Мишел Турние
Тристан Вокс

Това се случи не толкова отдавна, по време, което обаче на днешните младежи ще се стори праисторическо. Наистина тогава още нямаше телевизия. Затова пък радиото владееше духовете и подклаждаше въображенията. Ала не би трябвало да мислите, че неговата власт беше по-малка, отколкото на нашата телевизия, напротив. Точно защото бяха лишени от образ и поглед, гласовете звучаха още по-загадъчно и тяхната магия упражняваше понякога опасно въздействие върху мъжете и жените, които ги слушаха. Забележете, че в много религии Божиите повели се изразяват от глас, който идва от висините на едно пусто небе. Затова „спикерите“ — така ги наричаха — бяха за широката публика безтелесни вездесъщи създания, едновременно всемогъщи и недостижими. Някои, които говореха всеки ден в един и същи час с почти астрономическа точност, се радваха на изключителна популярност и приковаваха трескавото внимание на огромни тълпи. Те измерваха популярността си по баснословния брой писма, които получаваха, писма, където имаше всичко, абсолютно всичко — викове, жалби, заплахи, признания, обещания, предложения, молби. И най-ограничените, и най-упоритите материалисти не можеха да скрият от себе си какво представляват те за авторите на тези писма и гледайки се понякога в огледало, изричаха, тръпнейки, страшното трибуквено име, което ги заставяха насила да въплъщават.

Несъмнено най-прочутият от всички беше патетичният Тристан Вокс, който от едно малко студио, забутано в огромна модерна сграда на Шанз Елизе, унасяше и екзалтираше с гласа си милиони самотни души всяка вечер от двайсет и два часа до полунощ. Как да обясним магията на този глас? Да, в него имаше някаква ласкава кадифеномека сериозност, която навяваше за нещо прекършено, за разрив или рана, и също нараняваше с неумолима нежност онези — и най-вече жените, — които го слушаха. Дрезгавостта в гласа на Тристан беше нещо съвсем различно от дрезгавостта на Азнавур, която дойде по-късно като приглушено ехо, ала все пак успя да направи от дребния арменски певец, от този хилав и свит фавън идол на мюзикхола.

Само естествените качества на гласа на Тристан Вокс обаче не биха могли да обяснят необикновеното му въздействие. Радиото имаше пред телевизията огромното предимство, че се обръщаше към очите на душата, а не към очите на тялото. Човекът от телевизията има само едно лице — своето собствено. Човекът от радиото имаше образа, който неговите слушатели и слушателки му приписваха само по интонациите на гласа.

Но странно, съществуваше нещо много общо в многобройните писма и дори рисунки, които получаваше Тристан Вокс. Съдейки по гласа му, обикновено си го представяха като мъж във втора младост, висок, строен, елегантен, с непокорна буйна кестенява коса, която романтично омекотяваше прекалено мрачния израз — въпреки благите големи меланхолични очи — на благородното измъчено лице с поизпъкнали скули.

В действителност Тристан Вокс се наричаше Феликс Робине. Наближаваше шейсетте. Беше нисък, плешив и с коремче. Вълнуващият му глас се дължеше на хроничен ларингит и на странната треперлива двойна брадичка, която красеше долната част на лицето му. В края на една посредствена кариера като театрален актьор — той донякъде напомняше Алерм, — която го бе заставила да обикаля с различни театрални трупи из всички области на Франция, за него бе облекчение да си намери сигурна и заседнала работа като „спикер“ в радиото.

Най-напред му дадоха да чете метеорологичния бюлетин, резюмето на новините, програмите за следващия ден. Започна да става известен от деня, когато зае гласа си на Говорещия часовник, който всеки можеше да чуе, като набере телефонния номер Обсерватоар 84–00. Тогава се заинтересуваха от него и един голям ежедневник подхвърли като криминална загадка въпроса: кой се крие зад Говорещия часовник? Ала Робине, който беше избрал тази работа, за да има спокойни старини, се обгради с тайнственост. И с това изостри до крайност любопитството.

Един ден директорът на радиостанцията го извика на разговор и ето какво му каза в общи линии:

— Откровено ще ви призная, вие струвате злато. Публиката, която ни печелите с вашето програмно време, е огромна. Можете да ми поискате всякакво възнаграждение.

Робине потисна една гримаса пред това програмно време — един от изкуствените термини на занаята, които ненавиждаше, — той толкова малко вярваше на късмета си, че не можа да се зарадва безрезервно на това встъпление. Смяташе, че за него всяка сполука крие някаква клопка. Благодари все пак на своя директор и го увери, че ще си помисли. А истината е, че нуждите му бяха скромни и предложението на директора донякъде го притесни. Късно идваше за него успехът. С актьорството беше свършено. Може би, ако беше преди двайсет, трийсет години? Но и това не беше сигурно. Право казано, той си беше гледал работата спокойно, както би вършил всяка друга, защото не познаваше демона на амбицията.

