Ангел Каралийчев
Меча шуба

Вечерта дядо Тома Глушков не можа да заспи. Навън тихо сипе сняг. Бяла зимна нощ. Невидими звънчета на шейни чуруликат и заглъхват, пеят и умират, а старецът ги слуша като насън. Вишната пред прозореца, отрупана със сняг, сякаш прегърбена белокоса бабичка, огъва немощните си клони до земята.

— Дамянке, заспа ли?

— Не съм още.

— Я чуй — шъпне дядо Тома, — долавям шумоленке на стъпки по двора… Сякаш някой ходи на пръсти, а пък нищо не се вижда. Да открехна ли прозореца?

— Не го бутай, престорило ти се е — няма никой. Завий се хубаво, че вей от счупения джам. Утре пак ще почнеш да бухаш.

Дядо Тома прибра дългата си суха ръка под юргана, втренчи поглед в мрачината към тавана и почна да мърмори:

— Развали се туй народът, мама му стара! Тръгнаха хората по хайдутлук. Пипат. Нощес при Майчин дом смъкнали балтона на един нещастен учител. Баща на седем деца. Сиромах човек. Пенсионер. Натиснали го в снега и го съблекли гол.

— Кой му е крив — да не ходи нощно време като таласъмин.

— Носел човекът очила. Бил в едно кафене. Закъснял с приятели. Носел очила и не можал да види кога се мръкнало.

— Ами, не можал да види! Играл цяла нощ на карти, зная ги аз тях. Тъй му се пада.

— А бе ти не приказвай, че…

Дядо Тома млъкна. Изви очи към прозореца. Полека си измъкна ръката изпод юргана и откри малко пердето.

Вишната охка и пъшка. Светло, сякаш е деня, а нищо не се вижда. Студ. Сега да тръгнеш — снегът ще пращи под краката ти като цепеница, кога я чупиш. В такова едно временце да ти откраднат дрехата — все едно да те погубят.

— Цял живот се трудих, само тя ми остана — промълви дядо Тома. — Нищо не спечелих! Пък има хора и без късмет. Пари да им оставиш и на улицата — ще ги прескочат. Ако нямаш късмет, и шуба не можеш спечели. Ще мръзнеш като бездомно куче на кръстопът. Ще зъзнеш на чуждите врати и снегът ще те засипва.

… Дядо Тома с мечата шуба, дълга като великите пости. Ръкавите й малко нещо попрогнили, ама нали я има. Че то желязото, дето е желязо, ръждясва, пък платът ли ще надживее времето. Колко години минаха! Когато шубата беше здрава, дядо Тома Глушков се зовеше бай Тома Пощальона. Ходеше тогава бай Тома и подаваше пощата на чиновниците по гарите. Тогава железницата беше нова, шубата нова, гарите нови и душата му млада. Стрина Дамянка беше румена като кюстендилска ябълка. Като ходеше, цялата къща се люлееше. Ех, младини, младини! Те отлетяха някъде като бърз влак в далечината и днес, обърне ли замъглените си от сълзи очи назад, вижда как лъкатуши над земята синя лентичка дим от комина. Малко дим и две-три солени старчески сълзи — туй е то животът на човека. В незнайното, откъдето никой не се връща, загънат в новата си меча шуба, е отминал бай Тома Пощальона, а сега към пушливия тютюнев склад се помъква всяка сутрин олюляната душа на стареца със закърпената шуба. Добре, че барем тя му остана. Па и дебеличка е. Като смъква на гръб сандъци с елпезета — не му утрепва.

— Дамянке, спиш ли?

— Задрямала бях и нещо сънувах. Защо ме будиш? Още ли не си заспал?

— Рекох да те попитам — заключи ли хубаво вратата?

— Заключих я не, ами я подпрях с брадвата. Ха сега спи, че утре ще станеш рано да ми нацепиш дърва, преди да тръгнеш на работа.

— Ще влезе някой, както спиме, ще задигне нещо и сетне иди го гони, или пък подавай заявление до полицията. То пък една полиция имаме…

— Какво ли ще вземе от нас?

— Не дай боже! Шубата ми е в коридорчето.

— Хайде холан! Кой ли е луд да я помъкне. Тя поне да чинеше нещо…

— А бе апашите не питат чини ли, или не чини — ами ела сам, че ми трябваш.

Дядо Тома почна неспокойно да размисля.

Навън сипе. Край стената се промъкват полекичка двама души. Опитват вратата. Заключена. Единият си е нацапал лицето със сажди да не го познаят. Той същият се потуля зад курника, а другарят му като котка се покатеря по вишната и влиза през комина. Де ще го чуеш. Заспал си на топло, завил си се презглава, пухтиш и сънуваш разни сънища. Влиза човекът. Пипа в тъмнината. Минава през коридорчето, отива към избата. Пак почва да шари с ръце. Напипва меката шуба. Откача я от гвоздея, отключва вратата и се измъква.

— Бягай след мене — напипах едно скъпо нещо.

И двамата прехвърлят оградата и хукват в снега по най-кривите улици. Иди ги гони, ако нямаш друга работа. Апашин човек лови ли се!

Стражарят, дето варди големия мост с лъвовете, ги съзира: бягат двамата и носят една шуба. Значи, разбира каква е работата, ама се преструва на ударен — уж де, не ги видял. Ех, голяма работа станала — откраднали на някой си дядо Тома шубата, откраднали дрехата на един хамалин от тютюневия склад…

Дядо Тома запремига и стана. Тревогата му порасна. Почна да го дави, както вълк дави агнето.

— Дамянке, къде е кибритът?

— Ай?

— Кибрита, питам, къде си го дянала?

— Що ти е?

— Да запаля кандилото.

— Как?

— Няма да посмеят да влязат, като видят, че вътре свети — ще помислят, че сме будни.

— Кои?

— Апашите.

— А бе ти да не си полудял — цяла нощ кандилото да гори. Не правиш ли сметка колко масло ще изгори? Ох, тоз, моят мъж, от година на година все по-голям разсипник става. Аз смятах туй масло да ни стигне до Бабинден, а той иска за една нощ да го изгори.

Дядо Тома легна пак, прибра си ръцете и се замисли дълбоко. Въздъхна един път, въздъхна втори път. Затвори очи, ала не можа да заспи. И както мислеше за апашите, изведнъж му текна една спасителна мисъл. Бутна пак бабичката си по рамото:

— Жено, не бой се, не е опасно.

— А ка…?

— Ще си идат в къщи двамата апаши, ще запалят една свещ и ще разгънат шубата ми. Ще я разгледат от лице, ще я обърнат от опакото, па ще се ударят по челата: „Тюх, да се не види. Само дето влязохме в грях. Защо ни е тази вехтория, защо ни е този боклук!“ За тях може да е боклук, ама за мене… Ще им стане съвестно. Ще се върне тогава единият от двамата и пак ще ми я закачи на гвоздея. Защо му е, Дамянке, защо му е…

Баба Дамянка не му отвърна. Тя спеше и сънуваше.

Дядо Тома, успокоен, се зави презглава и заспа.

Навън зимната нощ сипеше сняг през своето ситно сито и вишната трепереше.