Александър Шурбанов
Словоделецът от Уелс

Някой ден ще отида в този край — дал съм си дума. Искам да се уверя с очите си, че всичко това наистина съществува. Да се събудя в ранна утрин от молитвите на водата, от виковете на гларуси и врани, от потрепването на лодки в кея с проснатите мрежи. Водни птици и птици от крилатите дървета, да понесат над фермите и белите коне едно име, еднакво близко за тях и за мен. И да чуя провлачения облак, изпълнен с пролет от чучулиги, и да зърна по гърба на хълма неочаквано лятното октомврийско слънце. И да премина през шибащия дъжд и студения вятър в гората, тъй далеч под мене. И да открия на предела на сетивата си измокрената морска църквица с размер на охлюв, проврял рогца в мъглата. И пак да ме огрее слънцето. И да изгреят с него ябълковите градчета, реките на обрулената от небето светлина, сеното, високо като къщите, и малкото стопанство като странник бял, завърнало се от нощта с петел на рамо. И може би — о, Господи! — да срещна онова момче, поело на разходка с майка си през хълмите на времето, през притчи слънчеви и през легенди на зеленясали от мъх параклиси, през преповтаряните приказки на детството, несвършващото детство на поезията… Кармартен, Локхарн, Лангейн, Ланстефан, Гламорган някъде по тези полудействителни-полуизмислени места на древния Уелс се случва онова, което е предвидено още в приказния „Мабиногион“. Аранрод не успява да докаже своята девственост. Когато Мат, синът на Матонуи, я предизвиква да прекрачи през магическия му жезъл, от нея се изплъзва прекрасно мъжко чедо с огнени къдрици. Мат го нарича Дилън, което на уелски значи „океан“. И Дилън се отправя към морето — неговата естествена стихия.

Когато на 27 октомври 1914 г. в покрайнините на Суонзи, в дома на учителя по литература Дейвид Джон Томас и неговата съпруга Флорънс се ражда момче, семейството не е решило какво име да му даде. Минават цели седем седмици, докато най-сетне го записват: Дилън. По-добър избор едва ли би могло да има. На един от ранните му портрети го виждаме — красиво бледо лице, пламнало в огнени къдрици. Почти като онзи възкръснал Албион от гравюрата на Уилям Блейк „Радостен ден“. И морето се отправя към Дилън. Морето, което от памтивека прегръща Уелс, познава своя дългоочакван син и се втурва да си го вземе.

Първите си уроци младенецът получава от морето, което предпочита пред училището. То го посвещава в необозримостта на вселената и вечността, в безмилостната непрозирност на глъбините, в чиято тъмница се терзаят удавници, в нестихващия ритъм на вълните, които разказват непонятни истории. От класната стая Дилън бяга при морето, вслушва се в тъмните му гласове, отдава се на момчешки лудории с връстниците си из зелените паркове на града, слуша пламенните слова на проповедниците в местната църква и по набързо скованите улични трибуни. Слуша и баща си, който е вдъхновен рецитатор на Шекспировата поезия, а и сам започва да се рови в бащината си библиотека и става безразборен и ненаситен читател, откривател на хиляди омайващи светове между кориците на старите книги. Там открива, и онзи, който ще остави най-трайна следа в душата и ума му — неподражаемия Блейк.

Най-щастливите и най-незабравими мигове на детството си обаче бъдещият поет прекарва в селския рай на северозапад от Суонзи, откъдето идват и бащиният, и майчиният му род. Тук, във фермата на леля си Ан Джонс, той става цар на ябълковите градчета, тук сънува онези образи, които ще нахлуят в стиховете му, тук вдишва в пълни гърди магическия въздух на Уелс, в който стихиите са все така неусмирени и неразгадаеми, както по времето на легендарния Артур и храбрите му рицари. Отсега нататък Уелс ще означава за Томас дом, родина, а и определен тип мисловност, която би могла да се нареже романтична. С уелското светоусещане и начин на изразяване свързваме звучната риторичност и песенност на неговата поезия, кипящата й многоцветна образност, склонността към хиперболата. Уелският пейзаж предлага материал за цяла система от символи в творчеството му. Томас, разбира се, не е уелски националист, дори не говори езика на това древно племе. Неговият език е езикът на голямата английска поезия, който изучава настървено с четене и подражание на всевъзможни стилове още от единайсетата си година, но особено между шестнайсетата и двайсетата, за което свидетелствуват четирите Тетрадки с безброй стихотворни опити. „С нозете си съм в Уелс — обича да казва поетът, — а с главата — е Англия.“ Но той обича да казва и друго: „С радост се съгласявам, че за пръв път съм зърнал светлината и съм я поздравил с писък от една звънка бучка уелска пръст.“