— Само че — продължи директорът — искам от вас две неща. Не сме тук, за да си правим комплименти, нали, и няма да го усуквам. Хората, които ви слушат, не си представят, че сте такъв. Те съдят за вас по гласа ви, идеализират ви, измислят си цял театър. Не е в ничий интерес да ги разочароваме. И така, трябва: първо, да си изберете псевдоним; второ, да останете напълно невидим. Никакви публични прояви, галавечери, коктейли и прочие. Съгласен ли сте?

Тези изисквания бяха напълно приемливи за Робине. Нищо не противоречеше повече на вкусовете му от една съмнителна известност, която би смутила спокойния му живот. Неговият глас, който цели четирийсет години в театъра не бе развълнувал никого, наелектризираше тълпите, щом минеше през микрофона. Това беше една от онези шеги на съдбата, от които бе разумно човек да се предпазва. Нека този златен глас гради всички възможни и въображаеми митове. Той, Феликс Робине, ще си стои настрана от тези глупости.

Така се роди Тристан Вокс, великолепна смесица от средновековния любовен роман и вулгарния модернизъм. Решено бе да се прекъснат всички мостове между Вокс и Робине. Никое външно лице нямаше да бъде допускано в студиото, когато Робине е там. Никаква негова снимка нямаше да се появява. Връзките му с външния свят — писма, телефонни разговори, срещи — щяха да минават през сито. Робине си въобразяваше, че като пререже по този начин всички нишки, които го свързват с Вокс, ще отрече реалността му и ще го направи безобиден. А всъщност му оставяше опасна свобода, например тази — веднъж настанен в живота на милиони хора, да нахълта и да опустоши живота на собствения си автор.

Защото преобразяването на Феликс Робине в Тристан Вокс, което се извършваше всяка вечер само с помощта на един микрофон, беше не по-малко тайнствено от превръщането с магическа пръчка на тиква в каляска. Робине не правеше никакво драматично усилие, за да заприлича на мрачния герой, когото неговите слушатели си представяха. Просто характерът му беше такъв — да избягва всеки по-рязък ефект и обрат, всяка разпаленост, та затова се обръщаше към своята аудитория между две плочи, чието начало и край обявяваше, с интимен, нежен, леко тъжен, но успокоителен тон, в който се долавяше иронична и трезва снизходителност, подхранвана от огромен опит. За какво говореше той? За всичко и за нищо. За времето, за градината си, за къщата си — нищо, че обитаваше апартамент на улица Линкълн, — за животните, за всички животни без разлика и без умора, той, който никога не бе притежавал дори червена рибка. Затова пък избягваше всякакъв намек за децата, защото инстинктивно знаеше, че публиката му е съставена в по-голямата си част от самотници — стари ергени и бездетни моми — и че детският образ щеше да охлади хилядите лични контакти, които поддържаше едновременно с всеки един от тях.

Някой би могъл да каже, че той лъже, че мами своите слушатели, че вечер след вечер злоупотребява с доверието им. Но той би възразил съвсем чистосърдечно, че пред микрофона продължава актьорския си занаят, който е упражнявал през целия си живот на сцената и който се свежда до това да играеш пред очите на публиката персонаж, който всъщност не си. Ако му отговореха, че не е едно и също, несъмнено би се съгласил, но без да може да уточни в какво точно се състои разликата. Защото пресъздаваше образа на Тристан Вокс не така, както един актьор пресъздава Родриго или Хамлет. Той въплъщаваше Вокс, като недвусмислено заявяваше, че действително е този персонаж, и същевременно го създаваше миг след миг, вместо да го взема наготово от някой репертоар. Дали си даваше сметка за опасността, на която се излага? Защото една толкова живо подхранвана илюзия накрая не може да не прелее от въображаемото в реалното и с това да не предизвика непредвидими сътресения.

Две жени се възправяха като укрепления срещу нахълтването на опустошителния Тристан Вокс в мирния живот на Феликс Робине. На предната линия беше неговата секретарка, мършавата и кобилеста госпожица Флави. О нея се разбиваше вълната на сутрешната поща, тежката артилерия на подаръците и пакетите и неуместният щурм на посетителите и посетителките. Тя отговаряше на писмата, като показваше на Робине онези, които според нея представляват интерес, отпращаше подаръците към един старчески приют и обезсърчаваше с непреклонна любезност обсаждащите. И понеже тя безстрашно пресрещаше жадната идолопоклонна тълпа, която акламираше и зовеше Тристан Вокс, Феликс Робине я виждаше, така да се каже, само в гръб и слабо я познаваше. А и тя, непрекъснато погълната от славния Тристан, едва забелязваше сивия кротък Феликс, който в нейните очи беше само сянка и сякаш дубльор на другия.

