Дилън Томас
Как ще успее моето животно

Как ще успее моето животно,

чийто вещ образ аз напипвам в пещерния череп,

съд на абсцеси и на шумно тържество черупка,

да се смири погребано под буквения зид

с булото на саван върху капака на лицето,

което трябва да е бясно,

пияно като гроздов охлюв, блъскан октопод,

да се провира, бъхти, мята

с онези ветрове отвън

и примката природна на открити небеса

в очите си несвестни да свлече?

 

Как то ще може да магнетизира

към нажребения самец в извит, среднощен плам,

сплавил петата лъвска и сърдечната подкова,

зверска земя върху прохладен връх на селски дни,

за да препусне съешено в дълъг сенокос,

да люби, страда и убива

в жесток жив зрак, дорде заключената твърд покара,

морето се разцепи с рев,

търбуха стане костенурка

и рачешките вени от червените телца

изстискат яростния спечен глас?

 

Рибарите-ловци на русалки

пълзят и пеят в приливите с въдици превити

от булчината стръв, а аз със живото кълбо

език, ухо в конеца пускам в тези слепоочни

къдропокрити вирчета на думи и на кости,

извличам някакво пипало

с око отгоре в купата от повесма и рани,

да сграбчи земната ми ярост

и тъй да приземи кръвта й —

не ще се пръкне значи звяр, водите да опише

и върху рог деня да закрепи.

 

Въздишай дълго, падай в хлад, остърган,

високо хвърлен, плиснат на хрилатата скала,

прерязан в силата си, рухва любовта в колони

с птица, светец и слънце в тях, прободена устата

приписва като пламнал храст и крясъкът в окото

подкастря жеста на дъха.

Умирай в пурпурни пера, щом сводът е подсечен,

връз повалената земя —

мой звяр ограбен, сух до смърт.

От тъмна пещера изскочил в цвилещи простори,

ти своя гроб изрови в мойта гръд.