Даниил Хармс
Елизавета Бам

(1)

 

Елизавета Бам: Сега току-виж вратата се отвори и те влязат… Със сигурност ще влязат, за да ме хванат и да ме изтрият от лицето на земята. (Тихо.) Какво направих! Какво направих! Ох, само ако знаех. Дали да не избягам? Но къде да избягам? Тази врата води към стълбището, а на стълбището ще ги срещна. Ами през прозореца? (Гледа през прозореца.) Уф! Високо е… Няма да мога да скоча. Ох, какво да правя? Я, чувам стъпки. Това са те. Ще заключа вратата и няма да отварям. Нека си чукат, колкото си искат.

 

Елизавета Бам, отворете! (Пауза.) Елизавета Бам, отворете!

Глас отдалече: Какво става там, не отваря ли?

Глас зад вратата: Ще отвори. Елизавета Бам, отворете.

 

Вторият: Елизавета Бам, заповядвам ви веднага да отворите!

Вторият (тихо): Кажете й, че в противен случай ще разбием вратата. Я дайте да опитам и аз.

Първият (високо): Ако не отворите веднага, ще разбием вратата.

Вторият (тихо): Може пък да я няма.

Първият (тихо): Тук е. Къде ще ходи? Тя изтича по стълбите нагоре. Тук има само една врата. Къде ще се дене? (Високо.) Елизавета Бам, повтарям за последен път, отворете вратата. (Пауза.) Избий я.

 

Вторият: Имате ли нож?

 

Първият: Не, опитайте с рамо.

Вторият: Не поддава. Чакайте малко, пак ще опитам.

 

Елизавета Бам: Няма да отворя вратата, докато не ми кажете какво ще правите с мен.

Първият: Добре знаете какво ви очаква.

Елизавета Бам: Не, не знам. Искате да ме убиете ли?

Първият: Очаква ви тежко

(едновременно) наказание. Все

Вторият: едно не можете да ни избягате.

Елизавета Бам: И все пак няма ли да ми кажете в какво съм се провинила?

Първият: Вие го знаете.

Елизавета Бам: Не, не знам. (Тропа с крак.)

Първият: Разрешете да не ви повярвам.

Вторият: Вие сте престъпничка.

Елизавета Бам: Ха-ха-ха-ха. Смятате ли, че ако ме убиете, няма да ви тежа на съвестта?

Първият: Ще го направим по повелята на съвестта си.

Елизавета Бам: В такъв случай, уви, просто нямате съвест. (Изтичва назад.)

(2)

Вторият: Как да нямаме съвест? Пьотър Николаевич, тя казва, че сме нямали съвест.

Елизавета Бам: У вас, Иван Иванович, няма и помен от съвест. Вие сте просто мошеник.

Вторият: Кой е мошеник? Аз ли? Аз? Аз ли съм мошеник?

Първият: Я чакайте, Иван Иванович. Елизавета Бам, нареждам ви…

Вторият: Ама не, Пьотър Николаевич, само ми кажете, аз мошеник ли съм?

Първият: Я стига сте обиждали, Елизавета Бам, нареж…

Вторият: Не, чакайте, Пьотър Николаевич, само ми кажете, аз мошеник ли съм?

Първият: Млъкнете най-сетне.

Вторият: Аха, така значи, според вас съм мошеник?

Първият: Да, мошеник сте!!!

Вторият: А, значи според вас съм мошеник? Добре ли чух?

 

Първият: Я се разкарайте! Ама че тъпак! Пък се захванал с такава отговорна работа. От мухата правите слон. И какво излиза, че сте? Обикновен идиот!

Вторият: А вие сте шарлатанин.

Първият: Махайте се!

Елизавета Бам: Иван Иванович е мошеник!

Вторият: Това няма да ви го простя!

Първият: Сега ще ви изхвърля през парапета!

Иван Иванович: Хайде, опитайте де!

Пьотър Николаевич: Ще ви хвърля, ще ви хвърля, наистина ще ви хвърля!

 

Елизавета Бам: Иска ви се, но са ви къси ръцете!__Пьотър Николаевич__: На кой, на мене ли са ми къси ръцете?