Когато малко след полунощ напускаше студиото, Робине имаше само една мисъл: да се добере по-бързо до семейното огнище, където го чакаше съпругата му, нежната и пищна Амели — родена Ламиш, — с едно малко среднощно угощение в неин стил, сиреч по овернски. Защото Амели беше виртуоз в готвенето, а двамата бяха родом от Бийом — градче в департамента Пюи-дьо-Дом, — където възнамеряваха да се оттеглят след няколко години. Жалко, че никой не можеше да присъства на това всекидневно пиршество, когато двамата Робине се сливаха в гастрономическото блаженство, защото техните лакоми разнежени лица, щом дълго майсторената гозба заизпускаше упоителни ухания под носа им, представяха истински образ на семейно щастие и вярност. Но, от друга страна, трудно би се намерила гледка, която така да не подхожда на меланхоличния и безплътен персонаж на Тристан Вокс.

Ала точно по тази най-дълбоко лична страна в живота им — бийомския им произход — Вокс щеше да нанесе първия си удар срещу Робине.

Всичко започна с поредица пламенни писма, които някоя си Изолда — очевидно ставаше въпрос за присвоено име, за да подхожда на Тристан — изпращаше на равни промеждутъци от време и които съдържаха доста смущаващи подробности от живота на Робине. Естествено, госпожица Флави първа се разтревожи.

— Чудно нещо — рече тя един ден на Робине, докато му поднасяше за подпис отговорите, които беше приготвила. — Какво ли ще е това: Големият и Малкият Тюрлюрон? Не съм чувала да произнасяте тези имена пред микрофона.

А пък нищо не беше по-познато за жителите на Бийом от тези два големи хълма, разположени на запад от града, където хората се разхождат в неделя. Тъй обясни Робине на своята секретарка.

— И все пак — заинати се тя — не си спомням да сте намеквали за Бийом.

Тя имаше слонска памет и Робине можеше да й вярва. Той прочете писмото. В доста волния брътвеж Малкият и Големият Тюрлюрон се открояваха с неприкрито мръснишка многозначителност. Отдолу имаше подпис: Изолда.

— Все пак може и да съм споменал за Бийом, където съм роден, и за двата Тюрлюрон, които всички в областта познават — добави той, без сам истински да си вярва, защото госпожица Флави енергично тръскаше глава.

— Нямаше как да не забележа — отсече тя. — Във всеки случай пак не можем да отговорим на тази Изолда, и този път не е дала адреса си.

След кратко затишие Изолда отново се обади със залп от послания, които вече надхвърляха всякаква граница на благоприличието. Робине четеше и препрочиташе със смайване следното изречение: Ах, скъпи мой! Ако можеше да ме видиш как те слушам, нямаше да ти е зле!

— Какво според вас иска да каже?

Госпожица Флави прие обиден вид:

— Аз откъде да знам.

— Написано е от жена, а и вие сте жена — поясни Робине.

— Би трябвало да ви е известно, че има различни видове жени! — възмути се старата мома.

Робине сви рамена и след като позвъни на жена си по телефона, отиде в студиото. Захлопна след себе си тежката врата, която запираха с дълъг лост, и седна пред микрофона. В началото микрофоните приличаха на големи правоъгълни кутии, целите на дупчици. Имаше нещо домашно и добродушно в онези големи клетки за мухи. А новите микрофони бяха като змийска глава, насочена към лицето и устните на говорещия. Робине си помисли, че тази враждебна и зла електрическа змия извършва неговото преобразяване в Тристан Вокс. Този път особено остро почувства странната самота, която изпитваше всеки ден в един и същи час. Малкото свръхзатоплено и звукоизолирано помещение, затворено като сейф, имаше един четвъртит отвор с двойни стъкла към външния свят, през който се мержелееше ленивият силует на звукооператора, наведен над своята апаратура. Двамата работеха толкова отдавна заедно, че вече изобщо не използваха вътрешния телефон, по който можеха да разменят някоя и друга дума. Операторът се задоволяваше да предупреди със зелена светлина Робине, че ще го включи в ефира. После се запалваше червеният сигнал и самотата на Робине, непроницаема за колеги и лични познанства, зейваше към огромната, мълчалива тълпа на неговите слушатели. От този миг Феликс Робине сякаш беше заровен в гроб. Гласът на Тристан Вокс кънтеше в ушите на всички като глас на вездесъщ бог. А той се вмъкваше в душите, разрастваше се като сияен феникс във въображенията.

Тази вечер, макар и леко тъжен и разтревожен, Феликс Робине беше вдъхновен както обикновено от преливаща нежност към гастрономическите сладости. Беше се обадил по телефона на жена си преди началото на предаването само за да се осведоми за специалитета на Шод-Ег, наречен „трипу“, който вече трябваше да е на огъня и щеше да представлява основното блюдо на тяхната вечеря. Разбира се, пред микрофона беше изключено Тристан Вокс да си позволи и най-малкия намек за една от най-грубите манджи от цялата овернска кухня, която и без това не минава за лека и изискана. Но не може да се каже, че през цялото време на предаването съзнанието на Робине не беше заето с въпросното „трипу“.

