Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)

Издание:

Ангел Каралийчев. Приказки и разкази


То беше едно малко гълъбче — цялото беличко: и главичката му бяла, и гушката му бяла, и крилцата му бели, и перцата му бели, само крачетата му приличаха на коралови клончета, а очите му блещукаха като рубинени камъчета. Неговото гняздо се намираше в клоните на един хилядогодишен кедър, порасъл под сянката на Брилянтовите планини.

Всяка сутрин гълъбчето разтърсваше крилцата си над гняздото, кацаше на пътечката, която лъкатуши през оризовата нива, и — щъпук-щъпук — се упътваше към близката спретната къщурка, направена от дърво, покрита с оризова слама. До прага на къщурката го чакаше хубаво момиченце, което ходеше с червена рокличка на точки като калинка и носеше име Пи Лен Це. Туй момиченце беше много работливо. То ставаше рано, разтребваше къщурката, оправяше леглата, сядаше на едно мъничко столче до прага и започваше сръчно да плете. Щом зърнеше бялото гълъбче, Пи Лен Це скачаше от столчето, влизаше в къщи, изнасяше една порцеланова чашка с оризови зърна и му я поднасяше. Като изкълвеше зрънцата, гълъбчето разтваряше крилцата си и полетяваше над земята, да види какво става в Страната на утринната свежест. Подир един час то се връщаше при момиченцето и очите му грееха от радост.

— Всичко е хубаво — гукаше гълъбчето, — оризовите зрънца са пораснали като детски зъбчета, работничките от голямата фабрика тъкат тънко копринено платно за роклички и знамена, а рибарите са напълнили кошовете с големи сребърни риби.

А Пи Лен Це пляскаше с ръце.

Веднъж гълъбчето се върна от обиколката си изплашено. Крилцата му трепереха.

— Какво има? — попита Пи Лен Це.

— Страшен облак иде откъм върховете на Брилянтовите планини. То не са дъждовни капки, а огромни черни птици, които вдигат голям шум и грохот. Скрий, се Пи Лен Це, докато отминат! По-бързо!

— Къде да се скрия? — попита Пи Лен Це.

— Влез в къщурката и се заключи, а пък аз ще се сгуша в гняздото си!

Докато гълъбчето литне до кедъра, страшните птици пристигнаха. Една от тях се отлъчи от ятото, слезе ниско до самия комин на къщурката и снесе едно огромно черно яйце, което падна над оризовия покрив. Гълъбчето закри едното си око. Яйцето се пропука. Избухна такъв гръмотевичен грохот, че земята се разтърси. Гълъбчето закри и другото си око. Тогава до него пропищя едно желязно парче, голямо колкото грахово зърно, и прониза лявото му крило. Гълъбчето примря от болка, отвори очите си и най-напред потърси къщурката, но що да види? Там, където по-рано се намираше спретнатата къщурка, сега зееше дълбока яма, а от къщурката нямаше помен. Узрялата оризова нива гореше.

— Пи Лен Це! — изпищя гълъбчето и раздвижи криле над пламъците. — Къде си, Пи Лен Це?

Никой не отговори. Тогава очите на гълъбчето се изпълниха с ужас, и то, смъртно изплашено, полетя към оная страна, откъдето изгрява слънцето. Кацна върху едно камъче и тежко задиша. От водата подаде своята мустаката глава един зелен рак.

— Ах — рече гълъбчето, — ти, който цял живот ходиш само назад, кажи ми: що да сторя? Моето крилце е ударено.

— По-скоро бягай да ти го превържат — отвърна ракът.

— Къде да бягам? — попита гълъбчето.

— Иди отвъд морето. Там на островите има един голям град. В него се намират дворците на двамина господари. Единият е висок седем педи, а другият — седемнадесет. Ти влез в двореца на по-големия господар, той ще ти превърже крилото.

