Ангел Каралийчев
Соколова нива

Дядо Стоил влезе в къщи, сне високия си добруджански калпак, замахна, отърси дребните капчици, които го бяха поръсили, и рече:

— Хубав дъждец ръмоли, ще размекне земята.

Остави в къта дряновицата, с която гонеше селските кучета и внушаваше почит у говорителя в общинския съвет, клекна под камината и протегна към огъня помръзналите си ръце — да ги посгрее.

Стрина Манушка донесе дървената копаня, поднесе я напреде му, гребна с гребалото топла вода от черното менче, поля му да си изплакне ръцете и заговори боязливо:

— Много закъсняваш, Стоиле, по тез пусти събрания. Защо не се прибереш като хората, че да се отмориш. Цял ден се бъхтиш по кърищата. Тази вечер изпредох три къдели, додето тропне вратнята. Ти ли ще оправяш сегашния свят? Остави го на младите.

— Младите са като хала, но те гонят конете много бързо. Аз съм като дървената кучка под колелото: подпирам и задържам натоварената кола. Хайде, сипвай да похапнем, че премалях. Като си идех, надникнах в кръчмата на Фачето. Там се е тронясал Колю Беленката и се насмукал до козирката. Брули ракията, додето му претръпнат гьоновете. От цялото село само той не си дава нивката. „Колете ме с трион — каже, — печете ме на шиш — пак не я давам. Ха де, какво ще ми направите?“ Някой му налива катран в рогата. Блъска се в тъмнината като слепец… Ах, Манушке, доживях да видя новия свят. Със знамена се появиха младите в честите круши, а подир тях им бумтяха тракторите. За един час сринаха синурите, изравниха земята, тъй както е била преди памтивека. Като охлюви живееха досега — всеки в черупката си. Никой не смееше да си покаже главата навън. Но вече счупихме черупката. Електрика ще докараме, ще построим обща хлебарница с баня и сушилня, голяма винарница ще изградим. Чудеса има да стават в туй село. Задала се е една машина с огнени очи, релсите се огъват под нея, а пък Беленката е решил да я спре — като коч тича срещу нея, иска да я блъсне със счупения си рог… Много ти е сладка чорбицата, бабичко, душата си давам за джоджен.

— Къде ще минат утре тракторите?

— Утре ще налапат Среден лъг.

— И нашата ли?

— И нея. Ще продънят големия синур, ще повалят крушата. Тракторът е страшна сила. Да не ти дава господ да се бориш с такава мечка. Наумил съм от крушата да си направя шейни — за дълбокия сняг. Нали го знаеш оня клон, над нивата дето е наведен. От него ще изкарам рогата на шейните.

Стрина Манушка преглътна насила. Нещо преседна на гърлото й. Изтърва лъжицата и се загледа навън през отворената врата. Кротко шумолеше обложникът в градинката. То не шумолят дъждовни капки — разхладянинът наляга узрялото напръхнало жито и листето на крушката, която е стъпила върху големия синур в Среден лъг, трепери и пее. А нейното чедо, мъничкият Сокол, спи в люлката с разперени ръчички и насън се усмихва. Люлката му е окачена на същия клон, от който Стоил иска да издяла рогата на шейните. Как не му е свидно за тази земя, която ражда най-хубавата храна, как не го заболя сърцето за нивата, където тя му изпя най-сладките песни през живота си? Корава глава носи на раменете си. Когато убиха в балкана Сокола и тримата Петлешковци, дядо Стоил стисна зъби и не си намокри окото…

— Защо не ядеш? — обърна се към нея старият.

— Домъчня ми. Пресече ми се яденето.

Старият навъсен изпразни паницата, дръпна трикракото столче до огнището, седна и се загледа в пламъците.

Докривяло е на женурката за старата нива хлебородница. Не е виновна тя… Стрина Манушка раздига трапезата, прибра се до коляното му, потърси с очи погледа му, но не го хвана. Почна да рови живите въглени.

— Аз, Стоиле, не казвам да не я даваш. Дай я, щом си наумил. Ти по̀ знаеш кое трябва и кое не трябва. Едно ми е мъчно на мене. Помниш ли, като ги наредеше ония ми ти кръстци в Среден лъг? Кой откъдето се зададе — ще каже: „Стоилови са, само той може да жъне такова жито и да върже такива снопи.“ За воловците ти думаха: като мрени са. Само той умее тъй да си гледа добитъка. Ти дигаше по возитба най-високия купен. Колко ми беше драго да набера най-хубавото цвете и да вържа китка за купена! Отсега нататък за нищо не ще можеш да кажеш, че е твое.