Иван Иванович: На вас, на вас. Кажете, нали са на него? (Иван Иванович сочи Пьотър Николаевич.)

Елизавета Бам: На него са.

Пьотър Николаевич: Елизавета Бам, не смейте да говорите така.

Елизавета Бам: Защо?

Пьотър Николаевич: Защото сте лишена от право на глас. Извършили сте отвратително престъпление. Точно на вас не ви прилича да бъдете толкова дръзка. Вие сте престъпничка.

Елизавета Бам: Защо?

Пьотър Николаевич: Какво защо?

Елизавета Бам: Защо да съм престъпничка?

Пьотър Николаевич: Защото сте лишена от право на глас.

Иван Иванович: От каквото и да е право на глас.

Елизавета Бам: Не съм лишена. Можете да проверите по часовника.

(3)

 

Пьотър Николаевич: Няма да се стигне дотам. Оставил съм пост на вратата и при най-малкия повод Иван Иванович ще им даде знак, като хлъцне.

Елизавета Бам: Я да видя. Покажете ми, моля ви.

Пьотър Николаевич: Ами гледайте. Предлагам ви да се обърнете. Раз, два, три. (Бута нощното шкафче.)

 

Елизавета Бам: Още веднъж. Моля ви.

 

Елизавета Бам: Как го правите?

 

Пьотър Николаевич: Много просто. Иван Иванович, покажете й.

Иван Иванович: С удоволствие.

 

Елизавета Бам: Че това е направо прекрасно! (Вика.) Мамо! Ела тук! Дошли са фокусници! Майка ми сега ще дойде. Запознайте се, Пьотър Николаевич, Иван Иванович. Ще ни покажете ли някой номер?

Иван Иванович: С удоволствие.

Пьотър Николаевич: Але хоп!

 

Елизавета Бам: Хайде, хайде.

Иван Иванович: Тук няма къде да се опра. (Седи на пода.)

Елизавета Бам: Може би се нуждаете от кърпа? (Кокетничи.)

 

Иван Иванович: Защо?

Елизавета Бам: Ами просто така. Хи-хи-хи-хи…

Иван Иванович: Външността ви е изключително приятна.

Елизавета Бам: Така ли? И защо?

Иван Иванович: Ами-и-и защото сте незабравка. (Шумно хълца.)

Елизавета Бам: Аз да съм незабравка! Наистина ли? А пък вие сте лале. („Лалето“ е гъгниво.)

Иван Иванович: Какво?

Елизавета Бам: Лале.

Иван Иванович (недоумяващо): Ъ-ъ-ъ, много ми е приятно.

Елизавета Бам (носово): Позволете да ви откъсна.

Бащата (басово): Елизавета, не се прави на глупачка.

Елизавета Бам (към баща си): Преставам, татенце. (Към Иван Иванович, носово, като сяда и се опира с ръце, така ли е?) Застанете на четири крака.

Иван Иванович: Елизавета Таракановна, ако позволите, по-добре да се прибирам вкъщи. Жена ми ме чака. Тя има много деца, Елизавета Таракановна. Извинете, че тъй дълго ви досаждах. Не ме забравяйте. Такъв човек съм, че всички ме гонят. И за какво, питам се? Да не би да съм откраднал или нещо друго? Не и не! Елизавета Едуардовна, аз съм честен човек. Вкъщи си имам жена. Децата на жена ми са много. Свестни са. Всяко държи със зъби по една кибритена кутийка. Извинете ме. Ще се прибирам, Елизавета Михайловна.

 

Мама (пее под съпровод):

Разпукна се утрото,

грейна зора,

чайка прелита за миг над вира… и т.н.

 

Пьотър Николаевич: Ето че стигнахме.

Тате: Слава Богу. (Излиза.)

(4)

Елизавета Бам: А ти, мамо, няма ли да се поразходиш?

Мама: Много ли ти се иска?

Елизавета Бам: Страшно много!

Мама: Не, няма.

Елизавета Бам: Хайде де, нека излезем!

Мама: Добре де, хайде, тръгваме. (Излизат.)

