт като котка, готова да скочи върху дързък врабец, реагира на внезапния ми подтик и се хвърли върху него. С дългите си ръце той обгърна гръдния кош на Павел и с брадата си натисна главата му надолу.

— Сложете му белезници, шефе — изхриптя той, — да не ви направи нещо! Май съвсем се е побъркал.

Павел се мяташе и се мъчеше да се освободи, но не успяваше и злобно хриптеше:

— Остави ме на мира, тъпак умопобъркан! Махни си лапите, дръвник такъв! Командире, нека престане!

Всъщност той беше прав, със своето неочаквано нападение Берт действуваше много по-налудничаво от него.

— Пусни го! — махнах с ръка. — Малко прекали, Берт. Но благодаря ти.

— Ама, шефе, той имаше такъв вид, като че ли ще се нахвърли върху вас — смръщи вежди Берт и колебливо разтвори обръча.

Павел разтриваше натъртените си рамене.

— Наредете на тоя откачен друг път да не е посмял да се доближи до мене. — Той кимна с глава назад, за да посочи кой е откаченият. — Защото иначе така ще то подредя, че наистина ще има за какво да се бои.

— И на всичко отгоре тоя плюскач на миди ме заплашва!

— Затваряйте си устата и двамата! — изревах аз, а вътрешно изстенах. Кой ме беше наказал с тази чудесна двойка! Единият се тъпче с миди от чужда планета и същевременно фантазира, другият явно е шампион по мечешките услуги.

— Берт, веднага седни до мен! А ти, Павел, сега без заобикалки ще отговаряш на въпросите ми. И запомни — истината! Нали знаеш какво се казва в клетвата, която си подписал? Винаги честно и всеотдайно да служиш… вярно… — някак не можех точно да си спомня възвишения текст, наричан Клетва на покорителя на Вселената. — Накратко — докато не се върнем на Земята или докато тук не се приземи кораб с по-висш от мен командир, ще ми се подчиняваш! А аз няма да търпя да се върши нещо против моята воля!

Двамата неохотно седнаха, където им посочих, и се стараеха да не се гледат един друг. Вече се бяха успокоили, но това спокойствие беше несигурно.

— И така, Павел, да започнем отначало. Днес по обяд те видяхме как ядеш организми от извънземен произход. По-точно казано, това бяха все още ненаименувани мекотели от тукашното море.

Той кимна:

— Не отричам.

Изведнъж не знаех как да продължа разпита. Нито в учебниците, нито пък в часовете по командирска подготовка бях срещал случай да разследват някого, защото е ял. Бях изучавал как да бъде разпитван човек, заподозрян в убийство, как примерно да бъде наложено наказание за небрежност, за умишлена повреда на поверения космически кораб, за неподчинение на заповед, та дори и за опит за бунт, но сега нямах представа как да действувам по-нататък. Нима това е наказуема постъпка, насочена срещу същества от друга, извънземна цивилизация? Трудно е да се приеме, едва ли мидите представляват цивилизация. После ми хрумна да попитам за мотивите.

— Защо ги яде?

— Бяха ми вкусни.

— Отговорът ти не е много изчерпателен.

— Не знам какво повече да кажа. Когато нещо ти е вкусно, значи ти е вкусно и толкоз. Сетивните усещания не могат да се обосноват. Просто един ден видях мидите и ми се приядоха.

— А не ти ли мина през ум, че за такова важно нещо е трябвало да се посъветваш с командира си и да му поискаш разрешение? Нали така си се намесил в живота на планетата повече, отколкото е било необходимо от гледна точка на изследването й, а на всичко отгоре си застрашил и безопасността на експедицията; ами ако мидите ти бяха подействували токсично? Ами ако се беше разболял от някоя инфекциозна болест и заразеше и нас?

— Разбира се, известна опасност съществуваше, давах си сметка за това — каза Павел. — Но, честна дума, преди да опитам мидите, направих всички необходими тестове. И резултатите бяха нормални.

— От колко време ги ядеш?

— Днес за първи път — подозрително бързо отвърна той.

— Глупости — обади се Берт, но аз го прекъснах.

— Ами купищата черупки? Толкова много ли изяде днес?

— Добре, командире — от няколко дни.

— Мога да те накажа само задето не си ми поискал разрешение. Всъщност ти заслужаваш да те пъхна в криогенната камера, да те замразя при минус сто и осемдесет градуса и да оставя да те съживят едва на Земята — пред редовен съд.

— Надявам се, че няма да го направите, командире. — Макар че като всеки излизал вече във Вселената Павел знаеше за тази възможност, той явно се уплаши.

— Не бих искал.

— Командире — започна той и гласът му издаваше, че ще каже нещо важно, — оставете ме да ви обясня. Наредете на Берт да не ме прекъсва и аз ще ви разкажа всичко, макар че исках да ви предоставя цялостна информация в края на изследването.

— Изследване ли? Баламосва ви, шефе! — Що се отнася до психологията, Берт наистина беше едностранчив.

— Е, добре, Павел — казах. — Започвай!

Павел помълча малко, после посочи чашата, в която преди малко си бях налял „Праздрой“.

— Командире, защо с такова удоволствие пиете бира?

Не разбирах какво общо има тук моята бира. Но преди да изразя гласно съмнението си, Павел продължи:

— Защото стимулира функцията на храносмилателните органи ли? Защото алкалоидите, които съдържа, действуват на вашия организъм ли? Или пък ви вълнува мисълта, че благодарение на процеса на квасене малцовата захар в нея се е превърнала в малък процент алкохол?

— Не разбирам какво общо има това с твоето дисциплинарно провинение — започнах аз, но с леко движение на ръката Павел ме помоли да не го прекъсвам.

