Оригинално заглавие
The way to the diary, ???? (Обществено достояние)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Баронесата и Кловис седяха в един многолюден кът на парка и си разменяха поверителни биографични данни за дългата върволица от минувачи.

— Кои са тези унили млади жени, които току-що минаха край нас? — попита баронесата. — Изглеждат, сякаш са направили реверанс пред съдбата, а не са напълно сигурни дали тя ще отвърне на поздрава им.

— Това са сестрите Бримли Бомфийлд — отвърна Кловис. — Несъмнено всеки ще изглежда унил, ако го сполетят техните преживелици.

— Аз постоянно имам преживелици, които биха хвърлили човек в униние — заяви баронесата, — но никога не допускам да ми проличи. Това е също тъй лошо, както да изглеждаш на възрастта, на която си. Хайде, разкажи ми за госпожиците Бримли Бомфийлд.

— Виждаш ли — поде Кловис, — трагедията им започнала, когато отведнъж се сдобили с леля. Всъщност лелята била налице през цялото време, но те почти били забравили за съществуването й, додето един далечен родственик не опреснил паметта им, като й завещал солидно състояние. Просто не е за вярване какви чудеса върши силата на примера. Лелята, която дотогава живеела в дискретна бедност, станала порядъчно богата, а сестрите Бримли Бомфийлд внезапно се загрижили за самотните й дни и колективно я взели под крилото си. По това време тя се оказала обградена с толкова много криле, колкото са имали онези причудливи твари, описани в Откровението на свети Иоан.

— Дотук не виждам никаква трагедия от Бримли-Бомфийлдова гледна точка — отбеляза баронесата.

— Още не сме стигнали дотам — увери я Кловис. — Лелята била свикнала да живее съвсем скромно и почти не познавала развлеченията, които правят живота приятен, а племенничките й никак не я насърчавали да си пилее парите. След нейната смърт те щели да наследят солиден дял от въпросните пари, а тя била доста възрастна, но все пак едно нещо помрачавало задоволството, породено от намирането и придобиването на тази ценна леля: тя открито заявявала, че смята да остави значителна част от състоянийцето си на един свой племенник по друга родствена линия. Той бил окаян пройдоха с безнадеждно редки пръсти, но затова пък се бил държал що-годе прилично със старата дама още по времето, когато тънела в забвение, тъй че тя не искала да чуе и думичка против него. Или поне не обръщала внимание на чутото, макар че трите племеннички старателно й изнасяли колкото се може повече тиради в този дух. Твърде жалко би било, споделяли те помежду си, ако добри пари попаднат в такива недостойни ръце. Сестрите имали обичай да наричат богатството на своята леля „добри пари“, сякаш парите, с които разполагали чуждите лели, били в огромната си част недобри.

След дербито в Епсъм, Сейнт Леджър и други прочути конни надбягвания те редовно се впускали в гласни размишления за парите, прахосани от Роджър при неудачни залагания.

„Пътните му разноски навярно възлизат на солидна сума — отбелязала един ден най-голямата госпожица Бримли Бомфийлд. — Хората разправят, че не пропуска конно състезание в Англия, а и много други в чужбина. Няма да се учудя, ако се затътри чак до Индия заради онова надбягване с лотарийните залози в Калкута, за което напоследък се говори толкова.“

„Пътуванията разширяват кръгозора, скъпа ми Кристин“ — рекла лелята.

„Да, мила лельо, ако човек се стреми да се обогати духовно — съгласила се Кристин, — но ако пътуваш с едничката цел да залагаш и да живееш на широка нога, по-вероятно е да ти отеснее кесията, отколкото да ти се разшири кръгозорът. Роджър обаче се забавлява най-спокойно и май не го е грижа колко бързо и безполезно пропилява парите, нито пък се замисля откъде ще намери други. Не че искам да кажа нещо, но просто ми се струва жалко.“

На този етап от разговора лелята сменяла темата и било съмнително дали изобщо чувала нравоучителната тирада на Кристин. Затова пък нейната забележка — искам да кажа, забележката на лелята, че пътуванията разширяват кръгозора, подсказала на най-младата от госпожиците Бримли Бомфийлд великата идея за изобличаването на Роджър.

„Само ако можехме да заведем леля да го види как залага и хвърля пари на вятъра — казала тя, — това ще й отвори очите за истинския му облик много по-успешно, отколкото всичките ни приказки.“

„Но, скъпа Вероник — отвърнали сестрите й, — не можем да търчим подире му по конни състезания.“

„На конни състезания наистина е недопустимо — съгласила се Вероник, — но защо да не отидем на някое място, където човек може да наблюдава хазартни игри, без да взема участие.“

„Да не намекваш за Монте Карло?“ — попитали те и идеята отведнъж взела да им се вижда доста привлекателна.

„Монте Карло е много далече и има ужасна репутация — казала Вероник, — не, не ми се ще да обясняваме на близките си, че сме тръгнали за Монте Карло. Струва ми се, че по това време на годината Роджър обикновено посещава Диеп, където ходят и някои съвсем порядъчни англичани, пък и пътуването няма да излезе скъпо. Ако леля ни е в състояние да понесе прекосяването на Ламанша, смяната на обстановката може да направи с нея чудеса.“

Ето как фаталната идея осенила сестрите Бримли Бомфийлд.