— Ти да си здрава.

— Приказват женурята, аз не знам дали е вярно. Казват, че занапред щели да направят една пещ за цялото село. От един казан щели да сипват на всички. Щели сте били да съборите къщите и за цялото село щели сте да направите само една голяма къща.

— Будалешки приказки. Ти, Манушке, помниш ли кога купихме от Коля Беленката горния край на нивата?

— Че как да не помня? Нали тогава доде голямата вода и стигна до билото на къщата. По него време се поделиха моите братя и на мен дадоха седемдесет и три жълтици. В престилката си ги донесох в къщи. А ти улови, че ги начете всичките на Беленката.

— Не ми говори за тез пари. Те влязоха в бездънния му гръцмул — въздъхна дядо Стоил.

— Нашият син беше на две годинки. Все под старата круша му вържех люлката. Тя си го приспиваше, тя му пазеше сенчица и го потуляше от летния дъжд. Ах, как ми гукаше моето чернооко момче! Щом се източи и стана мъж, поведе селото подире си. Милият Сокол! Затуй ли съм го гледала, божке, затуй ли съм му се радвала…

— Стига — проговори бащата и се надигна, — стига, с плач няма да го върнеш. Хайде да лягаме.

След полунощ в тъмното пак си заговориха:

— Какво се въртиш? Защо не спиш?

— Ами ти — цяла нощ пъшкаш.

— Нищо ми няма — размислям. Втори петли пеят. Време е да нагледам добитъка.

Дядо Стоил излезе с тежки стъпки навън. Тихият дъжд продължаваше да плакне листата, тъмните купи, покривите. Кучето го посрещна в мрака и почна да душка ръцете му. Когато се върна, капналата от шетане и мисъл жена хъркаше. Старецът задряма призори и видя такъв сън: стои той на нивата си в Среден лъг срещу една огромна машина е огнени очи. Машината диша и пухти, а земята трепери под колелата й. С гръмовит глас се провиква машината:

— Кой си ти, дето стоиш закован напреде ми и не ми даваш да срина синура, където се въдят гущери, усойници и диви тръне?

— Аз съм стопанинът. Синурът е мой, а смолницата ми е бащиния. Отбивай се и върви в пръждомата! Аз не си давам нивата!

— Дай път или ще мина през теб!

— Ти ли? — разтрепера се дядо Стоил.

Тогава някой зашепна на ухото му:

— Какво чакаш, Стоиле? От туй бръмчило ли се боиш?

Дядо Стоил се обръща: Колю Беленката.

— Дръж! — подава му една чепата дряновица Беленката. — Ха сега, развърти се мъжката! Бий бръмчилото, додето не остане здраво място, натроши го на парчета, разпилей му бурмите по всичките краища на земята!

Дядо Стоил поема дряновицата и се втурва срещу огнените очи на машината.

— Назад! — крещи той и замахва, но преди да нанесе първия удар, напреде му блясват гневните очи на покойния му син, Соколовите.

— Какво правиш, тате? — вика Сокол. — Ти ли се намери да спреш машината на бъдещето?

Дядо Стоил отпуща десница и гледа: стои Сокол на седалището, такъв, какъвто си го знае, с разпиляна коса и разкопчана риза. Стиска кормилото и едвам задържа желязната машина. А подире му — свят, свят, милиони хора.

— Соколе — проговаря потресен старецът и пуща тоягата на земята, — ти ли караш машината?

— Аз съм, тате, стори ми път!

— Ще ти сторя, чедо, аз на тебе ако не сторя път.

Сълзи задавиха стареца, когато се отмести. Целият затрепера.

— Защо плачеш, Стоиле? — помилва го по челото стрина Манушка и се наведе над него.

Дядо Стоил се стресна и като дойде на себе си, рече:

— Няма нищо. Нашият син ми се яви насън… Ах, Манушке, цялата земя от Бойков рът до Камен дол занапред ще носи име Соколова нива. Тъй решиха и тъй я кръстиха другарите на нашия син. Потокът, нали го знаеш, с ледената вода, дето блика между камъните, ще се превърне на каменна чешма с два стубела. Между стубелите ще вградят главата на нашето момче, излята от бронз. Тъй решиха другарите на моя син. А сега да се стягам за път, че окъснях.

Дядо Стоил отвори вратата. Обложникът беше спрял. Слънцето изгряваше.