— Ще ви кажа защо: защото ви е вкусно. Тоест съществува сетиво, което ни дава възможност да различаваме храните и напитките — вкусът. Ние постоянно го забравяме, намираме го за естествено; едно е сладко, друго — кисело и повече не се замисляме над това. Но нали задачата на нашите сетива е да ни помагат да опознаваме света, заобикалящата ни действителност! Ние виждаме, чуваме, можем да докоснем нещата, да ги помиришем, както и да ги опитваме на вкус. Само че в течение на стотиците хилядолетия някои сетива са изгубили своето значение. С вкуса си повечето от нас искат да изпробват само това, което им е добре известно, а не да опознават нещо ново. Там е работата. Оставили сме вкусът да дегенерира. Дявол знае какво е било първоначалното му предназначение. Може би на нашите прапрапрадеди той е служел за разпознаване на подходящата от неподходящата храна. Но сега това вече не е важно. И така и така не можем да разчитаме на вкуса, затова спокойно, без да подозираме, ядем отровата, която ни вреди. Въпреки че в езиците ни са се запазили вкусови чашки и както ще ви потвърди всеки гастроном — те могат да бъдат дяволски развити.

Той млъкна, поиска с поглед разрешение и надигна моята чаша с бира. Изпразни я на един дъх. Мина ми през ума, че неговите вкусови чашки решително няма да закърнеят.

— Ние привидно различаваме само четири основни вкуса, но в действителност съществуват десетки и стотици нюанси, хиляди и хиляди различни информации, които нашият език е в състояние да долови и да запомни. Не е ли разточителство да използваме толкова съвършен анализатор, какъвто е езикът, само за да се наслаждаваме на нещо вече познато? Та ние го оставяме неизползван, въпреки че би могъл да бъде един от инструментите на познанието!

Той млъкна отново.

— Виж какво, Павел — казах аз, — като те слушам, ми става от ясно по-ясно, че мидите не са първото нещо, което си опитал на тази планета.

— Прав сте, командире. Но това наистина не беше само някакво гастрономическо начинание. Просто използвах вкуса като средство за познание.

— И това ти хрумна случайно?

— Трудно ми е да кажа кога. Но пръст в тази работа имаше и роботът. Знам, програмираха го точно по моите изисквания. Но след като месеци наред ядох неговата храна, изведнъж ми омръзнаха синтетичните му шницели, изкуствените домати… вече не ми бяха вкусни. И тогава ми хрумна да опитам нещо… естествено.

— Чревоугодник си и нищо повече! — намеси се отново след дълго мълчание Берт. — Знаеш ли как те наричат в института?

— Чувал съм — Квадрата. Само не ме питай, как ти викат на теб.

Берт се опря с двете си ръце на масата.

— Шефе, дайте заповед и ще скоча върху него. Въпреки че е откачил, няма да му се оставя да ме обижда.

— По дяволите, стига вече, момчета! — Отново ме хващаше яд — на Павел, на Берт, пък и на самия мен. — Като деца сте, провокирате се един друг. Ама че сте опърничави… А преди старта си мислех какъв чудесен екипаж съм си подбрал. Ако не престанете, ще ви пъхна и двамата в криогена. Ще има да се зверите, като ви осъдят по на няколко години каторга на Марс.

После отново се обърнах към Павел.

— Хайде да свършваме! Че си решил да включиш и вкуса си в опознаването на планетата, наистина заслужава внимание, но трябваше да ме информираш, преди да започнеш. Защото, повтарям отново, яденето на чужди организми е нещо, което никой член на екипажа не може да предприема без знанието на командира. Впрочем не бях сигурен дали може да го прави и с негово знание.) От утре вече няма да докосваш мидите, както и нищо друго! Струва ми се, че експерименталната стойност на мидите е вече изчерпана, нали?

— Но, командире — започна той, — вие все пак ми обещахте, че…

— Нищо не съм обещавал. Вече ми обясни защо си започнал да ги ядеш, повече не искам да слушам. Точка! Иначе експериментът ще се превърне в чревоугодничество.

Нямах намерение да слушам молбите и настояванията му да го оставя да продължи. А ми беше ясно, че не иска да говори за нищо друго, нали днес подир обед бях видял очите му…

Берт, който седеше до мен, явно навири нос. Стана така, както той мислеше. Но аз не проявявах вече разбиране и към него, не исках да им оставя каквато и да било възможност отново да се скарат или дори да се сбият. Ако това станеше, явно трябваше да ги приспя и двамата и да ги бутна в криогена. Нещо, което изобщо не ми се искаше — от една страна, защото обратният път към Земята щеше да бъде за мен безкрайно скучен, а от друга — защото си давах сметка, че едно подобно завръщане от експедиция щеше да се превърне в безкрайно коментиран фарс. А тогава все още много държах на доброто си име.

— За днес — край на програмата! — казах аз, — Веднага след вечеря и двамата изчезвате в кабините си.

— Както кажете, командире — сви рамене Павел. — Жалко, че не ме оставихте да разкажа най-интересното.

Погледнах го така, че моментално да забрави това, което току-що беше казал.

 

На следващия ден, веднага след закуска, седнах в лабораторията и се залових за работа, така че забравих всичко наоколо. Малко преди обяд светлините на приземяващо се самолетче ме върнаха към действителността.

За разлика от предишния ден беше Павел.

— Берт не се ли мотае случайно някъде тук? — попита той още от вратата.

— Не се мотае — казах, — но и ти нямаш работа тук.

Едва след това го погледнах в очите; в тях се четеше същото изражение, каквото бях видял преди двадесетина часа през бинокъла. Беше ми ясно, че е под въздействието на опиат.

— Не ти ли е добре? — попитах го внимателно.

Той поклати глава.

— Чувствувам се отлично, командире. Само че трябваше да говоря с вас. Без Берт. За мидите, за които разговаряхме вчера. Пред Берт не може да се приказва за това, видях то как се държи. Струва ми се, че съвсем се е побъркал, а беше такова добро момче. Не зная, но трябва да направим нещо с него, командире, да му помогнем някак или да го лекуваме… Всъщност мидите, заради които вчера започна кавгата…

— Стига! — викнах едва ли не като невменяем и трябваше да се хвана с двете ръце за масата, за да не се нахвърля върху него. — За никакви миди не искам повече да слушам! А ти още сега ще си прикачиш датчиците на апарата за диагностика и ще видим как си. Ако ти няма нищо, незабавно се връщаш на работа.

