Дилън Томас
Не ме ли бащиниш ти

Не ме ли бащиниш ти, нито правата ръка

заради моята висока кула, лята в камък?

Не ме ли майчиниш, ни аз, какъвто съм така,

на влюбените дом, лежа и плащам срамен данък?

Не ме ли сестриниш ти, нито правата простъпка

за бойниците ми високи носиш като грях?

Не ме ли братимиш ти, ни катерейки се с тръпка,

откриваш в моите прозорци летния варак?

 

Не съм ли аз бащата също, както и момчето,

катерещото се момче, надничащо навред,

което вижда в заливчето плът и знойно лято?

Не съм ли и сестрата аз, спасителя ми блед?

Не съм ли всички вий край туй насочвано море,

където в кулата ми бъбрят охлюви и птици?

Не съм ли ти, решил прибоя с гръд да усмири,

ни покрив пясъчен, ни остри като кил мертеци?

 

Ти всичко туй си, каза тази, от която суках,

всичко си, каза онзи, който детски град превзе,

изправи се Аврамът, луд заради мен, и сякох,

те рекоха, секачи мили в моите нозе.

Аз съм, изрече кулата, отсечена навек,

той, който срина лудостта ми дървена, е смаян,

защото човекосеячи в сухи трици тук,

на морски кръг духът, се вдигат от праха окаян.

 

Не ме ли бащиниш ти върху пясъка рушащ?

Ти на сестрите си отец си, водорас продума,

от сол изсмукан бент, любимци на брега среднощ,

увлечени в играта си на кавалер и дама.

Все още ли на любовта аз тук ще бъда къща

напук на ветровитите зидари в моя град?

Домът на любовта и тази кула смърт, отвръщат,

лежат в незнание за онзи гробен грехояд.