(5)

Иван Иванович и Пьотър Николаевич (нахълтват тичешком):

Къде сте, къде,

Елизавета Бам,

Елизавета Бам,

Елизавета Бам.

 

Пьотър Николаевич: Тук, тук, тук.

Иван Иванович: Там, там, там.

Пьотър Николаевич: Къде се озовахме, Иван Иванович?

Иван Иванович: Пьотър Николаевич, май че сме заключени.

Пьотър Николаевич: Ама че безобразие. Моля ви не ме блъскайте.

Иван Иванович: Ама че работа, стига — пет без пет е.

Пьотър Николаевич (напевно): Къде е Елизавета Бам?

Иван Иванович (напевно): За какво ви е тя?

Пьотър Николаевич: За да я убия!

Иван Иванович: Хм. Елизавета Бам седи на пейката ей там.

Пьотър Николаевич: Давай да тичаме тогава с всички сили.

 

Хоп, хоп,

с нозете,

залез

зад върховете.

С облаците розови

пух, пух,

с влаковете бозави

хук, хук,

да си плюем в пазвата,

дървото

е разрязано!

(6)

 

Елизавета Бам: Мене ли търсите? (Става и излиза.)

Пьотър Николаевич: Вас. Ваня, тя е тук!

Иван Иванович: Къде е, къде? Къде е?

Пьотър Николаевич: Тук е.

 

Иван Иванович: Измъкни я навън.

Пьотър Николаевич: Не ще да се измъква.

Просякът (към Елизавета Бам): Другарко, помогнете ми.

Иван Иванович (заеквайки): Следващия път ще знам. Всичко запомних.

Елизавета Бам (към Просяка): Нищо нямам.

Просякът: Поне една копейчица.

Елизавета Бам: Искай ей от оня чичко. (Посочва Пьотър Николаевич.)

Пьотър Николаевич (към Иван Иванович със заекване): Внимавай какви ги вършиш.

 

Иван Иванович: Вадя корените.

Просякът: Помогнете ми, другари.

Пьотър Николаевич (към Просяка): Хайде, мушкай се тука.

Иван Иванович: Опри се с ръце на камъчетата.

Пьотър Николаевич: А така, ще се справи той.

 

Елизавета Бам: Сядайте и вие. Няма нищо за гледане.

 

Иван Иванович: Благодарско.

Пьотър Николаевич: Да поседнем. (Сяда.)

 

Елизавета Бам: Мъжът ми нещо се бави. Къде ли се е запилял?

Пьотър Николаевич: Ще дойде. (Скача и тича из сцената.) Пу-пу!

Иван Иванович: Ха-ха-ха. (Тича подир Пьотър Николаевич.) Ами къщата къде е?

Елизавета Бам: Ей тука, зад тази резчица.

Пьотър Николаевич (потупва Иван Иванович): Ти гониш!

 

Елизавета Бам: Иван Иванович, бързо елате тука!

Иван Иванович: Ха-ха-ха-ха, нямам крака!

Пьотър Николаевич: Ами лази тогава на четири крака.

Тате (към публиката): За която беше написано.

Елизавета Бам: Кой гони?

Иван Иванович: Аз, ха-ха-ха, с панталони!

Пьотър Николаевич и Елизавета Бам: Ха-ха-ха-ха-ха-ха!

Иван Иванович: Я как съм се проснал на пода!

Пьотър Николаевич и Елизавета Бам: Ха-ха-ха-ха-ха!

Тате: Коперник е бил голям учен!

Иван Иванович (търкаля се по пода): На главата си имам косми.

Пьотър Николаевич и Елизавета Бам: Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха!

Иван Иванович: Проснал съм се на пода!

Пьотър Николаевич и Елизавета Бам: Ха-ха-ха-ха!

 

Елизавета Бам: Ох, ох, не издържам повече.

Тате: Като купуваш птица, гледай да няма зъби. Ако има зъби, значи не е птица. (Излиза.)

