Ангел Каралийчев
Вечно приятелство

Старият плъх се измъкна от дупката, озърна се наоколо и се спусна по малката бяла пътечка към брега на голямата река.

— Стой — извика му зелената жаба, която стоеше на един мокър камък с отворена уста и чакаше някоя муха сама да влезе в гърлото й.

— Къде отиваш?

— Бягам! — отвърна плъхът и спря.

— От кого бягаш?

— От моята другарка.

— Защо?

— Защото е много свадлива. Всеки ден се караме. Днес, когато легнах да подремна, тя ме нападна и ми отскубна най-дългия косъм от мустаците. Я ме виж на какво съм заприличал!

— Нищо ти няма, плъхчо — рече жабата, — ти пак си хубавец. Ами къде бягаш? Навярно си решил да се удавиш.

— Да не съм луд? Ще почакам тука на брега да мине някой параход, натоварен с жито. Много обичам да ям жито от параход.

— Слушай — предложи жабата, — я остани тука при мене, да си приказваме сладки приказки. Виждам, че с тебе можем да станем приятели. Когато ти падне тъга на душата, ще ти пея най-хубавите си песни.

— Попей ми сега една песен! — помоли я плъхът.

Жабата скочи във водата, хвана с лапичките си едно коренче, отвори широката си уста и почна:

— Бре-кекс-коах-коах! Бре-ке-ке-кекс-коах-коах!

Сетне излезе пак на мокрия камък и вдигна големите си изпъкнали очи към плъха, който стоеше онемял от учудване.

— Ти си най-голямата певица на света — викна плъхът, — защо не постъпиш в някоя опера?

— Каниха ме, ала аз не приех. Искаш ли да се разходим заедно по брега?

— На драго сърце! — отговори плъхът.

Тръгнаха. Жабата говореше бързо като картечница. Разказваше как един щъркел налапал нейния неразделен другар и как тя се спасила, като скочила в реката.

— Ти си най-сладкодумната жаба на света! — заскимтя плъхът. — Защо не пишеш стихове и приказки за деца?

— Пиша, във всичките жабешки списания ще видиш моето име.

Навлязоха в градината на воденичаря. Спряха на сянка под един широк тиквен лист. Наблизо едно мъничко птиче дърпаше с човка някаква жилава тревичка.

— Плъхчо — неочаквано жабата погледна със светнали очи своя другар, — съгласен ли си да се свържем с тебе за вечни времена?

— Стига да искаш — прошепна плъхът, — но как ще се свържем?

— Ще ти кажа. Хей, птиче — обърна се жабата към птичето, — защо ти е жилавата тревичка?

— Да си закърпя гняздото.

— Донеси я тук, а пък ти ще си намериш друга.

Птичето донесе тревичката.

— Ха сега, какиното, свържи с тревичката моята задна лапичка и едното краче на този хубав господин. Вържи здраво!

Птичето им свърза краката толкова здраво, колкото може да върже едно птиче. Но щом си отлетя, ето че над градината размаха криле един огромен щъркел.

— Щъркелът иде! — врекна жабата и слепешката се втурна към брега. Повлече след себе си и вързания плъх. Цамбукна във водата, гмурна се към подмола и се скри под един подводен камък. Плъхът се удави, преди да извика: „Помощ!“

Подир малко, когато щъркелът замина, жабата раздвижи лопатките си и се дигна нагоре. Удавеният плъх плувна над водата. Тъкмо в туй време пристигна един гладен гарван и си рече:

— Тъкмо за мене ядене!

И като се стрелна към водата, той клъвна стръвно плъха и го понесе нагоре. Вързаната жаба увисна надолу с главата и ревна:

— Олеле, майчице, отидох! Коах! Коах!

Щъркелът, който беше кацнал над воденицата и търсеше гущери, изви око, погледна гарвана и въздъхна:

— Ето кое се казва да удариш с един куршум два заека.