Един ден по-късно госпожица Флави му донесе ново писмо от Изолда и привлече вниманието му върху едно изречение, напълно неразбираемо за нея: Вчера пред микрофона моят Тристан едва сдържаше лигите си и чакаше с трескаво нетърпение мига, когато ще сложи нозе в стомаха!

Бедната госпожица Флави! Как можеше да подозира, че нейният шеф ще яде същата вечер „трипу“, което не е нищо друго освен пълнени овнешки крачка, увити в було? Намекът биеше в очи или поне в очите на Робине. А дали пък той не си въобразяваше под влияние на спомена за прекрасното недавнашно угощение? Ако обаче това беше намек, как да си обясни, че Изолда е била в течение на овернската гозба, която очакваше Робине след полунощ? Имаше само едно възможно обяснение: да е изпуснал неволно нещо пред микрофона. Но не си спомняше да е направил такъв голям гаф и ако вече беше стигнал дотам, че да изрича пред микрофона неща, които би трябвало да премълчи, и на всичкото отгоре изобщо да не си спомня после, налагаше се да се замисли сериозно.

Дълбоко смутен, честният Робине се питаше дали още е способен да върши една работа, която наистина беше осеяна с рискове и свързана с тежки отговорности. Изолда мирува десет дни. Изглежда само за да приготви едно писъмце, където лукавството и загадъчността образуваха избухлива смес. Впрочем не беше точно писмо, а голяма цветна рисунка, която представяше огромна торта, набучена със свещи. Разноцветни букви се виеха в гирлянда около тортата. Въртейки листа, човек можеше да прочете:

„Happy birthday for the big Tristan!^[1]

И голям пикусел с шейсет свещи…“

— Какво е това пикусел? — запита госпожица Флави сурово и мрачно като съдник.

— Не знаете ли какво е пикусел? — учуди се Робине. — Вярно, ядат го само в Оверн, и по-точно в Мюр, Мюр-дьо-Барез, едно село в Кантал. — И лицето му разцъфна от задоволство. — Това е нещо като пай, пай от елда със сливи и с много подправки. Най му подхождат вината „Шантюрж“ и „Шатоге“.

Идиличното описание не разведри госпожица Флави, която продължаваше да се измъчва от тройна загадка: как въпросната Изолда знае рождената дата на Робине, възрастта му, овернския му произход? Тя го попита без заобикалки.

— Това е някой, който ви познава, господин Робине. Значи някаква жена, която и вие познавате.

И след това обвинение, пълно с недомлъвки, тя му обърна гръб и излезе от стаята. Нямаше съмнение: за вярната секретарка Робине имаше любовница и си позволяваше да споделя с нея в леглото.

Грубо изтръгнат от мечтите си по пикусела, Робине остана стъписан пред несправедливостта и ехидността на съдбата. Зае се без апетит с печеното по орийякски, което Амели му беше приготвила тази вечер.

— В събота е рожденият ти ден — каза тя между две хапки. — Ще ти направя един…

— Нищо не искам! — спря я Робине. — Нито цветя, нито венци за моята шейсетгодишнина, разбра ли! Стига толкова!

И отиде да си легне, оставяйки едва наченатото печено и изумената Амели.

В събота един голям пакет във формата на кутия за шапки чакаше Тристан в студиото. Хартията, нашарена с рисунки и букви, напомняше за последното послание на Изолда. Очевидно той съдържаше прословутия празничен пикусел.

Робине го изпрати в приюта, без да го отвори.

Несъмнено това кроше в стомаха бе възбудило Изолда. Още от следващия ден тя се развихри, но този път прицелвайки се недвусмислено под пояса. Сякаш някаква похотлива лудост я бе обзела. Да бяха само обещанията, ласките, милувките, изразени с отвратителна точност! Рисунките, цветните рисунки, които придружаваха текста, можеха да накарат да се изчерви дори един бретонски изповедник.

Робине се докосваше до тази съвсем особена кореспонденция с твърде явна погнуса.

— Но, госпожице Флави — не се стърпя един ден той, — вие не ми носите всички писма, които идват на името на Тристан Вокс. Защо тогава избирате тези мръсотии?

Госпожица Флави беше дълбоко смутена.

— Ами, господин Робине, защото… как да ви кажа… стори ми се, че тази кореспонденция може да представлява някакъв интерес за вас — смънка тя.

— Бога ми, възможно е — съгласи се Робине. — Наистина не знаеш какво може да й щукне на тази луда. За предпочитане е да я държим под око.