— Но, командире, разрешете ми да до…

— Разрешавам ти само да мълчиш!

Той ме погледа известно време, сякаш се решаваше на нещо, после кротко се усмихна и пристъпи към мен. Понечих да стана, но по средата на движението той впи пръстите си в раменете ми и ме принуди отново да седна.

Съжалих, че предния ден не бях действувал по-решително. Очите на Павел не предвещаваха нищо добро. В тях имаше нещо нечовешко, извънземно. Берт беше прав, той наистина се бе побъркал. Опиатът напълно го бе променил.

Той ме притискаше към стола и бързо ме обсипваше с развълнувани фрази:

— Командире, нали искахте да чуете за мидите… вие с Берт сте ме шпионирали, а после ме принудихте да говоря. Така че сега трябва да изслушате всичко докрай. Само че няма да ви го разправям сам. След това, което се случи вчера, все едно няма да ми повярвате. Ще направим по-добре, ако ги опитате сам. Трябва да ги опитате!

И за да подчертае, че говори съвсем сериозно, той ме разтърси целия.

„Опиатът провокира агресивността“ — помислих си аз. „Но сега това не е най-важното, главното е да успокоя Павел, да отслабя вниманието му. Трябва незабелязано да се добера до пистолета със сънотворното и после — сбогом, миди, изследователят Павел ще ви остави на мира! Експедицията на Острея ще завърши със заболяването и предохранителната консервация на единия от космонавтите. Така и за него, и за мен като командир ще бъде по-добре, отколкото да определям поведението му като бунт. А сега — спокойствие, не трябва да го дразня. И в най-лошия случай — ще изям някоя и друга мида.“

— Добре, Павел — казах с възможно най-голямо безразличие, сякаш току-що ме беше убедил да изиграем партия шах. — Ще опитам твоето лакомство. Макар че — как мислиш, наистина ли е необходимо?

Той още по-силно стисна рамото ми.

— Не се сърдете, командире. Необходимо е.

Вдигнах свободното си рамо.

— Хубаво — но къде са те? Или искаш да литна с теб до крайбрежието? Вярно, нямам много време, но в края на краищата, защо не?

„По пътя може да ми се открият десетина възможности да те пипна, момчето ми — засмях се в себе си аз. — А в якето ми пистолетът е приготвен от вчера.“

Само че и Павел не беше вчерашен.

— Къде ти, командире, много дълго ще стане. — Той огледа помещението. — Някъде тук трябва да са образците, които ви донесох за Института за Вселената.

Исках да го излъжа, че образците са вече обработени, но преди да си поема дъх, реших, че е излишно: и той като мен ги виждаше само на две крачки от масата в аквариума, дето ги поставяхме преди консервацията. Достатъчно беше само да протегне ръка.

Това бе последната ми възможност.

Павел пусна рамото ми и си нави ръкава. Погледна ме изпитателно и бръкна във водата.

Надигнах се мълниеносно.

Само че нямах късмет. Бях забравил, че лабораторното ми кресло съвсем леко се движеше на метални колелца. Преди да се изправя, Павел с все сила ритна облегалката и ме притисна към ръба на работната ми маса. Разбира се, в най-меката част под корема ми.

Изохках.

— Прощавайте, командире — извини се той. Сега стоеше нащрек непосредствено зад мен. Но аз по-добре от него знаех, че вече не е необходимо. Точно сега не можех да се вдигна.

Той взе скалпела, който лежеше между инструментите на масата, и — нали имаше опит — леко отдели двете половини на черупката.

Стомахът ми се качи някъде в гърлото.

— Цялата ли ще трябва…!

— Достатъчно е едно парченце, а после сам ще искате още. И ще съжалявате, че са само няколко.

Погледнах яркосиньото слизесто вещество в седефената черупка. Беше противно. Приличаше на син, прозрачен език, току-що изрязан от нечия уста. На повърхността виждах мрежа от някакви клетки, под които пулсираха други, по-сложни органи. „Още е жива“ — осъзнах аз и скоростният асансьор на стомаха ми отново полетя нагоре.

Павел ми я подаде.

С трепереща ръка вдигнах мидата към устата си.

— Най-добре е да я изсмучете наведнъж. Като стрида.

Разтреперих се и бог знае защо си помислих каква ли огромна синина ще се образува на рамото ми и дали Берт ще направи на рамото на Павел още по-голяма. После затворих очи и доближих противната пихтиеста маса до устата си.

Мина без повръщане.

Ядеше се.

Всъщност беше съвсем приятно.

Такъв един пикантен, особен вкус, който се задържаше на езика. Облизах си небцето, за да проверя дали малко от това чудесно желе не бе останало в устата ми.

Забележително лакомство. В живота си не бях ял толкова вкусно нещо. Напълно разбирах защо около Павел по крайбрежието се търкаляха толкова празни черупки.

И после се започна! Отначало помислих, че това е първият напор на опиата!

Сякаш чувствувах как вкусът на мидата прониква в тялото ми, в кръвта, сърцето, дробовете, в мозъка. Трудно е да си го представи човек, но изведнъж този вкус ме изпълни целия.

Сякаш току-що се бях запознал с някого. С някого, с когото не исках да се разделя и с когото копнеех да прекарам целия си живот.

— Отвори и останалите! — казах на Павел.

Най-сетне бяхме попаднали на същества, които можехме да разберем.

 

Берт лениво се обръщаше ту на едната, ту на другата си страна върху нагретия пясък.

— Знаете ли какво ми дойде наум, шефе? Щом ги ядем, не трябва ли по-скоро да ги наричаме стриди, а не миди? Признайте, че си заслужават.

— Те сигурно си умират за това — ухили се Павел. — Тъкмо гласуват да бъдат наименувани по достойнство.

— Нали е все едно как ги наричаме — започнах да обяснявам с даскалска предвидливост, преди да погледна Берт. Ясно, отново и двамата с Павел се бяхме хванали на въдицата му. — Имаш късмет, че информацията на мидите е еднопосочна и не могат да разберат какво си мислиш ти. Защото смятам, че иначе щяха по някакъв начин да ти дадат да се разбереш — казах.

