Ангел Каралийчев
Под вековните буки

— Този е, моето момче, Зли дол — рече дядо. — Гледай го каква е провалия. Голямата битка стана в равнината. Народните врагове изкараха срещу нас оръдия. Картечниците им чаткаха като градушка, а пък ние се биехме, кажи-речи, с голи ръце.

— А бе, дядо — попитах аз, — вие пушки нямахте ли?

— Имахме, но малко бяха. От селата се сринаха въстаници без оръжи. Награбили, кой каквото намерил: мотики, брадви, коси, тояги. Имахме само една картечница. С нея шареше Спиро, залегнал в една трапчинка. Когато враговете ни обкръжиха и ни притиснаха здравата, доде заповед да се изтеглим през Зли дол. Инак щяха да ни избият до крак.

— Ами оная висока канара, която се е надвесила над завоя, тя пък каква е?

— Тя носи името Еленов камък. Старите хора разказват, че във време оно глутница вълци подгонили горе в планината един елен. Еленът се спуснал по снега право към канарата, а вълците — подире му. Върху най-горния камък уплашеният елен се спрял само за миг, надникнал надоле, сетне се обърнал назад, погледнал глутницата и се хвърлил, но не паднал в провалията, ами я прескочил, прехвърлил като птичка крилата. Тупнал на отвъдния бряг и отървал кожата.

— А вълците?

— Вълците се нахвърлили слепешката един след друг подире му в дълбокия каменен дол и си изпотрошили кокалите. Не зная дали еленът се е спасил, но Матейчо отиде. Нашите вълци му изядоха главата. Ей там, под ония вековни буки, е гробът му. Виждаш ли големия гранитен камък в папратите?

— Виждам го.

— Той сега е надгробен паметник, а преди двадесет и пет години се намираше тъкмо на завоя, под Еленовата канара. Зад него оставихме Матейча с картечницата… Ела само да идем до гроба.

Отбихме се от пътя. Слязохме в дълбокия дол, пресякохме планинския поток, изкачихме се пълзешком на отсрещния бряг. Тръгнахме между дърветата. Зелените папрати бяха високи до пояс. По една бяла отъпкана пътечка стигнахме ръбестия камък. Върху него имаше издълбана петолъчна звезда. Под звездата надпис:

До камъка — венец от незабравки, здравец и бръшлян. Наоколо беше много тихо. Нито един лист не трепваше над главите ни. Гората немееше.

Дядо сне шапката си и заговори плахо, сякаш се боеше да не събуди заспалото момче под камъка:

— Тук почива Матейчо, нашият спасител, синът на ковача Гердан от Славяново. Момче на място беше. Сърцато. Когато пристигна заповед да се изтеглим, командирът на дружината извика:

— Ако ония зверове ни настигнат в Зли дол, нашата е свършена. Тук трябва да остане Спиро с картечницата и да ги задържи, докато дружината стигне до голямата гора. Намерете Спира картечаря. Къде е Спиро?

— Убиха го, другарю командир! — обади се един въстаник.

Командирът прехапа устни:

— Няма ли между вас друг, който може да стреля с картечница?

Всички мълчаха.

— А бе няма ли между вас картечар? — попита командирът.

— Има! — чу се едно звънливо гласче и пред командира излезе Матейчо. Всички обърнаха очи към него. Още го виждам — ей такова едно момче, също като тебе. Косицата му — сламена, ризката — конопена, а гащичките му — до коленете. Не бяхме забелязали кога се е намъкнало в дружината. Щом го зърна още през първия ден на въстанието, командирът му заповяда веднага да си върви в къщи, но сетне го задържа, когато узна, че е син на Гердана, хубавия народен човек, който гниеше в тъмницата.

— Кой те научи да стреляш с картечница? — попита командирът.

— Моят баща. В нашата ковачница лани донесоха една развалена картечница. Ние с татя я поправихме тайно и ходихме три пъти да я изпитваме в гората. Тогава хванаха баща ми и го затвориха. Аз мога да стрелям като чичо Спиро. И бомби мога да хвърлям.

— Щом като можеш, залягай зад оня камък, дето е на завоя! Ще държиш враговете тука, докато отрядът отмине далеко. А сетне — бягай в гората!

Наместихме му картечницата зад камъка, дадохме му цяло сандъче с патрони, три бомби одринки и го оставихме. Втурнахме се по завоите на Зли дол. По едно време чухме как затрака Матейчовата картечница и си рекохме:

— Сега враговете са пред Еленов камък. Матейчо им праща много здраве с картечницата.

И какво стана по-нататък? По-късно един тукашен козар, който бил скрит в шубраците през време на битката, ми разказа:

— Залегна онова момче зад камъка и щом се зададоха първите вражи редици, почна да пердаши. Затрака с картечницата. Покоси първите, удари и вторите. Другите се стъписаха. Едно офицерче измъкна сабята си, размаха я и връхлетя към камъка, но картечницата събори и него. Не зная колко бяха на брой, но равнината гъмжеше от войници и стражари. А то нищо и никакъв човек ги закова на място до един. Цял час ги мъчи. Въстаническата дружина се беше вече измъкнала от Зли дол. По едно време към камъка забучаха три моторни коли. Матейчо ги посрещна с одринките. Първата кола след избухването на бомбата се обърна в дълбокия дол, а другите дадоха заден ход. Но ето че патроните на картечницата се свършиха и тя млъкна. Ония отсреща почнаха пак да напират. Видях как малкият картечар блъсна празното сандъче, обърна се назад и се срина в дола. Запълзя като гущер между камъните, излезе на отсрещния бряг и се втурна през папратите. Народните врагове запукаха подире му. Един куршум го настигна. Повалиха го между дърветата…

Тъй свърши живота си Матейчо Герданов. Той остана тук, за да спаси живота на цялата въстаническа дружина. На другия ден ние превалихме границата.

Дядо протегна коравата си ръка и дълго милва надгробния камък.

— А този венец от кого е? — попитах аз.

— Този венец са го донесли твоите другарчета, дето летуват на лагер в планината. Нали лагерът им носи име „Матей Герданов“. Видиш ли каква пътечка са направили хората до Матейчовия гроб? Тая народна пътечка няма да обрасне с бурени, додето живее свободен българският народ. Помни ми думите, сине!