Раненото гълъбче прехвърли морето и стигна в града на двамината господари. Пред двореца на малкия господар стояха вързани седем кучета, а пред двореца на големия — седемнадесет. Щом съзряха гълъбчето, всичките кучета започнаха да лаят в хор. Пръв изскочи от двореца си големият господар. Вдигна поглед към небето и щом съзря гълъбчето, очите му изскочиха от гняв и злоба.

— Как си посмяло да летиш над тая земя без мое позволение? — ревна той, извади револвера си и го насочи към гълъбчето.

Бедното гостенче веднага разбра какво може да се случи, размаха силно крилете си и полетя към водите на първия океан.

— Дръжте го! — втурна се дългокракият господар подире му. — Стреляйте върху него! Свалете го на земята!

Тогава всички оръдия в страната на двамата господари почнаха да изригват снаряди подир гълъбчето, всичките военни кораби плувнаха подире му под пълна пара и всички самолети забръмчаха подир него. Големият господар гони гълъбчето до средата на океана, но не можа да му стори нищо, защото бялото гълъбче е неуловимо. Тогава дългокракият даде заповед за отстъпление. А гълъбчето попита една морска лястовичка:

— Кой беше този, който искаше да ме погуби?

— Не го ли познаваш? Ами че нали той изпрати черните птици, които отнеха живота на Пи Лен Це. Той е най-големият бегач на света. Преди осем години, подгонен от своите врагове, той измина цели три хиляди километра от Филипините до Австралия, без да си поеме дъх.

— Ами как се казва?

— Името му е Раз Бой Ник.

— Ще го запомня — рече ранената птичка и отмина.

Дълго се носи над широкия океан и стигна в един по-голям град, където къщите стигаха до облаците. Накрай града то видя един очилат старец с лукави зли очи и изкуствени зъби. Той подхвърляше нагоре продълговати железни играчки и се заканваше някому с юмрук.

— Какво правиш, дядо? — попита гълъбчето.

— Играя си с атомни бомби. А ти откъде идеш?

Гълъбчето кацна доверчиво върху една от железните играчки и почна да разказва историята си.

Очилатият старец подскочи и плесна с ръце:

— Никога не съм се надявал, че агнето само ще влезе в устата на вълка. Аз много обичам такива гълъбчета. Влез в къщата ми. Моят готвач ще те излекува.

Гълъбчето пристъпи през прага, но щом влезе в Тъмния дом — така се наричаше къщата на късогледия старец, — готвачът затвори вратата, запретна си ръкавите и грабна готварския нож.

— Искам го задушено! — провикна се отвън атомният старец.

— Ах — трепна гълъбчето, — този звяр е решил да ме заколи.

И се озърна тревожно. Всички прозорци и врати бяха затворени.

— Ела, миличко, да ти вържа червено герданче на шията — изръмжа готвачът и протегна ръце към гълъбчето.

Тогава гълъбчето го перна с крилото си по лицето, втурна се към камината и изскочи през комина. Измъкна се цялото очернено като гарванче.

— Дръжте го! — ревна човекът с ножа, но гълъбчето, макар че го болеше крилцето, литна като стрела над втория океан.

Дълго летя подгонената птичка над водите, премина океана и стигна до една опустошена земя, в която къщите на много градове и села бяха съборени до основи. Раненото гълъбче кацна върху една пукната делва и попита гущерчето, което се приличаше до делвата:

— Кой събори тия човешки жилища?

— Събориха ги ония, от които бягаш.

— Кога?

— Когато ти не беше тука.

— Няма ли кой да превърже удареното крило?

— Има едно добро момиче с огнено сърце. То се казва Раймонда Диен.

— Къде живее?

— В южния град Тур.

Гълъбчето отново полетя — към Тур. Земята беше тъжна. Никъде не се чуваше звънлив детски смях, нито птича песен. Над едно пристанище ранената птичка видя много работници — трескаво разтоварват голям океански параход. Но те не наместваха тежките сандъци на брега, както му е редът, а ги събаряха през борда на парахода направо в морето. Щом съзряха гълъбчето, работниците спряха разтоварването и почнаха да ръкопляскат. Очите им се разведриха.