Неслучайно тъкмо тук, в провинциалния Локхарн, 21-годишният Дилън ще доведе своята булка Кейтлин с намерение да се засели завинаги в царството на детските си сънища. И това намерение почти ще се осъществи. Поне десет години по-късно, когато заможна почитателка ще му подари една къща, сякаш построена специално за него — кацнала като чайка току над устието на Таф, с поглед към необозримия воден простор. Наблизо, върху същия стръмен бряг, е и барачката, която Дилън ще превърне в свой кабинет, за да сътвори върху простата дървена маса под прозорчето някои от най-хубавите си стихове. Наблизо впрочем е и църквицата „Св. Мартин“, в чийто двор ще пренесат тялото на поета чак от отвъдния бряг на океана, за да го заровят в звънката уелска пръст и да побият над него белия кръст с лаконичен надпис: „В памет на Дилън Томас, умрял на 9 ноември 1953 г. Почивай в мир!“

Почивай в мир! Уместно пожелание за един дух, чийто кратък живот прилича на отчаяно пътешествие в бурно море. В много отношения Томас е типичен романтик. Грижите на всекидневието не съществуват за него. Той живее изцяло в един свят на сънища. Детските му сънища. И само този свят има реална стойност за него. Един от изследователите на творчеството му, Дейвид Холбрук, отбелязва, че най-болезнената страна на Томасовата поезия е нейната незрялост. Постът не може да приеме спокойно реалностите на възрастния свят — половия нагон, неизбежността на смъртта, необратимостта на времето. Това са все детински страхове, които Томас не успява да преодолее и до края на живота си. И наистина тези страхове пронизват всичко написано от него, превръщат се в основна тема на поезията му. Той не престава да се вълнува от мисълта за тялото си, за сътворението и разрушението на физическия живот, за вечните вериги на времето и пространството, които само сънят може да охлаби. Сънят и въображението на твореца.

Вечния въпрос на човешката недългосечност Томас решава чрез сливането на човек и природа в един непрестанен бурен кръговрат, който отменя окончателността на смъртта. Вярно е, че плодилата утроба засмуква в себе си небитието, че кръвта изгрява за червеевата прокоба, но не по-малко вярно е и обратното — че мъртвото пониква от земята, че златно жито прораства в злия мраз на гроба, че в тази гъсторасла пустота, безброй като къпините в гората, мъртъвците за Неговата радост вредом зреят, че дори потъналите в морето ще се вдигнат пак и заритите в пръстта пак ще блъскат с главите си през маргаритките към слънцето, додето слънцето се пръсне. И смъртта ще остане без царство.

Който не знае, че поетът, за да е поет, трябва да съхрани нещо от детската наивност и непосредственост в себе си, той не е готов да чете поезия. Но да се твърди, че творчеството на Дилън Томас е детинско или незряло по своето отношение към света, е белег за притъпена чувствителност. Повече доверие имам на критиците, които вярват, че въпреки всички несъвършенства поезията на Дилън Томас изгражда една завършена философско-естетическа система. В нея човекът става център на битието. Целият природен свят е организиран около човека и получава импулсите си от човека, додето се уподоби на него, както това става в поемите на Блейк на платната на Ван Гог. Някога Блейк беше извикал: „Където не е човекът, природата е безплодна!“ В едно от писмата си младият още Томас постановява: „Природата не трябва да се боготвори. Природата е такава, каквато я направим.“ Чрез сътворяването на себе си и своя свят човекът преодолява смъртта не като я изключва, а тъкмо наопаки — като я включва в цикъла на вечния генезис.