От самото начало над експедицията тегнело някакво предчувствие за беда, както си припомняли впоследствие. Прекосяването на Ламанша се отразило извънредно зле на трите госпожици Бримли Бомфийлд, докато лелята се наслаждавала на морския въздух и успяла да се сприятели с какви ли не чешити сред пасажерите. Освен това преди много години тя била пътувала до континента в качеството на платена придружителка — полезно чиракуване, както се оказало, защото разговорният й френски накарал племенничките й да занемеят. Ставало все по-трудно да държат под колективното си крило личност, която знае какво иска, знае как да си го поиска, и може да се увери, че наистина ще го получи. На всичкото отгоре в Диеп ударили на камък по отношение на Роджър; оказало се, че по това време се намирал в Пурвил, малък морски курорт на една-две мили на запад. Сестрите Бримли Бомфийлд решили, че Диеп е твърде многолюден и фриволен град, и убедили старата дама да мигрират към относително усамотения Пурвил.

„Изобщо няма да скучаеш — уверявали я те, — към хотела има малко казино, където спокойно можеш да гледаш как хората танцуват и си прахосват парите на petits chevau (Малки кончета (фр.)).“

Тези събития станали тъкмо преди играта petits chevaux да бъде изместена от boules (Игра на открито с метални топки, разпространена във Франция и Средиземноморието).

Роджър бил отседнал в друг хотел, но сестрите знаели, че казиното може да разчита на присъствието му през повечето следобеди и вечери.

Още на първия ден от престоя си се появили нехайно в казиното след доста ранна вечеря и закръжили край масите. По това време там бил и Бърти ван Тан и всъщност той ме осведоми за развоя на цялото произшествие. Сестрите Бримли Бомфийлд поглеждали крадешком към входа, сякаш очаквали някой да се появи, а лелята с растящо удоволствие и интерес наблюдавала как малките кончета се въртят по масата.

„Знаете ли, оня нещастник номер осем непрекъснато губеше през последните трийсет и две обиколки — казала тя на Кристин. — Броих ги съвсем внимателно. Наистина ще трябва да заложа пет франка на този клетник просто за да го насърча мъничко.“

„По-добре се полюбувай на танците, скъпа“ — разтревожено отвърнала Кристин.

Стратегическият план на сестрите изобщо не предвиждал Роджър да завари старата дама, докато хвърля залози на масата на petits chevaux.

„Почакай малко само да заложа пет франка на осмицата“ — казала лелята и парите й тутакси се озовали на масата.

Кончетата се впуснали в нова обиколка. Този път се въртели бавно и номер осем изпълзял до самия финал, като лукаво дяволче си въврял носа току пред номер три, който на пръв поглед щял да спечели с лекота. Наложило се да се направи специално измерване, но в крайна сметка за победител обявили номер осем. Лелята спечелила трийсет и пет франка. От този миг насетне сестрите Бримли Бомфийлд били безсилни да я откъснат от масата. Когато Роджър излязъл на сцената, тя вече имала печалба от петдесет и два франка, а племенничките є безутешно се свивали зад нея подобно на пилета, измътени от патица, които с отчаяние наблюдават как родителката им весело се гмурка в опасна и несвойствена за тях стихия. Богатата вечеря, която Роджър настоял да поръча в чест на леля си и на трите госпожици Бримли Бомфийлд, се отличавала с буйното веселие на двама от участниците и погребалното униние на останалата част от компанията.

„Струва ми се — споделила впоследствие Кристин с една приятелка, която пък на свой ред споделила с Бърти ван Тан, — че никога вече не ще мога да сложа в устата си pâté de foie gras (Пастет от гъши черен дроб (фр.).). Това веднага ще ми припомни онази ужасна вечер.“

Следващите няколко дни племенничките кроели планове, как да се върнат в Англия или да отидат в някой друг курорт без казино. Лелята пък усилено се опитвала да състави система за печелене на petits chevaux. Първата й любов, осмицата, започнала да й изневерява, а поредица дръзки залагания на номер пет се оказали още по-неудачни.

„Знаете ли, този следобед загубих над седемстотин франка“ — бодро заявила тя на сътрапезничките си четвъртата вечер от престоя им.