С голямо учудване ги попита гълъбчето:

— Другари работници, какво правите тука?

— Разтоварваме парахода! — отвърнаха работниците.

— Но така ли се разтоварва параход! Защо не подреждате сандъците на брега, а ги събаряте на морското дъно?

— Защото в тези сандъци нашите заклети врагове са поставили оръжие, с което искат да избиват бащи, майки и деца. Но ние няма да позволим!

Гълъбчето си спомни за миличкото Пи Лен Це и се провикна:

— Не позволявайте, другари! Ако хванете убийците на Пи Лен Це, пуснете и тях на морското дъно!

И като им махна със здравото си крило като с ръка, то отмина по-нататък. Когато наближи Тур, умореното гълъбче видя едно момиче с големи блестящи и безстрашни очи — лежи върху релсите на железопътната линия пред един безкраен влак. Момичето лежи, а влакът стои замръзнал на мястото си и пухти сърдито. Уплашено се развика птичката:

— По-скоро се махни, защото влакът ще те прегази! Коя си ти?

— Аз съм Раймонда Диен.

— Защо си легнала тук, какичко?

— Хвърлих се върху релсите, за да спра този влак, натоварен със смъртоносни оръжия.

— Къде карат тия оръжия?

— Карат ги в една далечна земя, за да избиват с тях невинни хора. А ти защо имаш кръв на крилцето си?

— Ранено съм. Моля ти се, превържи удареното ми крилце. Казаха ми, че ти имаш огнено и добро сърце, и аз дойдох при тебе, да ме превържеш.

— Ела, миличко гълъбче — протегна Раймонда и двете си ръце към ранената птичка, но тъкмо когато пръстите й докоснаха болното крилце, изневиделица изскочиха двамина въоръжен и хора, поставиха железни окови върху ръцете на девойката и я подкараха към тъмницата. А очите й продължаваха да блестят все така безстрашно.

С клюмнала главичка гълъбчето полетя на Изток. Тогава по пътя го настигна един голям златен самолет с червени петолъчни звезди на крилете.

— Позволяваш ли да кацна върху едно от твоите криле, за да си отдъхна — попита гълъбчето, — страшно съм изморено.

— Кацни, гълъбче! — рече самолетът и слезе ниско, за да поеме птичката.

Птичката се намести удобно върху позлатеното крило на самолета и той се понесе над една безконечна равна земя. Там димяха високи фабрични комини, златееха се узрели жита, като кораби плуваха огромни машини сред нивите и прибираха зърното, в слънчеви градини играеха щастливи деца с такива грейнали очи, каквито бяха очичките на Пи Лен Це.

— Коя е тази земя? — попита гълъбчето.

— Не я ли познаваш? Това е земята на свободните съветски народи.

— А кой е оня човек, дето върви през узрелите ниви, гледа плодовете на народния труд и се усмихва? На гърдите му блещука златна петолъчка.

— Той е един от ония работни хора, които се трудят и водят борба за мир и за щастие на земята.

Гълъбчето гукна радостно, разпери криле и затрепка над главата на трудовия герой. Гълъбовото му сърце затупка развълнувано.

— Позволи ми — помоли се то — да остана в твоята земя.

— Остани, гълъбче! — отвърна човекът с петолъчката. — Бъди ни гостенче за вечни времена.

— А ще гърмят ли подире ми с оръдия и ще ме гонят ли със самолети през океана?

— Не бой се, гълъбче, хората на труда от целия свят решиха да провъзгласят за престъпник оня, който вдигне ръка против тебе, и ще оковат с вериги ръцете на подпалвачите.

— А раненото ми крилце?

— Ще го излекуваме. Хей, другари — провикна се човекът с петолъчката, — окъпете гостенчето, за да стане беличко, каквото е било по-рано, превържете му крилцето, дайте му да се нахрани и го пуснете свободно да лети над широката съветска земя. Нека ходи, където си иска.

— Ах, че е хубаво тука! — въздъхна гълъбчето на мира и почна да гука.

Край