Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дилън Томас. И смъртта ще остане без царство

Съставил и превел от английски: Александър Шурбанов

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

ISBN 954–04–0007–4

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата.

 

Водещ редактор: Федя Филкова

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Иван Теофилов

Художник: Стефан Груев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Евгения Джамбазова

Формат 70×90/32. Тираж 3000. Печатни коли 7. Издателски коли 4,09

ДФ Полиграфически комбинат — София

 

Dylan Thomas. Collected Poems, 1934–1952

J. M. Dent & Sons Ltd. Aldine House Belford Street, London, 1971

История

  1. — Добавяне

За зла чест на една печална смърт

и очакване с непламнал още феникс

под кладата на всички мои грехове и дни

и на жената, в сянката обвита,

светоизваяна и чувствена сред вихър

от мъртви, посветен завинаги на себе си,

дори преди кавгата на целувката да дойде

върху уста от глина, върху чело,

със жар жигосано, та да я свърже

за постоянно, нито с ветрите на любовта

отнесените тронове и хор

на зимния метох от ордена на сладострастието

изпод живота ми, който жадува съблазнител

сред слънчевите удари на лятото,

 

в любов върху морето от вина

честитото ми свято тяло,

под облака о любовта притиснато с целувка,

е смляно и изрязано насред

залязващия ден, в мрака на лудостта ни

по неподвижната звезда сред ордена на живите,

но тъй блажено в тая славна рат на всяка твоя

педя и поглед, че самата рана

е бог и празненството на душите

се чества там ведно с причастие между слънца.

Аз няма никога да песнопея

за святост в сянка, докато наустника разгръщам

на твойта плът, на птицата под мен не ще изшъткам

сами са двамата, живеещи в смъртта.

 

Пред мен е тигръвът разплакан

сред тази андрогинна тъмнина,

към гибел крачи пъстрото му лунногриво племе,

катъри, бременни със минотаври,

и птицечовка, мътеща сред млякото на птици.

Пред мене е светицата, изваяна в одежда

от сенки, символ на копнеж оттатък моя час

и грях, чатал огромен и гигантска

въздържаност. Пред мен е незапаленият феникс,

небесен глашатай, стрела на порива сега

и отрицание на всички острови.

Всяка любов, освен към единението в цвят

на жива плът, е неестествена или безсмъртна

и клетите й дъщери са гробът.

 

Честитата ми участ, любовта

учи, без да говори никому,

че устремът на феникса към свода и копнежът

подир смъртта към ваяния ти метох

пропадат, ако не призная твойта благодат

и тръгна през прохладата на смъртната градина

с безсмъртието редом с мене като звезденец.

Това научих от езика роден

на твоите превеждащи очи, звездите млади,

литнали към начало като младенеца.

За зла чест трябва тя да се смири

и птицата да спре сред полет. О, любов, крепи ме!

В теб всяка педя, всеки поглед бликват битието

и синовете ти са живата земя.

Край