(7)

Пьотър Николаевич (вдига ръка): Моля да чуете хубавичко какво ви говоря. Искам да ви докажа, че всяко нещастие идва като гръм от ясно небе. Когато бях съвсем млад, живеех в малка къща със скърцаща врата. В нея си живеех сам. Освен мен я обитаваха само мишки и хлебарки. Хлебарките са навсякъде. Като се стъмнеше, заключвах вратата и угасях лампата. Спях си и не ме беше страх от нищо.

Глас зад сцената: От нищо.

Мама: От нищо!

Свирчица зад сцената: I — I

Иван Иванович: От нищо!

Роял: I — I

Пьотър Николаевич: От нищо! (Пауза.) Нямаше от какво да се боя. И наистина, ако дойдеха крадци, щяха да претърсят цялата къщичка. И какво щяха да намерят? Нищо.

Свирчица зад сцената: I — I

 

Пьотър Николаевич: Че то кой друг би могъл да нахълта при мен през нощта? Никой, нали? Така си е.

Глас зад кулисите: Никой друг.

Пьотър Николаевич: Нали? Но веднъж се събуждам…

Иван Иванович: И гледам: вратата — отворена, а на прага стои някаква жена. Гледам я втренчено. Тя не мърда. Беше достатъчно светло. Сигурно е било призори. Така или иначе, виждах лицето й ясно. Ето коя беше. (Посочва Елизавета Бам.) Тогава приличаше…

 

Всички: На мен!

Иван Иванович: Казвам, за да бъде.

Елизавета Бам: Какви ги приказвате?

Иван Иванович: Казвам, за да бъде. После, мисля си, ще е късно. Тя ме слуша. Попитах я защо го е направила. Тя отвръща, че се е сбила с него с шпаги. Боят бил честен и тя не била виновна, че го е убила. Я помисли, защо уби Пьотър Николаевич?

 

Елизавета Бам: Ура, никого не съм убивала.

Иван Иванович: Ей така да заколиш човека. Колко коварство се крие в това! Ура, ти си го сторила, но защо?

(8)

Елизавета Бам (дръпва се встрани): Уууууууууууууууу-уууу-ууу-у.

Иван Иванович: Вълчица.

Елизавета Бам: Уууууу-ууууу-уу.

Иван Иванович: Въ-ъ-ъ-ълчица.

Елизавета Бам (трепери): У-у-у-у-у-у-у-у, изсушени сливи.

Иван Иванович: Пр-р-р-р-рабаба.

Елизавета Бам: Ликуване!

Иван Иванович: Погубена си навеки!

Елизавета Бам: Вран кон, а на коня — войник!

Иван Иванович (пали клечка кибрит): Душичке Елизавета! (Ръцете му треперят.)

Елизавета Бам: Рамената ми са като изгряващи слънца! (Качва се на стола.)

Иван Иванович (кляка): Краката ми са като краставици.

Елизавета Бам (покатерва се още по-нагоре): Ура! Нищо не съм казала!

Иван Иванович (ляга на пода): Не, не, нищо, нищо.

Елизавета Бам (вдига ръка): Ку-ни-ма-га-пи-ли-ва-пи-бауу.

Иван Иванович (излегнат на пода, подло):

Маца-котарана,

с млякото говореше,

на възглавка скачаше,

скочи и на печката:

хоп, хоп,

скок, скок.

 

Елизавета Бам (вика): Две портички! Риза! Въженце!

Иван Иванович (надига се): Довтасаха двама дърводелци и питат каква е работата?

Елизавета Бам: Пържоли! Варвара Семьоновна!

Иван Иванович (крещи през зъби): Танцьорка на те-е-е-е-ел!

Елизавета Бам (скача на стола): Цялата блестя!

Иван Иванович (изтичва към задната част на стаята): Не знаем каква е кубатурата на тази стая.

 

Елизавета Бам (тича към другия край на сцената): Свои хора сме — ще се разберем!

(9)

Иван Иванович (скача на стола): Благополучието на Пенсилванския пастир и пасти-и-и!

Елизавета Бам (скача на другия стол): Иван Ива-а-а!

Тате (показва някаква кутийка): Кутийка от дър-р-р.

Иван Иванович (от стола): Засега-а-а.

Тате: Я погле-е-е.

