Ангел Каралийчев
Сърдит дядо

— Ще стана утре рано — рече Мулешковият дядо — и ще тръгна. Ще се махна оттук. Ще отида най-напред при ковача, ще му дам да закове железни подметки на ботушите ми и ще потегля към Незнайна гора, където никога човешки крак не е стъпвал. Ще вървя, ще вървя, додето изходя целия път и се продънят ботушите ми. Същия ден, когато се продънят железните подметки на ботушите ми, пред моите очи ще израсне чудната Незнайна гора. Ще събуя ботушите си и ще тръгна бос под дърветата по меката като килим трева. Сред гората има едно дърво — тънко и високо, с бяла кора, с крехки клони и сребърни птици, накацали по клоните. Щом като ме забележат птиците, че им отивам на гости, ще плеснат с криле, ще се люшнат по клоните, радостно ще зачуруликат и звуците като бисерни дъждовни капки ще закапят от гърлата им. Птиците от Незнайна гора вият своите гнезда от златни конци, кълват мухи от сребро, а когато чуруликат — бисер се рони от гърлата им. Ех, Незнайна гора! Ще сбера една шепа бисер, ще го скрия в джоба си и когато се върна тука, ще го дам на сестричето ти да си наниже герданче.

— А за мене, дядо, какво ще донесеш? — попита Мулешко.

— Нищо няма да ти донеса, Муле! — отвърна старецът и продължи: — Ще седна на тревата под белокорото дърво и цял ден ще слушам веселата песен на сребърните птички. Когато настане вечер и високо над върховете на дърветата плувне жълтият месец, птиците в Незнайна гора ще станат златни. Тогава аз ще извадя от пояса си медения кавал и ще им засвиря, да чуят дядовата свирка.

От всичките краища на гората ще надойдат златните птици. Отрупаните крехки клони ще запращят. Тогава аз ще бръкна в торбичката си, ще нагреба една кривачка просо и ще го пръсна под дървото. Златните птички, като видят просото, ще се спуснат презглава към земята да кълват. Ще кълват, ще кълват, ще изкълват просото до зрънце. Ще остане само едно зрънце, потулено до големия пръст на крака ми. Оная златна птичка, която е най-смела, ще приближи да клъвне и него зрънце. Но щом протегне шия и отвори клъвката си, аз ще я похлупя с калпака си. Няма да я притисна, защото може да я задуша, ами кротко ще я хвана изпод калпака и знаеш ли какво ще направя?

— Ще ми я донесеш, дядо, да си я сложа в една клетка — рече Мулешко.

— Да имаш да вземаш!

— Ами какво бе, дядо, ще направиш с нея?

— Ще си оскубя едно златно перо от крилото й, ще я пусна да лети пак свободно и да пее в Незнайна гора.

— Защо ти е златното перо, дядо Иване?

— Защо ли? — отвърна старецът. — Чувай да ти кажа защо. Ще се върна пак по същия път. Като стигна до нашето село, няма да се отбивам у дома, ами направо ще замина към града. Там има един златарин. Ще му продам златното перо за една торба жълтици. С жълтиците ще си купя самолет и със самолета ще замина към негърската земя, където растат портокалите и бананите.

— Дядо, и мене ще вземеш на самолета, искам и аз да дойда в негърската земя.

— Няма да те взема.

— Моля ти се, дядо!

— И да ми се молиш, и на колене да ми падаш, пак няма да те взема. Ще замина сам в земята на чернокожите и няма да се върна. До края на живота си ще лежа под сянка, ще ям сочни портокали и няма да помисля за тебе.

— Защо бе, дядо, ми се сърдиш? — попита Мулешко с нажален глас. — Какво съм ти направил?

— Ти знаеш добре, дядовото, какво си ми направил. Тая заран баба ти снела от тавана три чепки бяло грозде. Едната чепка дала на тебе, другата дала на сестричето ти, а третата скрила под паницата за мене, да си я изям с хляб, като огладнея. Щом баба ти излязла от къщи, ти си претършувал под паниците, намерил си го и си ми изял гроздето. Аз нямам време да гладувам. Ще замина в негърската земя да си нахраня душицата с портокали и банани.

— Недей бе, дядо! — замоли го Мулешко. — Ако заминеш там, с кого ще ходим за риба и кой ще ми разказва вечерно време приказки? Моля ти се, остани!

— Ще ми ядеш ли втори път гроздето?

— Няма!

— Вричаш ли ми се?

— Вричам ти се.

— Добре. Но посегнеш ли втори път, ще замина и няма да се върна — хубаво да го знаеш!