Берт отново се обърна на другата страна, засенчи очите си от яркото слънце и като че с досада каза:

— Да, но аз само исках… просто исках да ги зарадвам. Та аз всъщност ги обичам не само когато са в устата ми… така, някак по човешки…

Нямаше смисъл да му отговарям, той дрънкаше каквото му дойде наум и ей тъй, по навик, предизвикваше Павел. Въпреки че след инцидента двамата се бяха помирили, между тях и главно от страна на Павел непрестанно се долавяше известна враждебност, която само подклаждаше заядливостта и остроумието на Берт.

Бяхме се разположили на пясъчната ивица, вдадена във водата, същата, на която преди две седмици за първи път бяхме видели Павел с неговите миди. Монтирахме там малка изследователска лаборатория и от сутрин до вечер ловяхме миди, отваряхме ги, оставяхме ги да въздействуват на езиците ни и после преценявахме получената информация. В базата се връщахме само за материали и прибори.

— Вече знам как ще ти наричат в ресторантите, когато попаднат в менюто им. „Блаженството на Квадрата“ — в чест на Павел. Не се ли радваш, че ще се прославиш?

Беше следобед и ние загаряхме на слънце върху кафявия пясък на тесния острейски плаж. Само на няколко метра от нас вълните лениво облизваха брега. Когато това изследване приключи, ще изглеждаме като контета от Ривиерата.

— Дали загарът ни ще се запази чак до дома? — продължих лениво да превръщам думите и изреченията в мисли. — Няма ли да му навреди скоростта на кораба?

Никой не намери за уместно да ми отговори. Сякаш се бяхме заразили от едностранната комуникация на мекотелите.

Сините миди действително представляваха необикновена и съвсем неочаквана форма на жива материя. Според земните критерии те не бяха разумни същества, но решително имаха душевен живот. Впрочем ако душевен живот може да се нарече събирането, класифицирането и съхраняването на информация. Защото, по-просто казано, сините миди представляваха информационни банки. По-голямата част от тялото им бе изградена от особени, огромни молекули; в тях бе кодирана информация, която се освобождаваше по химически път посредством вкуса. От апетитна материя чрез вкусовите нерви те се превръщаха в съобщение, което нашият мозък бе в състояние да приеме.

— Съвършена химическа комуникация — обясняваше Павел. — В края на краищата тя се среща и на Земята, само че при най-низшите животински видове. По химически път общуват например мравките или насекомите. При човека и изобщо при по-висшите животни нервната система е поела задачата да предава информацията.

Берт твърдеше, че наистина всичко това е хубаво, но че не можем да приемем мидите за интелигентни същества. Павел, напротив, доказваше, че става дума за интелигентни същества, умеещи да събират и преценяват информация, която влияе и на тяхното поведение. И според него ние ги ядем именно защото в случая вкусът е средство за комуникация, макар и едностранна, тъй като мидите трудно ще могат някога да изпробват вкуса на нашите молекули на паметта.

Както се изразявахме на Земята, мидите бяха дяволски интелигентни. Знаеха безкрайно много за морето на Острея, за живота в него и много други неща, за които нашите апарати и най-точни научни методи смогваха да ни кажат само частица от истината. И това беше естествено — докато ние изследвахме планетата от няколко месеца, мидите живееха тук от незапомнени времена и предаваха информацията си от поколение на поколение. Разбира се, както цялата планета приличаше на Земята, така и нейните миди в много отношения напомняха земните мекотели. Бяха двуполови и техните зародиши, преди да се захванат здраво за крайбрежните скали, където живееха в колонии, паразитствуваха върху кожата и в хрилете на други животни. Тази „командировка“, както започнахме да наричаме първия период от живота на мидите, продължаваше от пролетта, когато се раждаха, до есента. През това време не само се развиваше и укрепваше техният организъм, но преди всичко се развиваха и увеличаваха своя капацитет молекулите на паметта и информацията.

През есента започваше втората фаза от живота на мидите. От земна гледна точка това беше време, когато жизнените им функции отслабваха, време за зимен сън, но от гледна точка на сините миди — период на обработване и класифициране на информацията. Началото на този период бе свързано с едно доста драстично за нас действие: в момента, когато се заселваха в колониите, едва порасналите миди поглъщаха своите родители. От една страна, защото беше необходимо старите, зрели екземпляри да им освободят мястото на скалата, а от друга, защото това беше единственият възможен начин предците да им предадат своя жизнен опит и мъдрост. През зимата мидите довършваха развитието и подготовката си за зрелостта и в същото време подлагаха на преценка както своите, така и получената от родителите информация, изключваха всичко излишно, коригираха допуснатите грешки.

През пролетта настъпваше третата фаза от живота им — зрелостта. Организмът им вече беше способен да се размножава и още в първите пролетни дни мидите изхвърляха зародиши. Същевременно доузряваха и информационните молекули, които дотогава бяха в състояние само да поглъщат и да преценяват, но не и да предават информация. След пролетта и лятото настъпваше есента, времето на най-голямата зрялост, но и време, когато по-младите идваха да заемат тяхното място…

И още нещо беше интересно: сините миди не бяха вкусни на нито една от острейските твари, само на самите себе си, и то когато вече бяха узрели. Ние бяхме първите, които ги вкусихме и можехме да ги ядем почти само заради това, че бяхме способни да приемаме тяхната информация, да общуваме с тях.

— Ние едва ли можем да преценим какъв е смисълът на тяхното съществуване — вдигаше рамене Павел, когато го питахме. — Те решително нямат за цел да преобразяват външната действителност. Но умеят да реагират на действителността, като се приспособяват към нея. Умеят да мислят абстрактно.