Средищното място на човека в поетическата философия на. Дилън Томас се осигурява от енергичното, деятелно съществуване на неговата най-уязвима и недълготрайна съставка — тялото му. „О, любов, крепи ме! — възкликва поетът. — В теб всяка педя, всеки поглед бликват битието и синовете ти са живата земя.“ Любовта в нейните физически измерения е основата на непрестанното възраждане на живота във вселената. Но любовта действува по същия „телесен“ начин, когато твори света и чрез словото. Впрочем биологическият и естетическият аспект на непрестанния генезис често са неделими един от друг в творчеството на поета. Те се сливат в органичната образност, в която всяка мисъл и чувство добиват човешка плът, защото духът без плът е немислим за Томас. „Едно от най-интересните творения на неговата поезия — пише критикът Уилям Мойниън — всъщност е свят, който е изцяло словесен и напълно способен да замести обикновения материален свят.“ Самият поет заявява, че „Доброто стихотворение е принос към действителността. Светът сече не може да бъде същият, щом към него се е прибавило едно добро стихотворение. Доброто стихотворение помага да се промени формата и значението на вселената, помага да се разшири знанието на всеки за себе си и за околния свят.“ Ако това е така, то очевидно ролята на поета в изграждания от него словесен свят е първостепенна. Той е магьосник на словото, творец на видения, чрез които може да се преодолее хегелианското отчуждение между човек и природа.

Тази демиургска задача на поета изисква от него съчетанието на две почти непримирими същности, които търсят своето трудно постижимо равновесие в творческата природа и дело на Томас. От една страна, имаме работа със спонтанния романтичен дух, който вижда истината за света, в пълната свобода и безредието на сънищата. Тази същност се отразят в смелото рушене на логическо-синтактичните структури на езика, в причудливото натрупване на образност, която сякаш се ръководи единствено от тъмни подсъзнателни асоциации, в привидното отричане от всякаква основна идея на стихотворението в полза на неговото сетивно-емоционално въздействие като живо цяло, което не може да се редуцира до определен мисловен тезис. От друга страна обаче, е необикновената рационално-организираща мощ на лостовия интелект. Самият той решително се разграничава от антирационалността на сюрреалистите, като декларира: „За мене е без значение откъде се извличат образите на едно стихотворение — извличайте ги, ако щете, от най-дълбокото море на скритата същност, но преди да стигнат до хартията, те трябва да преминат, през всички рационални процеси на интелекта. Сюрреалистите обаче поставят своите думи една до друга върху хартията точно тъй, както се появяват от хаоса; те не оформят и не подреждат тези думи: за тях самият хаос е формата и редът. Това ми се струва прекалено самонадеяно — сюрреалистите си въобразяваш, че каквото и да измъкнат от своите подсъзнателни същности и запишат с бои и думи, трябва по принцип да бъде интересно или ценно. Аз отричам, това. Едно от изкуствата на поета е да направи разбираемо и ясно онова, което може да изплава от подсъзнателни източници; една от най-първостепенните служби на интелекта е, да подбира от аморфната маса подсъзнателни образи, онези, които най-добре ще съдействуват за неговата творческа цел — да напише най-доброто стихотворение, на което е способен.“

Ако Дилън Томас разрушава безпощадно познатия ни свят на опитоменото и обезличено, полуумъртвено от граматични правила и обичайна употреба слово, то не е за да ни изправи пред безнадеждните му руини, а за да го претвори в ново, неподражаемо, живо единство. И затова той подхваща неуморна, почти свръхчовешка борба за възраждане на словото, за включването му в непознати многозначителни съчетания, в цели нововъзникващи системи, в които то участвува не само със смисъла, но най-вече с оживялата си след дългата немара телесна обвивка от звукове, ритми, едва доловими еха. Томас е вдъхновен и ненаситен ковач на думи; преводът може да предаде само малка част от тях: грехояд, ветроизвор, тигръв, кръстоположни птици, лунногриво племе, гробокопитни жребци. Той споява привидно несъвместимото, за да смеси пространството с времето: „цяло слънце беше тичане“, „честит през цялото сърце“, сетивното е мисловното: „небесносини занимания“, „в агнебелите си дни“, живото с мъртвото: „римоплетецът в дългоезичната си стая“. Размества и разбърква частите на изречението така, че да престанем да мислим за техния ред и да се отдадем докрай на безбройните внушения на думите.