Двойният живот на Робине-Вокс продължи как да е своя ход под градушка от писма, в които се редуваха гастрономически намеци и еротични изстъпления. Чудно нещо, двете теми не се смесваха и дори оформяха нещо като два различни епистоларни потока. Може би нещата щяха да си продължат така, ако ново събитие не дойде да ги обърка, един толкова силен и толкова коварен удар на съдбата, че човек трудно би могъл да си го представи.

Всяка сряда излизаше един много популярен радиоседмичник „Радио-ебдо“, който освен програмите за следващата седмица публикуваше цяла притурка със снимки на звезди на микрофона. Въпросната седмица главният редактор се почуди защо обикновеното издание на седмичника му се е изчерпало само за няколко часа. Той извади нов тираж и направи малко проучване.

Ключът на загадката се намираше в края на една от илюстрованите страници. В полето до програмите бяха поместени малка снимка на един все още млад мъж с високи скули, големи кадифени, меланхолични очи и буйна, непокорна кестенява коса. По някаква необяснима грешка под тази снимка бяха отпечатали името Тристан Вокс, когато всъщност тя беше на някой си Фредерик Дюрато, финалист за купата „Боротра“ на тенис клуба в Нантер.

Робине никога не отваряше вестник, затова беше осведомен за станалото от директора на радиостанцията. И без това разстроен от всекидневните нападения на тайнствената Изолда, той беше сразен от това ново бедствие. Ала директорът се помъчи да го успокои. Публикуването на една снимка, която по нищо не приличала на Робине, само щяла да заблуди окончателно публиката и да укрепи неговата нелегалност. Без да прави усилие, той вече имал да предложи лице на своите почитатели и това лице щяло да бъде само маска, зад която той си оставал съвършено невидим.

Аргументите бяха разумни и убедителни. Робине ги изслуша най-добросъвестно. Но дълбоко в себе си беше убеден, че хоризонтът е притъмнял от заплахи. Нещо повече, дълбоко в себе си имаше усещането, че целият му живот рухва като пясъчен замък. И се притаи в очакване на нова катастрофа.

Тя се стовари следващия понеделник. Големите издания бяха имали време в събота и неделя да поемат щафетата от „Радио-ебдо“ и да препечатат силно увеличение на мнимата снимка на Тристан Вокс. И така, този понеделник, когато Робине се появи в студиото няколко минути преди началото на своето предаване, госпожица Флави го посрещна в състояние на такава възбуда, на каквато той изобщо не я смяташе способна.

— Господин Робине, господин Робине — извика тя, — той е тук.

— Кой? — попита Робине.

Задал бе въпроса просто така, защото се налагаше, ала, уви, отлично знаеше за кого става дума!

— Тристан Вокс, кой друг! — възкликна госпожица Флави.

Робине се стовари на един стол с подкосени от вълнение крака. Ето, беше настъпил чаканият с ужас от месеци миг. Мигът на сблъскването му с един въображаем персонаж, извлечен от самия него — по-точно от неговия глас, — предаван всеки ден в продължение на три часа пред една огромна тълпа, роден и облечен в реалност от мечтите на тази тълпа и следователно обречен да придобие плът някой ден.

Той стоя няколко минути пред въпросителния трескав поглед на госпожица Флави.

— Къде е? — успя да пророни накрая.

— Чака… в кабинета.

Робине отбеляза мислено, че тя беше казала „кабинета“, а не „вашия кабинет“. Навярно скоро щеше да каже „неговия кабинет“…

— Е, добре — решително рече той. — Ще отида да видя.

Наистина той избягна да уточни „ще отида да го видя“, защото желанието му бе само да надникне през открехнатата врата, а не да захване разговор, който би надхвърлил минутите до началото на предаването, а може би и собствените му сили.

Отдалечи се на пръсти и се върна по същия начин след две минути.

— Наистина е той. Човекът от снимката.

— Това е Тристан Вокс! — уточни, без да го щади, госпожица Флави.

— Човекът от снимката — упорстваше Феликс Робине.

Той не беше прав дори и наполовина и това му беше ясно. Защото онзи, когото беше видял да седи търпеливо в собствената му стая, имаше всички физически — а вероятно и морални — черти, които огромното количество писма на слушатели приписваха на Тристан Вокс, така че ако бяха поръчали на някой художник да направи по тези писма портрет на прочутия спикер, той би нарисувал точно образа на нежелания посетител.

— Какво да правим? — попита госпожица Флави.

— Моето предаване започва след две минути и ще свърши след два часа — отвърна Робине. — Кажете му… В края на краищата все ми е едно! Правете каквото щете — извика той, преди да се затвори в студиото.