От тях можем да се поучим как да възприемаме и съхраняваме новите познания, каква е биохимичната им основа. А може би и какъв е смисълът на съществуванието. Нима всяка форма на живот трябва да се развива в посока на външната действителност? Понякога, като ям миди, имам чувството, че те знаят много, много повече, отколкото съм способен да разбера. Ние научаваме от тях факти и данни, но ги възприемаме само като хора — а може би не разбираме това, което се крие зад тях и което за мидите е важно и представлява смисълът на живота им.

Колкото до това, понякога и аз изпитвах същото чувство. Сякаш бях на гости у професора си по математика, който ми разказва нещо много интересно и важно, и аз знам, че то има огромно значение, но за съжаление не го разбирам. На нашия контакт липсваше дълбочина.

По онова време работехме като бесни. Зарязахме всички останали задачи и изцяло се посветихме на мидите. Бяхме убедени, че сме направили откритие, с каквото не всяка експедиция се връща на Земята. А както се оказа след време, не бяхме пропуснали кой знае какво: сушата я бяхме изследвали, а за морето научавахме почти всичко от мидите. Обаче новата ни работа имаше един недостатък: и тримата бързо започнахме да пълнеем. Може би не от сините миди, ние ядяхме само зрели екземпляри, състоящи се почти изцяло от информация, от която, както изглежда, възприемахме само незначителна част. Останалото изключвахме. Пълнеехме главно от храната на нашия робот готвач. След като опознахме вкуса на мидите, ние също като Павел не можехме вече да ядем месо. Както веднъж сполучливо се изрази Берт, то ни се струваше глупаво. Наистина роботът готвач беше програмиран над средното равнище, но не и за вегетарианска храна, така че менюто ни започна да съдържа повече сладки неща, отколкото беше здравословно. Успокоявахме се, че когато се върнем на Земята, ще свалим ненужните килограми.

 

Към повърхността бързо се издигаше тъмно петно и придобиваше все по-ясни очертания. После Берт изплува, смъкна от главата си водолазната маска и ми подаде кошничката с мидите. С другата си ръка той се държеше за края на лодката. Трябваше да навлизаме за миди по-навътре в морето, защото колонията, открита от Павел, беше напълно изчезнала в нашите стомаси — а през последните дни подозрително бързо.

— Днес са някак по-дребни — съобщи задъхан Берт — и са малко по-светли, шефе.

Наистина по-голямата част от улова на Берт беше от миди, по-дребни от тия, на които бяхме свикнали.

Павел не беше с нас. Днес бе неговият ред да отлети до базата за запаси и освен това бе започнал да строи резервоари, в които искахме да пренесем на Земята достатъчно количество миди. „Резервоарите трябва напълно да наподобяват тукашното крайбрежие — казваше той, — помнете, че всъщност в тях ще пътува делегация на обитателите на планетата Острея.“

Взех една от по-едрите миди, разрязах връзката и я изсмуках още докато бях в лодката. Както обикновено вкусът й беше отличен, но нищо ново не научих от нея. Напоследък все по-често ни се случваше цялата информация, която мидите бяха способни да ни предадат (или която можехме да разберем?), да ни е известна. Колко жалко, че комуникацията помежду ни остава завинаги едностранна, че в никакъв случай не можем да я насочваме! Взех нова мида и я отворих. Едва после забелязах, че е от по-дребните. На вкус приличаше на едрите, но беше малко по-горчива и тялото й далеч не бе така прозрачно. Не, на по-дребните им липсва нещо!

Берт вече се бе качил в лодката. Хванах греблата и поех към брега. Едва когато дъното на лодката изскърца в пясъка, се сетих какво липсваше на мидата: тя беше съвсем безмълвна.

— Берт, опитай по-дребните — казах, когато седнахме край масичката пред палатката.

— Не я бива, шефе — обяви той подир малко. — Дали е вкисната, или само вкусът й е странен?

Опитах отново една едра, а след това една дребна мида. Не, макар че бяха близки по вкус, те не можеха да се сравняват.

— Работата е ясна, шефе — ухили се Берт. — Като скоча във водата, ще търся само едри.

Ала когато отново излязохме с лодката в морето, Берт се появи след доста време и със съвсем слаб улов.

— Мизерна работа — съобщи той тъжно, — както изглежда, тук вече са на привършване. Ще трябва да се преместим. — И той ми подаде кошчето: на дъното му се гушеха срамежливо шест миди.

Преместихме се по-встрани, но и там беше същото. Наистина имаше много миди, но все различни, а сини почти не се срещаха. Светлосините и по-дребните бяха доста, но не такива, каквито искахме.

Берт обаче не се отчайваше:

— Какво пък, довечера ще се върне Павел и ще ни съобщи къде има друга колония.

„Той е прав, казах си, защо да се тюхкаме предварително.“ Продължавахме бавно работата си според дневния план и отваряхме уловените миди. За по-сигурно отделих няколко в чинийка и я отнесох в палатката, за да остане нещо и за Павел.

Той долетя едва като се стъмни, когато умореният Берт се бе проснал на леглото в палатката и само блаженото му похъркване потвърждаваше, че е с нас. Разказах на Павел какво се беше случило. Той малко се изплаши и призна, че не знае нищо за друга колония, просто не е търсил.

— Утре сутрин и тримата ще се заемем с това — поободрих го аз, — а за днес съм ти запазил няколко.

Павел си отдъхна облекчено.

— Може би за по-сигурно трябва да ги скрием. Кой знае колко време ще мине, докато намерим друга колония. Не искам да предричам, но светлите и по-дребните не ми харесват, изглежда, че наближава смяната на поколенията…

Не бях помислил за това. Ето защо предпочетох веднага да вляза в палатката и да донеса мидите, които му бях запазил. Не исках да будя Берт, затова с ръка напипах в тъмното ръба на чинийката. На пръсти се заизмъквах навън; едва на вратата си дадох сметка, че чинийката е прекалено лека. В нея имаше само черупки.

Преглътнах ядосано. И Павел вече беше забелязал случилото се.

— Хубава работа — каза той. — Значи вие сте омели всичко до шушка.

От палатката се чуваше спокойно хъркане. Посочих с пръст нататък.

— Берт май е забравил. Извини го, ще видиш, че утре ще ти налови нови.

