Радислав Кондаков
3 дни до Възкресение

Кръвта от трънливия венец бе засъхнала на тънки, червени ивици по подутото, посиняло лице на галилееца.

Гвоздеят жадно разкъса плътта му и се спря в тежкото дърво. Ужасяваща, болката се роди в китката и бясно препусна през ръката, за да се вреже в главата му.

Изтръпна, навсякъде се впиха люти игли. Черни мухи се спуснаха в раните му, привлечени от прясната кръв, смукалата им жадно запиха последните капки живот на скованото тяло.

Вече не чуваше подигравките, ругатните не достигаха сърцето му, а презрението им се стопи и не миришеше. Устите на хилядите около кръста се движеха и сякаш пееха химн за смърт и омраза, който не стигаше до ушите му. Мъченикът не виждаше враждебния поглед на безчетната тълпа жестоки безумци, дошли да видят как гасне този, който искаше да запали сърцата им.

Дишането стана бавно и мъчително, сякаш бодливият венец най-сетне бе отпуснал главата му, но само за да раздере прашните му дробове.

Всяка мисъл му костваше нечовешки усилия, сякаш режеше с ръждив кинжал пулсиращия от болка мозък.

— Боже мой, Боже мой — защо ме напусна?

Искаше да извика, но не можа. От кървясалите му очи се отрониха сълзи, които не трогнаха никого.

Страшна жажда го стискаше и разкъсваше на хиляди парченца, пресушаваше гърлото и мислите му, превърна устата му в пустиня. Гърчът на безумното страдание остави само две слова в ума му — твърде рано.

Хилаво бе още семето, което пося и неблагодатна почвата, която го пое.

Всичко бе сухо.

— Жаден съм.

Успя да го изрече, защото двама от войниците, които се смееха, натъпкаха гъба, напоена с оцет в устата му.

Иисус се изви, после замръзна вкочанен — животът напусна тялото му със зловещ вик.

Той не знаеше, че му остават три дни до възкресение.

Той не знаеше, че ще възкръсне.