Ангел Каралийчев
Измаменото врабче

Мъничкото сиво врабче, дето беше свило гняздо между клоните на оная вита ела, която се оглежда в мъхнатото горско кладенче, снощи замина за чужбина.

Вчера сутринта то се пробуди рано, разтръска криле, стъпи на едно тънко клонче и се залюля. Гняздото потрепера, а трите му дечица подадоха навън жълтите си клъвки.

— Спете, пиленца, подремете още малко, додето росата се дигне. Аз ще ида да ви уловя мушици. Спете, мамините!

Пилетата прибраха малките си главици в гняздото и тихо зачуруликаха. Врабчето отлетя към запустялата воденица, дето се е сгушила всред върбалака, кацна на комина и викна на топчестия паяк:

— Плащай данъка или ще те глътна!

Топчестият паяк, който беше разперил като рибар мрежата си в комина, се показа с една кошничка мухи и я подаде на врабчето.

— Утре пак! — викна врабчето, пое кошничката и отлетя. Като мина край една отъпкана гола полянка, то видя гургулицата, кацнала на една круша, чака.

— Кого чакаш? — попита врабчето.

— Чакам вълка и мечката. Те ще докарат ей сега една кола снопи и като овършеят и сметат житото, ще полегнат да си подремнат, пък аз ще си напълня гушата.

Врабчето отлетя към гняздото си, напуска мухите в отворените човки на рожбите си и тозчас се върна при гургулицата и то да чака. Както беше рекла гургулицата — тъй стана. Вълкът и мечката овършаха, отвяха житото и се изтегнаха под една дебела сянка. Задрямаха и захъркаха.

Гургулицата първа се втурна към едрото жито, подире й — врабчето. Такова едро беше житото, че малкото врабче напълни с пет-шест зрънца гушата си и като се върна на елата — сито и радостно, — то се залюля на едно клонче над кладенчето и запя, колкото му глас държи.

Не щеш ли, от съседната хралупа се измъкна гладната лисица.

— Какво ти е толкова додражало, че си записукало? — изви глава нагоре лисицата.

Врабчето й разправи. Лисицата го изгледа с жадни очи, насочени към гняздото, където пърполяха жълтурчетата, и подви опашка. Тръгна надолу.

— Къде отиваш? — попита я врабчето.

— Отивам да обадя на мечката и вълка за краденото жито. Каквито са зли, мале-е-е, ще те одерат живо за краденото жито и от кожата ти ще направят тъпан.

— Чакай! — замоли се уплашеното врабче. — Недей ме погубва, не видиш ли, че ако умра, ще оставя три сирачета.

Лисицата спря и захитрува:

— Няма да обадя, ако ми спуснеш едното.

— Как? Ти искаш да ми изядеш пиленцето?

— Голяма работа — едно пиле, по-малко от орех.

— За тебе може да е нищо, но за мене то няма цена.

— Тогава отивам да обадя.

— Ох, недей…

Със свито сърце врабчето й даде най-малкото си.

Подир един час лисицата пак се изправи под елата.

— Не мога да мълча — рече тя, — съвестта ме гризе. Ако не ми дадеш още едно пиле, ще ида да обадя. Нямам сили да крия истината.

А надвечер тя отне и последното пиле на врабчето.

Отчаяно, с потопено в мъка сърце и насълзени очи, врабчето погледна празното си гняздо и като прошепна: „Лошави гадини се навъдиха в тая гора, брей!“ — разпери криле и отлетя към морето. Там завари един параход, току-що дигнал котва — тръгва за чужбина. Врабчето кацна на едно въже, впи очи в безкрайния океан и почна да размисля — дали океанът е по-голям, или неговата мъка.