Дилън Томас
Жалба

Когато бях вихроного момче и парче

и черната храчка на параклиса бял

(въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от жените),

на пръсти стъпвах из къпиновия лес,

бухалът писукаше с гласчето на врабче,

смутен подскачах след пъстрия карнавал

към магарешките мери на момите

и в неделните пощи се въртях като пес

край всяка, благосклонно избрана от мене,

любех и губех до края на лунния сърп

всички булчици, току-що раззеленени,

а после ги оставях потънали в скръб.

 

Когато бях поривисто и яко мъжле,

за божиите кравички черният звяр

(въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от венчавки),

не момче и парче с фитила си от коноп

в лунна лампа, и пиян като ново теле,

цяла нощ свирках в кюнците като комар,

акушерки никнеха в среднощни канавки,

всички жежки легла охкаха: Хайде хоп! —

и когато се гмурвах в плитчините гъмжащи,

в детелинни юргани потопен до гърди,

и каквото да сторех през нощта като сажди

черна, вредом оставях треперливи следи.

 

Когато бях мъж, ама мъж — ни дърт, нито млад,

и черният кръст на богоугодния храм

(въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от покани),

зрял и конячен в най-дълбокия си бас,

не пролетноопаш котак в напечен град,

който препуска подир всяка мишка с плам,

а бик на буци върху знойните поляни

на лятото, стигнал в най-славния си час

до премалелите стада, — О, има време,

рекох, изстине ли кръвта ми и реша,

че човек ляга само ако му се дреме,

за саждно-черната ми свъсена душа!

 

Когато бях наполовина предишния мъж,

както бе ми предрекъл проповедникът строг

(въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от провали),

не кюскащо козле или запарен котарак,

или пък бик на бучки, хлътнал в млечната ръж,

а една черна овца с превит и смачкан рог,

от мишата си дупка моята душа ли

се изтътрузи вяло в този полумрак

и сляпо цепнато око тогаз й спретнах,

хрущял и кора и живота на бурна вълна̀,

и право в небето саждно-черно я метнах,

да си намери женска душа за жена.

 

Сега мъж аз вече не съм — дори и насън.

Каква черна отплата за бурен живот!

(въздъхна тъпчикочът стар, съсипан от непознати).

В своя гълъбарник спретнат с пеещи греди

проклет лежа и чувам бъбриво-благ звън,

че душата ми срещна в саждно-черния свод

неделна невяста и рой ангели святи,

рой харпии адски тя край мен наплоди.

Днес Целомъдрието за мене се моли,

Благочестието цери черната ми гръд.

Скромността скрива с крила кълките ми голи

и всяка смъртна добродетел мъчи мойта смърт!