И на слабата светлина на лампата до масата можеше да се види как вените по челото на Павел набъбнаха.

— Стига да има какво — каза той.

Утрото показа, че имаше право да се съмнява. На нашата скала не открихме нито една голяма синя мида, а само мидички. Павел категорично ги определи като екземпляри, които току-що са започнали да се захващат за скалата и да приемат информацията от старите миди.

— Сега можем само да се молим някъде другаде това да е станало по-късно и да открием няколко зрели миди — каза той.

Без да губим време, тръгнахме да проучим крайбрежието. Прегледахме всички скали, но не попаднахме на други колонии.

— Шефе, помните ли каква е дължината на всички острейски морски брегове? — попита по обяд Берт. — Литам само, за да знам как да си пестя силите. — Колкото и странно да беше, въпреки че именно той бе изял последните миди, се осмеляваше и да си прави евтини шеги.

Ако Павел можеше мислено да убива или поне да бие, Берт щеше да се просне премазан от бой на земята. И Павел явно беше страшно недоволен, че това е невъзможно.

Мислено пресметнах, че при двеста километра дневна норма за всеки от нас можехме да проучим всички крайбрежия на Острея за около осем години.

— Няма ли да бъде по-просто, ако не открием по-едри миди, да почакаме, докато узреят младите? — предложих аз.

Може би вече щях да се въргалям до Берт, толкова зъл беше погледът на Павел.

— Простете, командире, но — обмислихте ли добре това, което казахте?

Простих му иронията. Младите миди щяха да узреят напълно едва когато на Острея започнеше пролетта. Значи — три години повече, отколкото бе нужно за проучването на всички крайбрежия. Единадесет земни години.

Тогава ми хрумна спасителна мисъл:

— Ами образците за Института за Вселената? Можем лесно да ги съживим.

— Така ли? — сега в гласа на Павел звучеше не ирония, а отчаяние. — Опомнете се, командире! Мидите, които трябваше да отнесем като образци на Института, ги изядохте вие!

 

Мъчително е да бъдеш командир на експедиция, която е открила нещо толкова важно — и е изяла своето откритие. Засега всичко потвърждаваше, че съм се оказал в такава ситуация. Вече втори месец продължаваше проучването на крайбрежието и с всеки нов ден изчезваше надеждата, че търсенето на зрели миди ще завърши с успех. А крайният срок за нашето отлитане наближаваше.

Това, естествено, се отразяваше различно на душевното ни състояние. Берт редуваше миговете на ирония и цинизъм с часове на меланхолия, когато се упрекваше, че всъщност за всичко е виновен той самият: първо, защото педантично бе забелязал отвращението на Павел към месото и му го бе натяквал толкова дълго, докато го принуди да издаде всичко по-рано, отколкото той е искал, а после — задето бе изял последните миди. Във всичко това имаше нещо момчешко и дори детско, но аз знаех, че е искрено.

Павел ми създаваше по-големи грижи. Сега той често седеше сам, потънал в размисъл, с глава, отпусната на дланите, безразличен към всичко наоколо, без каквото и да било желание да поговори с мен или с Берт. И с всеки изминат ден все повече успяваше да се усамотява.

Аз не успявах. Искаше ми се до безкрай да споря, да претеглям възможностите, да обмислям евентуалните решения, да търся изход. Заедно с въпроса, дали из огромните пространства на Острея ще открием нашите миди, ме измъчваше и мисълта какво да правим, ако не ги намерим. Защото не можехме да се върнем на Земята само със съобщение за откритието, без образци. Където и да отидех, все това ми беше в главата. Накрая, макар и да го поизмених малко, избрах решението, което се очертаваше още в началото.

В деня, когато го приех окончателно, пръв се върна Павел.

— Пак нищо! — каза той. — Мисля, че надеждата да открием все още съществуваща колония от зрели миди е едно към…

— … Двадесет и седем милиона — прекъснах го аз. — Няма смисъл да се въртим тук в омагьосан кръг. Прекъсваме търсенето и се връщаме у дома. Намислих как да представим нещата там.

Той ме погледна така, като че ли се заинтересува какво съм намислил.

— Ще отлетим с неузрелите миди — и ще ги оставим да узреят на Земята.

— Що за новина е това, командире. Та нали за тази възможност говорихме още в самото начало и ми се струва, че тъкмо вие най-много възразявахте.

„През последните седмици дисциплината тук съвсем се е разкапала“ — казах си аз. Преди да се случи тая беда, положително нямаше да се осмели да говори така с мен. И изобщо видът му беше някак странен. Но сега вече не можех да спасявам реда, сега на карта беше поставено всичко: моята репутация на Земята и моето бъдеще.

— И какво ще отговорите, като ви попитат къде са образците, командире?

Бодро почуках по челото си.

— Никой нищо няма да ме пита. Защото всичко ще бъде скрито-покрито, още оттук. Просто ще отречем.

Той ме погледна недоверчиво.

— Още утре ще почнем да заличаваме записите с информация за мидите. Ще прехвърлим всичко в личните си бележки, кодирано. Ще отнесем неузрелите екземпляри — може би само като декоративни мидички за езерцето у дома или като сувенир от Вселената. Условията на Земята не се различават много от тукашните и като направим внимателен анализ на водата, няма да ни бъде много трудно да я наподобим. А след единадесет години, когато мидите узреят, ще можем спокойно да признаем всичко. Тогава не само ще си премълчат за нашето провинение, но и ще пожънем слава: когато постигнеш успех, никой не обръща внимание на дреболиите. Слушаш ли ме?

Павел се опомни, погледът му вече не блуждаеше наоколо.

— Извинете, командире. Аз… само се замислих.

Отново повторих всичко накратко.

— Никой няма да се учуди, че не носим нищо, нали така се връщат много от експедициите. А представи си какво ще бъде след единадесет години — голяма маса с чиста покривка и на нея подноси със сини острейски миди… Или идеята не ти харесва?

— Харесва ми! Прав сте, командире, това е най-доброто решение.