Мама: Лу-у-у!

Елизавета Бам: Открих брезови маматарки!

Иван Иванович: Хайде да отидем на езерото!

Тате: Ау-у-у-у-у-у!

Елизавета Бам: Ау-у-у-у!

Иван Иванович: А пък вчера срещнах Коля.

Мама: Ама какво говорите-е-е.

Иван Иванович: Да, да. Срещнах го. Гледам, задава се Коля и носи ябълки. Какво, викам, си купил? Да, вика, купих. И ей тъй си отмина.

Тате: Кажете, моля-я-я!…

Иван Иванович: Нда. Питам го: тези ябълки купил ли си ги, или си ги откраднал? А той отвръща: Защо да съм ги крал. Купих ги. И отмина.

Мама: И къде отиде.

Иван Иванович: Не знам. Каза само: аз, вика, тия ябълки ги купих, не съм ги крал — и замина.

(10)

Тате: С това не твърде любезно приветствие сестра му го отведе до едно по-открито място, където бяха струпани златни маси и кресла и петнайсетина парчета млади красавици весело си бъбреха, седнали на каквото Бог дал. И всичките тези девойки изпитваха остра нужда от гореща ютия и всичките се отличаваха със странния си навик да си въртят очите, без да престават да бъбрят нито за миг.

(11)

Иван Иванович: Приятели, събрахме се всичките. Ура!

Елизавета Бам: Ура!

Мама и Тате: Ура!

Иван Иванович (трепери и пали клечка кибрит): Искам да ви кажа, че минаха трийсет и осем години, откакто съм се родил.

Тате и Мама: Ура!

Иван Иванович: Другари. Аз си имам дом. Имам си дом. У дома е жена ми. Тя има много деца. Преброих ги — десет парчета.

Мама (тъпче на място): Даря, Маря, Фьодор, Пелагея, Нина, Александър и още четири други.

Тате: Момчета ли са всичките?

(12)

Елизавета Бам (обикаля тичешком сцената):

Откачих се от всичко!

Откачих се и избягах!

Откачих се и беж, краченца!

 

Мама (тича подир Елизавета Бам): Ядеш ли хляб?

Елизавета Бам: Ядеш ли супа?

Тате: Ядеш ли месо?

Мама: Ядеш ли брашно?

Антракт-катаракт.

Иван Иванович: Ядеш ли ряпа? (Тича.)

Елизавета Бам: Ядеш ли овнешко?

Тате: Ядеш ли пържоли?

Мама: Ох, не ме държат краката.

Иван Иванович: Ох, не си чувствам ръцете.

Елизавета Бам: Ох, и ножицата се умори.

Тате: Ох, и пружината се отпусна.

 

Мама: Вратата на балкона е отворена.

Иван Иванович: Иска ми се да подскоча до четвъртия етаж.

Елизавета Бам: Откачих се и хукнах.

Откачих се и беж, крачета.

 

Тате: Дясната ръка и носът ми са същите неща като лявата ръка и ухото ми.

 

Хорът (на фона на музикалния мотив на увертюрата):

Довиждане, довиждане.

II — I

II — I

 

Горе, казва, е борът,

наоколо, казва, е тъмно,

на бора, казва, е креватът,

в кревата лежи съпругът.

Довиждане, довиждане.

I — I

I — I

 

Веднъж тъкмо дотичахме

I — I в безкрайната къща,

а от прозореца горе гледа

млад старец през очилата.

 

Довиждане, довиждане.

II — I

II — I

Разтвориха се портите,

показаха се I — I

(13)

Пьотър Николаевич:

Самият ти си счупен

и столът ти е счупен.

 

Цигулка:

На-на-ни-на

на-на-ни-на

 

Пьотър Николаевич:

Стани като Берлин ти,

сложи си пелерина.

 

Цигулка:

На-на-ни-на

на-на-ни-на

 

Пьотър Николаевич:

Осем минути

текат неусетно.

 

Цигулка:

На-на-ни-на

на-на-ни.

 

Пьотър Николаевич:

Ето ви сметката,

мерки вземете,

картечница води

във боевете.