Томас признава, че думите са го завладели още от най-ранна възраст предимно чрез своето звучене така, както ги е чувал в детските стихчета, а по-късно и в поезията за възрастни, все още недостъпна за възприятието на детето. Тези думи за него са същото, „което звънът на камбани, звуците на музикални инструменти, шумовете, на вятъра, морето и дъжда, грохотът на млекарските каруци, трополенето на копита по паважа, докосването на вейки до прозореца биха били за някой глух по рождение, който по чудо е почнал да чува“. От това първо необяснимо влюбване в думите Томас скоро стига до съзнанието, че трябва да ги опознае в тънкости и да им се посвети изцяло, както майсторът занаятчия се посвещава на материала, е, който работи, за да може да извае от него своите видения. „Аз съм усърден, съвестен, всеотдаен и лукав словоделец“ — изповядва в едно интервю поетът. И наистина, където и да разгърнеш няколкото му стихотворни книги, ще откриеш белезите на несравнимо професионално майсторство. Стивън Спендър го нарича „поет, обладан от думите, лингвистичен гений“. Словесното екепериментаторство на Томас се разпростира и върху стихотворството като многопластова организация на езиковия материал. Всяко негово стихотворение е усърдно разработен и шлифован модел, който вече никога няма да бъде повторен отново. „Дилън Томас — пише един от изследователите му — е тъкмо обратното на небрежен писател. Стихотворенията му не са ексцентрични. Отношението му към кое да е от неговите стихотворения е не отношение ни човек в транс, а по-скоро на опитен шахматист към фигурите.“ Известно е например, че едно от стихотворенията му съществува в над двеста различни един от друг варианта. Той вярва, че усърдната работа е най-високата добродетел на художника и още на младини заявява: „Интензивността на поезията зависи от мощта на вложения в сътворението труд… Най-ленивият труженик получава най-малко импулси.“

Един трудолюбив мечтател, педантичен романтик, дълбокомислен певец — колко още подобни оксиморони бихме могли да натрупаме, преди да успеем да опишем противоречивата, почти невъзможна природа на поета. Когато умира по време на рецитаторско турне в Ню Йорк преди четирийсетата си година, той вече е развалина — съсипан в равна степен от епикурейство и денонощен сизифовски труд.

Равносметката на живота и смъртта му ще бъде трудна. Огорчената Кейтлин ще заключи, че Дилън е искал умишлено да се самоунищожи, преди да е навършил тази пределна възраст. „Той се мъчеше да се изплъзне от най-лошата част от живота. Не желаеше спускането към старостта и аз не мога да го виня за това.“ Малко преди да ги напусне завинаги, самият поет споделя с американските си приятели, че би искал да поживее още — поне десетина години, но не като инвалид. На потомците оставя една стъкмена няколко месеца преди края поетична книга, озаглавена „Събрани стихотворения“ и съдържаща стотината най-силни творби, които е поискал да запази като о/сив спомен, за себе си. Оставя и книга разкази, „Портрет на художника като млад пес“, и пиесата за гласове „Под млечната гора“. Всъщност — нито ред, който да не е поезия. Един от най-добрите познавачи на английската литература, проф. Дейвид Дейчис, ще заключи: „Няма друг пост от неговото време с по-силно чувство за формата.“ Събратът му по перо Карл Шапиро ще добави, че от всички съвременни поети само той може без уговорки да бъде наречен певец. Повечето влиятелни критици без колебание ще го наредят между неколцината централни фигури в англоезичната поезия на нашето столетие.

Все по-малко са онези отрицатели на Томас, които подозират творбите му в липса на смисъл. По-близо до истината са може би другите, които е винаги категоричния Джордж Стайнър твърдят, че в тях по-скоро има прекалено много възможни смиели и някои неща са казани по толкова усложнен начин, че дори самият автор едва ли разбира написаното. Допускам, че у Дилън Томас има и такива крайности. Но не те определят облика на създаденото от него. Трудностите при възприемането на този подвеждащо сладкогласен певец произтичат от неговия страстен стремеж към синкретизъм. Той иска от всяко свое стихотворение да бъде сложно, разнопосочно, многопланово, вътрешно противоречиво и все пак единно като нещата от живота, които ни заобикалят. Защото то трябва да се вмести между тях, да заеме полагащото му се място в действителността.

И ако някой ден наистина стъпя в Уелс, сигурен съм, че ще открия всичко онова, с което са ме облъхнали стиховете, на поета. Че защото непременно е било там, откак свят светува. А защото словесният гений на Дилън Томас вече го е създал и то е станало част от вселената, която обитаваме. Както впрочем и цялата тази вселена, която вече не можем да видим, без да я погледнем през неговите очи.

Онази топка, дето хвърлих в парка, като играех, още не е паднала.