Дали тази вечер слушателите на предаването усетиха извънредните обстоятелства? Може би, защото вълнението, което задушаваше Робине, придаде на гласа му още по-завладяваща, по-нежна и нараняваща дрезгавост. Той говореше и душата му размахваше криле и летеше към хиляди други души. Но за пръв път душата му имаше тяло. И то не бе тромавото и смешно тяло на Феликс Робине. Тялото й седеше в съседната стая и благодарение на вътрешната уредба не изпускаше нищо от излъчваните от студиото думи на Робине. Той знаеше това и беше дълбоко смутен. За първи път имаше ужасното усещане, че е самозванец, сякаш играе Шекспировия Цезар и знае, че истинският исторически Цезар го наблюдава и слуша от кулисите.

В нула часа и две минути той излезе от студиото почти напълно изчерпан. Отправи се към стаята си, като умоляваше небето натрапникът да си е отишъл. Там беше. Робине не можеше да избегне разговора, който „другият“ очевидно чакаше. Той помоли госпожица Флави да предупреди жена му, че ще закъснее, та незабавно да извади обвитите в резени сланина пъдпъдъци, които в този момент трябваше да се намират във фурната, за да бъдат готови за поднасяне на масата след трийсет и петте минути, които обикновено му бяха необходими, за да се прибере вкъщи. После влезе в стаята си, както човек се хвърля във водата, стисна ръката на посетителя — крепка, хладна и мускулеста, отбеляза вътрешно той и седна срещу него.

— Е, и какво? — само успя да каже като въведение.

— Е, и какво? — повтори леко изненадан Дюрато. — А, да… Браво! Браво, Тристан Вокс. Слушам ви от два часа. Никога не сте били толкова убедителен и сърдечен, топъл без демагогия, непосредствен без недискретност, човечен без ексхибиционизъм. Да ви призная ли? Да, наистина, докато ви слушах, бях горд!

— Горд? — изненада се Робине. — От какво?

— Как от какво? Ами просто горд, че съм Тристан Вокс!

— Мислите, че сте Тристан Вокс?

— Ех, скъпи господине, повярвайте ми, не съм имал намерение. Не! Аз от никого нищо не съм искал. Само преди седмица не знаех дори за съществуването на този господин Тристан Вокс. После изведнъж снимката ми се появи във всички вестници и оттогава не мога да си подам носа навън, без да започнат да ме сочат с пръст, без да ми искат автографи, пари, съвети, любов, какво ли не! Мислите ли, че това е живот? Защото, може и да се учудите, но аз, господине, си имам жена, деца, роднини, приятели, обществено положение. И какво остана от всичко това, питам ви, откак съм Тристан Вокс?

— Е, вече нищо не разбирам — призна Робине. — Дошли сте, за да ме поздравите или за да се оплаквате?

— Дойдох, признавам, да ви искам сметка. Да ви кажа, че нямате право да обърквате по този начин живота на човек, който не ви е направил нищо. Да, дойдох да поискам от вас някакво уреждане, знам ли, компенсация, обезщетение. А от два часа седя затворен тук и ви слушам. Така де, слушам Тристан Вокс, сиреч слушам себе си, доколкото, както всички ме уверяват, аз съм Тристан Вокс. И се чувствам дяволски добре! Защото, виждате ли, всичко, което казахте тази вечер, сякаш от моята уста излизаше. Странно усещане, повярвайте ми!

— Не само за вас! — вметна иронично Робине.

Последва мълчание. Отдалеч се дочу приближаващият се плачевен вой на линейка.

— Прелита ангел^[2] — отбеляза все така саркастично Робине.

— Ангел ли? — поде Дюрато. — Та той не прелита между нас. Един ангел се възправя сияен, неподкупен, гениален, великодушен, страшен в своята чистота и мощ. Ангелът Тристан Вокс!

— О, не! Стига! До гуша ми дойде! — кресна Робине. — Вие сте съвсем луд и както подозирам, заразно луд. Искате всички ни да побъркате.

В този миг вратата се отвори рязко. Подаде се брадясалото лице на един техник.

— Слушайте, Робине — каза той с пресипнал глас, — станала е злополука с вашата секретарка. Сега я товарят в една линейка.

— Госпожица Флави? Каква злополука? Какво се е случило с госпожица Флави.

— Паднала.

— Паднала ли? В стаята си? По стълбите?

— Не, от прозореца. От третия етаж. На улицата.

— Как така! Как е паднала от прозореца?

— Виж, това вече не знам. Може и сама да си е помогнала?

— Господи! Моля ви се, обадете се на жена ми. Отивам да видя!

Робине се втурна навън, слезе на един дъх от третия етаж, ала когато изскочи на тротоара, видя само как линейката с въртящата се светлина на покрива се отдалечава, повтаряйки своя плачевен призив. Осведоми се накъде е тръгнала, намери такси и полетя към клиниката в Ньойи.

Робине откри госпожица Флави на едно походно легло. С обвита в огромен тюрбан от бинтове глава тя чакаше за рентгенова снимка.