 

Барабан:

I — I

I — I

I — I — I — I

 

Пьотър Николаевич:

Парцали летяха

седмица след седмица.

 

Сирена и Барабан:

Виа-а бум, бум,

виа-а бум.

 

Пьотър Николаевич:

Не видя капитана харизан

войнишката годеница.

 

Сирена:

Виа, виа, виа, виа.

 

Пьотър Николаевич:

Помогнете, сега помогнете,

със салата и бистра водица.

 

Цигулка:

Па-па-пи-па

па-па-пи-па

(14)

Иван Иванович:

Кажете, Пьотър Николаевич,

били ли сте хей на онази планина?

 

Пьотър Николаевич:

Току-що спускам се от там.

Там е прекрасно.

Растат цветя. Шумят дървета.

Там дървена къщурка се издига,

и светлинка във къщичката свети.

Калугери край нея се събират.

Комарите се удрят във стъклото.

Под покрива току се мушне и запърха

и старият разбойник козодой.

С верига псето въздухът разлюшква

и лае в пустотата на нощта,

а в отговор невидими мушици

съзвучие за заговор напяват.

 

Иван Иванович:

А в тази къщичка, градена от дърво,

която се нарича и колиба,

там, дето светлинка блести и пърха,

кой в тази къщичка живей?

 

Пьотър Николаевич:

В нея никой не живее,

вратата никой не отваря,

там само мишките брашното стриват с лапки,

там само лампата сияе в розмарин

хлебарка върху печката седи като отшелник.

 

Иван Иванович:

А кой тогава лампата запалва?

 

Пьотър Николаевич:

О, никой. Тя си свети сам-сама.

 

Иван Иванович:

Такова нещо няма на света!

 

Пьотър Николаевич:

Говориш празни приказки от глупост!

Безкрайното движение го има,

дъха на всички леки елементи.

Планетното и земното въртене

на дните с нощи палавата смяна,

игрите на смълчаната природа,

на зверовете силата, гнева,

законите, от хора покорени,

на светлината или на вълните.

 

Иван Иванович (пали клечка кибрит):

Сега разбрах, разбрах най-после,

благодаря, за миг ще седна

и както винаги, ще ви отправя

въпроса: колко е часът?

 

Пьотър Николаевич:

Четири е. Време е за обед.

Иван Иванович, елате с мен,

но не забравяйте, че утре през нощта

Елизавета Бам ще трябва да умре.

 

Тате (влиза):

Коя Елизавета Бам,

онази, дето ми е дъщеря ли?

Която вие, както сте решили,

още на следващата нощ

убита ще се залюлей на бора,

прав като стрела,

та да научат всички зверове

и цялата страна?

Със сила ви нареждам сам

навеки забравете тук

за нея — за Елизавета Бам,

и на законите напук.

 

Пьотър Николаевич:

Ти пробвай да ни забраниш,

само за миг ще те накажа,

а после със златист камшик

аз ставите ти ще премажа,

ще те накълцам, всичките парчета

ще ги разпръсна из полето.

 

Иван Иванович:

Той знае всичко в този свят,

за мен е господар и брат,

със мах единствен на крило

моретата премества,

щом с брадвата замахне зло,

и планини разцепва,

дъхът му като че е дим —

той просто е неуловим.

 

Тате:

Магьосник, викам те на бой

ти с думи, аз с ръка.

Ще мине ден, ще мине час,

ще сменя миг мига.

Ще паднеш ти, ще падна аз,

ще стихне всичко там,

но ще ликува тя над нас —

Елизавета Бам.

(15)

Иван Иванович:

Битката на двамата юнаци!

Текст — Имануил Красдайтейрик.

Музика — Велиопаг Холандския пастир.

Движение на неизвестен пътешественик.

Началото ще възвести камбана.

На сцената изнасят две масички.

 

Гласове от различни места в залата:

— битката на двамата юнаци!

— текст — Имануил Красдайтейрик!

— музика — Велиопаг Холандския пастир!

Движение на неизвестен пътешественик!

Началото ще възвести камбана!

 

Камбанка:

Бум, бум, бум, бум.

