Ангел Каралийчев
Камъкът и змията

Надвечер падна едър, прохладен дъжд. Дърветата напращяха от роса, земята омекна, а реката потече размътена от пороите. Преди да падне росата от листака и да изсъхне влагата по камъните, слънцето залезе зад гората и селото замръкна мокро.

Петко Шилото излезе от къщи със запретнати крачоли, нагази в утаената бистра локва пред къщата, подплаши една едра зелена жаба, прескочи улицата и бърже почна да се катери по високия плет на бабината Ненина градина. Измити от дъжда, едри и сочни, върху трънения плет тихо блещукаха черни налети вишни. Шилото лакомо протегна ръка към един кичур от четири вишни, сграби ги в шепа и потегли да ги откъсне. Клонът, който здраво държеше плода, се огъна надоле и когато малкият крадец откъсна вишните, пъргаво отскочи нагоре. Всичката роса, натегнала по листата, се отрони, заваля и окъпа Шилото.

— Чакай, просяко, аз да ти дам още вишни! — викна отвътре баба Нена, която тъкмо в туй време щипеше бакла, и замахна с една дълга вършина.

Петко скочи на земята. Подхлъзна се, падна, изтърва вишните в калта, но бърже ги грабна, изправи се и търти да бяга, кривна по тясната безлюдна улица, дълго тича надоле и запъхтян се спря на моста, изми окаляните вишни в мътната вода и ги налапа наведнъж. Една тъмночервена капка вишнов сок потече полека по бузата му. Той я близна с наслаждение и си помисли: „Дано и слепият донесе черни!“

Излезе на моста, погледна към лозята, откъдето идеше тъмнина, но като не видя никого, озърна се наоколо, забеляза един голям гладък камък в храсталака, отиде и седна върху него. Камъкът беше влажен и студен, а Петковите дрешки мокри. Под камъка, свита на колело, лежеше една змия — пепелянка. Щом седна малкият, змията попита камъка:

— Туй момче защо не се прибере в къщи край огнището да изсуши мокрите си дрешки, ами седна отгоре ни?

— Чака някого.

— Кого чака?

— Чака слепия, дяда Божила, който сега се връща от лозята с кошница вишни. Днес, когато дядо Божил минуваше по моста, туй момче се къпеше в реката и отдоле го попита: „Къде си тръгнал, дядо Божиле?“ „Тръгнал съм към лозята — отвърна му слепият. — Аз съм болен човек, боли ме под лъжичката. Казаха ми, че церът на моята болест били узрелите вишни. Ще се примоля да ми наберат стопаните малко вишни. Един ошавец от узрели вишни — и нищо ми няма.“ Слепият отмина, а туй момче намисли да го посрещне вечерта и да му открадне вишните. Затуй сега седи на гърба ми и чака да се зададе дядо Божил с кошницата.

— Я се понадигни малко, колкото да си покажа главата! — рече змията.

— Защо? — попита камъкът.

— Защото искам да клъвна с отровните си зъби това безсърдечно момче.

— Трай си — отвърна камъкът, — нали е седнало върху мокрия ми гръб, аз хубаво съм го клъвнал вече.

Змията се укроти и задряма.

Мина половин час време. Тъмнината, която се надигаше от долините, порасна. Жална песен подхванаха жабите в реката. По едно време отдоле се зададе някой. Шилото скочи да го посрещне. Тъмният човек, който мудно креташе по окаляния път с кошница в ръка, беше дядо Божил.

— Дядо Божиле — изправи се Петко напреде му, — дай бе, дядо, да ти понося кошницата.

— Ти ли си, Петко — рече старецът и го попипа по раменете. — Ох, че се уморих! Нали не ми видят очите, цапал съм в най-дълбоките локви. Едвам се дотътрах. Земи, Петко, ама много ще ти се моля, не ми кради вишните, защото ми са дадени за цяр.

Петко пое кошницата и бръкна в нея. Сграби една шепа вишни, мушна ги в пазвата си, сграби втора, трета. Коремът му се поду, а кошницата олекна. Когато стигнаха запустялото вехто училище, където живееше слепият, Петко му подаде празната кошница и потъна в тъмнината.

Слепият бръкна в празната кошница, набута само две-три зърна и преглътна сълзите си.

Шилото, преди да влезе в къщи, излапа всичките вишни. Но щом влезе и легна да спи, обля го гореща пот и го затресе люта треска. Камъкът му беше взел здравето.