Над Острея се спускаше нощ, една от последните, които трябваше да прекараме на нея. Берт все още не се беше върнал.

Не се върна нито в полунощ, нито на сутринта. Не отговаряше и на виковете ни.

Нямаше смисъл да чакаме повече. Тръгнахме да го търсим. Сравнително бързо намерихме неговото самолетче. Беше в пълен ред, сякаш след кацането Берт спокойно бе отишъл някъде по работа. Но от него нямаше и следа. Търсихме го и през цялата следваща седмица, но безрезултатно. Острея бе престанала да проявява към нас своята благосклонност също така неочаквано, както я бяхме спечелили.

Бяха ни необходими няколко дни, за да препишем и унищожим записите, да напълним резервоарите с млади миди, които точно по това време навлизаха в дългия период на разработване на информацията и не изискваха никакви грижи.

На планетата след нас останаха само просеката на мястото, където бяхме разположили базата си, купчините празни черупки върху издадената в морето пясъчна ивица и малка могила от острейска пръст. Символичният гроб на Берт.

Когато изминахме две трети от пътя до Земята, изчезна и Павел. Беше абсолютно невъзможно да е излязъл в космическото пространство, без корабните прибори да съобщят за това — но все пак той изчезна. Изведнъж останах сам и ме хвана страх. Не, това вече не беше само отнета благосклонност, а и отмъщение.

Отново и отново претърсвах кораба, измислях си кътчета, където Павел може да се е скрил, проверявах как са затворени всички люкове и изходи. Напразно! Не успях да го открия.

Командирът на експедицията се връщаше у дома, загубил някъде двамата членове на своя екипаж. Останал бе сам с резервоарите, пълни с неузрели сини миди.

И още нещо му бе останало.

Страхът.

 

Оттогава изминаха единадесет години. От удобното кресло през прозореца виждам градината и спокойната повърхност на езерцето. Вчера бях седнал на градинския стол край брега му и на коленете ми имаше сребърна чиния с няколко миди. Малко преди това ги бях уловил и с ножа отворих една от тях.

Беше така омайващо вкусна, както и първата, която преди много години трябваше да изям по принуда. Но насладата продължи само миг. После сякаш разжарена тел прониза езика ми и аз изгубих вкуса си. След още няколко секунди езикът ми съвсем се схвана.

— Ео аао е аау. Еу у ау. — Нищо повече не можех да кажа.

Не бях в състояние да говоря, но знаех всичко: къде беше изчезнал Берт и как се бе изпарил Павел. Като че ли сам бях присъствувал на това…

 

Павел летеше бавно над крайбрежната ивица на западното полукълбо. Днес вече няколко пъти бе кацал и се бе гмуркал във водата, ала все напразно. Знаеше, че по-нататъшното търсене е безсмислено, но механично продължаваше само защото надеждата никога не умира.

Дори се беше отърсил от приглушения, продължителен гняв, който го съпровождаше от мига, когато Берт за първи път се нахвърли върху него, като крещеше, че е полудял. От време на време се страхуваше, че ще избухне, но винаги успяваше да се овладее.

Каква съдба — да ти се падне като партньор в екипажа човек, който не е в състояние да се владее, когато трябва. Берт не издържа само два пъти — но все в решаващи мигове. За първи път, когато предизвика безсмисленото сбиване, и после, когато не можа да се сдържи и изяде и последните миди.

Но има ли смисъл непрекъснато да мисли все за едно и също? По-добре е хубавичко да оглежда крайбрежието, май тука то става по-скалисто. Павел се засмя — нали вече няма смисъл да се търси. Всичко е само убиване на времето.

Насочи се към малката полянка между зъберите и кацна. Без да бърза, се измъкна от кабината и си навлече водолазния костюм. Скочи във водата и бавно се спусна към пояса, където се въдеха мидите.

Разбира се — напразно! Намери само млади, светлосиви екземпляри. Той раздвижи стремително краката си, за да излезе колкото може по-скоро на повърхността, искаше да изпревари въздушните мехурчета от дихателния апарат. Когато изплува, видя, че до неговото самолетче има още едно.

Излезе от водата и се огледа. На оранжевата трева, под лъчите на есенното слънце, с ръце под главата се излежаваше Берт.

Павел бавно дошляпа до него в неудобните си жабешки обувки. Зад себе си оставяше тънко ручейче.

— Какво правиш тук, Берт? Нали днес трябваше да си на южното крайбрежие?

— Но не съм — отговори Берт и едва сега внимателно се вгледа в Павел, без да помръдне глава, само широко отвори очи. — И без това няма смисъл. Предпочетох да разгледам околностите. На стария чисто и просто ще кажа, че не съм намерил нищо, и край!

Павел отново потисна в себе си изблика на гняв. Този наивник, който е виновен за всичко, сега те убеждава, че нищо нямало смисъл… Той размаха водолазните си очила, за да отърси водата. Няколко капки паднаха върху лицето на Берт.

— Не прави глупости! — каза лениво той, без да се помръдне и сантиметър. — Ама че номера, да пръскаш хората само защото си ядосан. Като поискам, самичък ще се изкъпя.

— Да, но аз не се къпя. Аз работя. Работя, защото ти си тъпак и всичко изпорти.

Берт отново вдигна поглед.

— Не ме разсмивай, момче! Искаш да хвърлиш цялата вина върху мен, а?

— Ако не беше такъв глупак, можех да приключа основното изследване и всичко щеше да свърши по-иначе.

— Господинът е искал да се прослави, а ние му попречихме. Е, хайде, признай си, че си имал чувство за малоценност! Не се бой, всичко поемам върху себе си!

— Не намесвай командира — каза Павел, — не той, а ти си губеше времето с шпиониране. Нищо чудно да си изследовател ей така, проформа, а в действителност просто си ни дебнал. Колко получаваше за шпионирането, на час или на парче?

— Няма да ме ядосаш — каза Берт. — Щото много малко ме интересуваш. И ти, и твоите миди. Е, биваше си ги, но не дотам, че да съжалявам за тях! Имаше миди и вече ги няма — за мен въпросът е приключен.