Сестрата стори място на Робине пред настоятелните жестове на болната, с които тя го викаше да се приближи. Поръча му да бъде съвсем кратък и се отдалечи.

Робине едва разпозна секретарката си в този паша с подпухнало лице.

— Приближете се, Феликс — прошушна тя.

Подчини се, дълбоко развълнуван, защото за първи път го назоваваше по име.

— Не знам какво ще стане с мен, а ви дължа едно обяснение. И едно признание като начало. Да, Изолда бях аз.

Замълча, сякаш за да му остави време да осъзнае и смели това фантастично разкритие.

— Не можех повече, разбирате ли? Този живот, тази работа, тази кореспонденция, изцяло посветени на едно несъществуващо лице. Просто вече не издържах. Усещах, че полудявам. Трябваше непременно да намеря начин да го накарам да съществува, да го принудя да съществува. Тогава се появи Изолда. Още при първите й писма ми се прииска да заема мястото й. Преправих почерка си и ви бомбардирах с яростни, неприлични писма, които изтръгваха от мен сълзи на срам и гняв, докато ги пишех. И всичко това, за да накарам Тристан Вокс да се появи, да излезе от дупката си, разбирате ли?

Замълча за миг, сякаш за да остави да отмине споменът за епистоларните си творби. Робине, който никога не би могъл да свърже тези кресливи мръсни писма със секретарката си, изпълнителната и добродетелна госпожица Флави, сега не изпитваше никаква трудност да открие техния автор в този нов персонаж, обвит с тюрбан от бял тензух и покрит с тъмни синини.

— Сигурна бях, че накрая ще се появи — продължи тя, — и същевременно чувствах приближаващата се катастрофа. Защото, нали разбирате, не можех да се изправя пред него.

Тя за втори път го питаше дали разбира. Не, не разбираше. А и отдавна вече беше престанал да разбира. Откак снимката на Тристан се беше появила в „Радио-ебдо“ и дори по-рано, още от първото писмо с подписа на Изолда. Коя Изолда? Не госпожица Флави, която според признанията й само впоследствие започнала да вмъква своите писма между писмата на другата, първата Изолда…

Ранената направи отчаяно усилие да се оправдае.

— Страшно се изплаших, когато той се появи в студиото. Тутакси го познах и бях убедена, че аз съм го извикала. Не мога да се освободя от тази мисъл, макар отлично да знам, че е нелепа. После вие ми казахте да се оправя с него, че не искате да го видите. С други думи, намеквахте, че аз съм отговорна за присъствието му в кабинета. И за да ме довършите, накарахте ме да се обадя по телефона на жена ви. Когато й разказах всичко…

И таз добра! Ето че сега замесваха и жена му в цялата история. Сякаш и без това положението не беше достатъчно объркано!

— Е, и какво? Какво казахте на жена ми? Какво ви отговори тя?

Но госпожица Флави се беше отпуснала със затворени очи на възглавницата. Робине се вторачи за миг в бледото нашарено клоунско лице, чиято печал и гротескна грозота хармонираха с участта му. Нищо повече не можеше да научи тук. А и сестрата му правеше знаци през полуотворената врата.

Той се изправи и си тръгна, ала се наложи да походи доста, докато намери такси. Вече наближаваше два часът след полунощ, когато се опита да си влезе вкъщи. Но секретът беше спуснат и той не успя да си отключи. Позвъни.

— Хей, Амели, отвори! Аз съм, Феликс!

Меки стъпки се плъзнаха зад вратата.

— Ти ли си, Феликс?

— Да, отвори.

Ключалката изщрака, вратата се отвори и Феликс се олюля под устрема на Амели, която се хвърли в обятията му.

— Феликс, Феликс — изплака тя. — Прости ми. За всичко съм виновна аз.

— Какво да ти простя? Каква вина?

— Кажи ми първо, че ми прощаваш!

— Прощавам ти.

— Изолда бях аз!

И риданията избухнаха отново. Тогава Робине разбра, че целият свят се е опълчил срещу него.

— Защо да не си легнем? Ще поговорим за всичко това утре — предложи той.

Амели зяпна.

— И ще можеш да заспиш? Дори не си ял!

Да яде? Защо пък не? Той беше забравил пъдпъдъците със сланина. Освободи се от прегръдките на Амели и се отправи към кухнята. Миризмата на изгоряло месо още се носеше във въздуха. На печката в ламаринената тава се разкриваше катастрофална гледка: четири черни напукани пакетчета.

— Казах на Флави да ти се обади по телефона да ги извадиш от фурната.

— На твоята секретарка ли? Е да, тя ми се обади! Ала съвсем не за да ми говори за пъдпъдъците. Но, Феликс, за какво мислиш?

— За какво мисля ли? За какво мога да мисля в два часа през нощта с празен стомах?