„Но, лельо! Та това са двайсет и осем лири! А и снощи също не ти вървеше.“

„О, ще си върна изгубеното — казала тя с оптимизъм, — само че не тук. Тия глупави малки кончета са съвсем безполезни. Смятам да отида някъде, където човек може спокойно да поиграе на рулетка. Не, не ме гледайте така стреснато. Винаги съм имала усещането, че при случай от мен би излязла отявлена комарджийка, а ето че тъкмо вие, мили мои, ми предоставихте тази прекрасна възможност. Наистина трябва от сърце да вдигна наздравица за вас. Келнер, бутилка Pontet Canet. А, в менюто това вино е отбелязано под номер седем, довечера ще заложа на седмицата. Днес следобед тя спечели четири пъти, а пък аз непрекъснато залагах на глупавата петица.“

Вечерта обаче седмицата нещо не била в настроение да печели. Сестрите Бримли Бомфийлд, уморени да наблюдават бедствието от разстояние, се приближили до масата, където леля им вече била редовна посетителка, и с покруса съзерцавали последователните победи на номерата едно, пет, осем и четири, които измъкнали сума ти „добри пари“ от кесията на упоритата поддръжничка на седмицата. През този ден загубите възлизали на почти две хиляди франка.

„Ах, вие, непоправими комарджийки“ — закачливо възкликнал Роджър, когато ги заварил край масите.

„Ние не участваме — отвърнала Кристин с леден тон, — само наблюдаваме играта.“

„Не ми се вярва да е тъй — подхвърлил Роджър многозначително, — разбира се, вие сте цял синдикат и вашата леля залага от името на всички ви. Когато спечели друго конче, не избраното от вас, по лицата ви личи, че и вие залагате.“

Тази нощ лелята и племенникът вечеряли сами или поне щели да бъдат сами, ако Бърти не се бил присъединил към тях; трите госпожици Бримли Бомфийлд се оттеглили поради главоболие.

На следващия ден лелята повела всички към Диеп и бодро се запретнала да си възвърне част от загубите. Късметът й бил променлив. Всъщност на моменти доста й вървяло, точно колкото е необходимо, за да се забавлява от сърце с новото си развлечение, като цяло обаче била на загуба. Сестрите Бримли Бомфийлд колективно получили нервна криза в деня, когато продала голям брой акции от аржентинските железници.

„Тези пари отлетяха безвъзвратно“ — скръбно споделяли те помежду си.

Накрая Вероник вече не издържала и се прибрала у дома — та нали нейна била идеята да поведат лелята на гибелната експедиция и въпреки че сестрите й не й натяквали този факт изрично, в погледите им се четял укор, по-непоносим от същинско мърморене. Другите две племеннички останали да бдят унило над леля си, надявайки се, че краят на сезона в Диеп ще я принуди да поеме към безопасната обстановка у дома. Те тревожно пресмятали, че при наличието на разумен късмет междувременно биха се прахосали съвсем малко „добри пари“. Тук обаче сметките им излезли криви. Краят на сезона в Диеп просто насочил мислите на лелята към друг приятен курорт с хазартни игри. „Покажи на вълка пътя за кошарата…“ — забравил съм края на тази поговорка, но тя съвсем точно обобщава положението, в което се оказала Бримли-Бомфийлдовата леля. Тя влязла в досег с неизвестно дотогава развлечение, което й допаднало неимоверно, и никак не бързала да се откаже от новодобитото знание. Виждаш ли, за пръв път в живота си клетата старица се забавлявала от сърце. Вярно, че губела пари, но в процеса на губене се развличала чудесно, пък и имала достатъчно средства, за да продължи да живее твърде комфортно. Всъщност тя тъкмо започвала да усвоява изкуството да си угажда. Превърнала се в популярна домакиня, а в замяна нейните събратя комарджии винаги били готови да я поканят на обеди и вечери, когато им се усмихнел късметът. Племенничките й все още се държали за нея с покъртителната самоотверженост, каквато проявява екипажът на някой потъващ кораб, за да спаси ценния товар, не губейки надежда, че все още има някакъв шанс за успешно акостиране. Не откривали обаче никаква наслада в тези бохемски празненства — да гледат как „добри пари“ се пръскат за добро забавление на мъчно определим кръг от познати, напълно безполезни за тях от социална гледна точка, това изобщо не можело да пробуди у сестрите гуляйджийски дух. При всяка удобна възможност те си намирали извинение, за да не се включат във възмутителните веселби и пирове на лелята. Главоболието на госпожиците Бримли Бомфийлд станало прословуто.

Един ден племенничките стигнали до извода, че, както те самите се изразили, „никакъв полезен резултат“ не би произтекъл от по-нататъшното им бдене над тази сродница, постигнала тъй цялостна независимост от уютния подслон на техните криле. Лелята посрещнала вестта за отпътуването им с почти обезсърчителна бодрост. „Време ви е вече да се прибирате у дома и да отидете да ви види някой специалист за тези ваши главоболия“ — бил коментарът й.

Пътуването на госпожиците Бримли Бомфийлд към дома напомняло Наполеоновото отстъпление от Москва, допълнително вгорчено от факта, че тази Москва не била в огън и жупел, а само озарена от екстравагантни илюминации.

— Понастоящем от общи приятели и познати те получават бегли сведения за блудната си леля, която отдавна се е превърнала в закоравяла комарджийка и преживява от онова, което й отпускат разни услужливи лихвари. Затова не бива да се учудваш — завърши Кловис, — че сестрите се показват пред хората с такива унили физиономии.

— Коя от трите е Вероник? — попита баронесата.

— Онази, която изглежда най-унила — отвърна Кловис.

Край