Той се присмиваше в лицето на Павел. Беше сигурен, че докато лежи по гръб, другият няма да го докосне, колкото и да го е яд.

Трудно е да се каже дали в този момент Павел съзнаваше, че с подстрекателството и цинизма си Берт само воюва със собствената си съвест и разочарованието от неуспеха. Ако въпреки всичко бяха намерили колония със зрели миди, той пръв щеше да скача от радост и до втръсване да разправя колко великолепно се чувствува и с какво нетърпение очаква завръщането на Земята.

— Стани! — изсъска Павел. — Стани, пале такова, подъл мръсник!

Берт отново се ухили, но не помръдна. Чашата на търпението преля.

Павел пусна на земята водолазните очила. Свали плавниците и с все сила ритна легналия мъж в слабините.

Берт отхвръкна на другия край на полянката. С лявата си ръка той се хвана под ребрата, после бавно стана и прегърбен тръгна към Павел. Устните му бяха здраво стиснати, очите притворени, вените на ръката му между лакътя и китката се бяха издули. Най-сетне беше загубил своето ангелско спокойствие.

Не, това вече не можеше да се спре. Преди Берт да си поеме дъх, Павел се напрегна целият, готов за удар. Юмрукът му се стовари върху носа на Берт.

Берт учудено отвори уста и отново отхвръкна към камънаците. Тилът му се удари в ръба на скалата.

Павел осъзна какво би могло да стане и какво по всяка вероятност е станало. Не беше го искал, но нищо вече не можеше да промени.

Морето се блъскаше в околните скали. Равномерно, както всеки ден.

Бързо приклекна до лежащия мъж и повдигна главата му. От ъгълчето на устата му под тъмния мустак шурна струйка светлочервена кръв. Отворените му очи гледаха някъде високо над главата на Павел, а ръката му безжизнено падна на земята. С няколко скока Павел се озова при по-близкото самолетче и грабна чантата за бърза помощ. Действуваше бързо и без излишни движения, както го бяха учили да постъпва, когато се касае за човешки живот. Но вече беше късно: в глупавата, дребнава караница бе убил човек.

Мина доста време, докато успя да се надигне. После механично върна всичко обратно в лекарската чанта.

Също така механично по старовремски той затвори очите на Берт и надяна плавниците си и акваланга. Довлече Берт до морето и се потопи с него дълбоко под повърхността, до пояса с мидите. Там го погреба в дълбока скална пукнатина и препречи достъпа до тялото му с камъни. Когато се издигаше към повърхността, му хрумна, че мидите все едно ще си намерят път до него.

Целия следобед прекара в същото състояние на транс. Вечерта се върна в базата и аз го запознах с новия план. Той изведнъж разбра, че е в състояние да мълчи за това, което се бе случило. Мълча и през всичките останали дни, когато напразно търсехме Берт, мълча и по пътя към дома. Едва когато наближавахме Земята, рухна.

При една от проверките на резервоара, в който пренасяхме младите миди, той си пое дълбоко дъх, махна предпазителя срещу евентуално затваряне и се потопи в солената острейска вода. Знаеше, че щом капакът се спусне, връщане назад няма.

 

Това беше първата мида, която опитах след единадесет години — и първата мида, която познаваше хората. Тя за първи път се срещаше с друга форма на живот, за първи път бе научила за съществуването на Вселената, на други светове, на други видове комуникации. Знаеше какво е зло и ненавист, но също и любов и щастие. Знаеше, че трябва да се брани — по най-простия начин, който при мидите винаги беше успешен.

Удивително е колко бързо сините миди от Острея бяха успели да се приспособят само за едно-единствено поколение. Аз загубих усещането си за вкус. Езикът ми се схвана. Не можех да говоря разбираемо.

Взех чинията с мидите и ги хвърлих обратно в езерото. После се облякох и отидох на лекар.

 

Протегнах ръка към телефона и придърпах апарата до мен. Набрах номера и зачаках.

— Моля, лекарския кабинет — чух след миг.

— Свържете ме с лекаря — казах.

— Кой се обажда? — попита неизразителен глас.

— Предайте му, че го търси директорът на фирмата „ОСТРЕОЛ“ — казах аз.

На другия край нещо — вероятно ръка — захлупи мембраната.

След няколко секунди се обади лекарят:

— Добър ден, господине…

— Добър ден, докторе. Исках само да ви кажа, че водата, която ми предписахте, отлично ми помогна. Когато се събудих тази сутрин, всичко беше наред. Мога спокойно да говоря и главно — върна ми се вкусът. — Помълчах и после се пошегувах: — А това за чревоугодник като мен е много по-важно от способността да говоря.

Лекарят учтиво се засмя.

— Разбира се, прав сте, но все пак мисля, че трябва отново да се отбиете при мен. Знаете ли, сигурно има някаква причина за такава внезапна аномалия. И ще бъде добре да я потърсим.

— Не се грижете, докторе. Вече нищо ми няма, така че аз поемам отговорността. Ще ви изпратя декларация, че сам съм отказал да продължа лечението. И естествено — малък израз на внимание от страна на фирмата „ОСТРЕОЛ“.

— … Е НАЙ-ДОБРИЯТ ВИ СПЪТНИК. — дооформи фразата докторът. — Познато ми е вашето оранжево упойващо средство. И нямам нищо против него.

Сега беше мой ред да се засмея учтиво.

— Благодаря ви, докторе. Сбогом.

Затворих телефона и едва тогава осъзнах, че дори не почаках докторът да ми отговори. Упрекнах се за своята нелюбезност.

Обърнах се към прозореца и се загледах в градината, езерото, моравата зад живия плет, където децата си играеха и където сред другите кучета зърнах черния Пишкот.

Дявол знае дали ми беше помогнала водата на доктора, или просто въздействието на мидата беше отминало. Но не това ме измъчваше в този миг.

Мислех за Берт и за това, какъв човек беше той. Колко добро и колко зло имаше в него и дали не беше по-добър от нас, останалите.

Исках да бъде по-добър, защото това има голямо значение…