— Госпожица Флави ми каза, че сте се затворили в стаята двамата с Тристан Вокс. Изглеждаше не на себе си от уплаха. Каза още: „Непременно ще стане нещо страшно с тези писма на Изолда.“ А Изолда бях аз! — повтори Амели в нов пристъп на сълзи.

Накрая двамата съпрузи хапнаха в кухнята омлет със сирене, който Амели приготви между две хлипания, като описваше своята голгота.

— Всеки божи ден слушах като хилядите други хора гласа на Тристан от десет часа до полунощ. Ала не точно като тях. Защото аз бях жената на Феликс Робине. А поначало Тристан и Феликс бяха един и същи човек. Поначало да, но можех ли да бъда сигурна! Защото никога не познах гласа ти по радиото, чуваш ли, никога! И естествено какви ли не ми минаваха през ума. Какъв беше този Тристан Вокс, който беше хем моят мъж от всекидневния ни живот, хем въображаемият възлюбен на тълпа непознати жени. Реших да разбера. Да бъда любимата на Тристан. Започнах да пиша писма под името Изолда. За да видя какво ще се случи. Също и за да се опитам да те намеря, да си те възвърна, когато ставаше Тристан Вокс.

С вторачен право пред себе си поглед Феликс Робине разсъждаваше, дъвчейки. Всъщност се беше показал непрозорлив. В продължение на години беше работил всяка вечер над създаването на един идеален персонаж, надарен с цялата привлекателност, с всички добродетели на света, един наистина въображаем, ала не — както си беше мислил — несъществуващ персонаж, щом стотици хиляди слушатели и слушателки вярваха в неговата реалност. В тази огромна вяра се беше натрупала някаква потенциална енергия, някаква колосална мъглявина, чието излъчване неминуемо трябваше да порази онези, които се излагаха пряко на влиянието й. В цялата тази работа Робине беше играл ролята на чирака-магьосник, който предизвиква нещастието на близките си и своята гибел, защото съвсем лекомислено е раздвижвал непонятни сили, които го превъзхождат.

Какво да прави сега? Да прекрати захранването. Всъщност Вокс съществуваше само благодарение на всекидневните дози псевдоживот, инжектирани от двучасовите му радиопредавания.

— Трябва да се затвори кранът — рече си Робине^[3], без дори да съзира игрословицата със собственото си име, с която му бяха продънвали ушите през всички училищни и войнишки години.

Да прекрати едностранно договора си с радиостанцията? И дума не можеше да става. Бяха предвидили това и дирекцията си беше запазила правото да може всеки миг да го освободи без предупреждение и обезщетение, а ако самият той поиска свободата си, трябваше да плати значителна неустойка, за да я откупи. Все пак самоубийството на Флави беше достатъчно оправдание за една нервна депресия и за една триседмична почивка.

Още в събота двамата Робине взеха влака за Бийом. Настаниха се в къщата на родителите на Амели, която бяха напуснали преди четири месеца, в края на лятната ваканция. За тях беше необикновено преживяване да открият на прага на зимата тези стени, тези стаи и навън тези улици, тези площади, които обикновено виждаха само лете, едно малко тъжно, ала успокояващо преживяване, което им вдъхна усещането, че изведнъж много са остарели. Дали в резултат на това остаряване Амели изгуби всякакъв кулинарен плам и никакво внушение от страна на съпруга й не беше в състояние да я върне към тенджерите?

Робине се научи да ходи всяка вечер в голямото кафене на улица „Полковник Миош“ за партия билярд. Амели оставаше вкъщи и често прекарваше вечерта с някоя приятелка. Свикнал да си ляга късно, той често се застояваше до затварянето на кафенето. Ала един ден, защото беше болен от грип, се върна по-рано в семейната обител. Двете жени, надвесени над радиоприемника, не чуха вратата да се отваря и затваря. Робине нададе ухо. Той долови само едно име, името на мъжа, чийто топъл, младежки, симпатичен глас щеше да прозвучи отново: Тристан Вокс!

Тази вечер Феликс Робине бе осенен от предчувствието, че вече никога няма да говори пред микрофон. Това предчувствие се превърна в убеждение, когато след един ден видя изложен на вестникарската будка последния брой на „Радио-ебдо“. На корицата се разстилаше снимката на Фредерик Дюрато, а в рамка с големи букви беше отпечатано едно име: Тристан Вокс.

Няколко дни по-късно той изпита усещането за шеметна самота, когато случайно видя същото име на писмото, което Амели се канеше тайно да изпрати по пощата.

Бележки

[1] Честит рожден ден на великия Тристан (англ.). — Б.пр. ↑

[2] Израз, който се употребява при настъпило неловко мълчание в разговор. — Б.пр. ↑

[3] Кран (фр.). — Б.пр. ↑