 

Пьотър Николаевич:

Курбир дарамур,

диндири,

слакатир пакарадагу (Удар!)

да ки чири кири кири

зандудила хабакула

хе-е-ел.

Ханчу ана куди

стум чи на лакуди

пара ви на лийтена

хе-е-ел.

 

Тате:

И нека папагалът там

към слънцето лети.

Да се смрачи денят голям,

да падне мрак почти.

Шум от копита, тайнствен звук

да оживи леса.

И да отекне с грохот глух

карета начаса.

И буен рицар с меч в дланта

ще вдигне чаша сам:

За най-прекрасната в света

Елизавета Бам!

Помилва с длан на чародей

тя мойте рамене!

Елизавета Бам, живей

милион лета поне!

 

Пьотър Николаевич:

Е, да започваме.

Внимателно следете, моля,

как се кръстосват наште саби —

и накъде се стрелка всяко острие,

и във коя посока се извива.

 

Иван Иванович:

И тъй, започва с удара отляво!

 

Тате (напада):

Сека надясно, сека наляво,

който сколаса, да стори път.

Шуми наоколо ми дъбрава,

градини пищни край мен цъфтят.

 

Пьотър Николаевич:

Встрани не гледай, наблюдавай

как механизми от желязо

се движат, как набират мощ

тук смъртоносни сили.

 

Тате:

Хвала на здравото желязо,

което мостове поддържа

и с електрически отблясък

пробожда смъртно то врага!

Хвала на песента на боя!

Тя и разбойника вълнува,

момченцето до мъж отглежда,

пробожда смъртно тя врага.

О, боен зов! И на перата

хвала и слава — те политат,

очи недоверчиви пълнят,

пробождат смъртно те врага!

Хвала на камъка премъдър!

Лежи той тихо под елхата,

ала под него теква ручей

да срещне мъртвия ни враг.

 

Пьотър Николаевич:

Аз паднах, смъртно поразен,

прости, Елизавета Бам,

иди във горския ми дом

и затвори се там.

Ще лазят мишките по теб,

по твоите ръце.

С хлебарката отшелник те

ще припкат от сърце.

Ти чуй, камбаната звъни,

от покрива — бим-бам.

Прости ми и ме извини,

Елизавета Бам.

Звъни камбана.

 

Иван Иванович:

Битката на двамата юнаци

завърши.

(16)

Елизавета Бам (влиза):

Ах, ти си бил тук, тате. Как се радвам.

Току-що се отбих във магазина.

Току-що взех оттам бонбони.

Към чая ще прибавя и сладкиш.

 

Тате (разкопчава си яката):

Ох, уморих се.

 

Елизавета Бам:

Какво си правил?

 

Тате:

Ами… дърва нацепих.

Уморих се страшно.

 

Елизавета Бам:

Иван Иванович, до пивницата слезте

и донесете грах и бира.

 

Иван Иванович:

Аха, сега половин бутилка бира

и граха бързо ще ви донеса.

 

Елизавета Бам:

Не половин, а цяла бира искам,

и не от кръчмата, а от граха.

 

Иван Иванович:

Кожуха си в половинка кръчма аз ще скрия,

и половин грах ще нахлупя на глава.

 

Елизавета Бам:

О, не, не трябва, само че по-бързо,

че тате уморен е от дървата.

 

Тате:

Ох, глупави жени, те всички имат

в представите си само празнини.

(17)

Мама (влиза): Другари. Оная мерзавка у-у-у-хапа моя син.

Гласове: Коя, коя?

 

Мама: Оная там, с ей такива устни.

Елизавета Бам: Мамо, мамо, какви ги приказваш?

 

Мама: Само заради тебе тоя ми ти живот свърши наравно.

Елизавета Бам: Само ми кажи за кого говориш?

Мама (с каменно лице): Тяях, тяях, тяях.

Елизавета Бам: Побъркала се е.

 

Мама: Аз съм тромав човек.

 

Елизавета Бам: Сега ще дойдат, ох, какво направих.

Мама: 3 × 27 = 81.

(18)

Елизавета Бам: Със сигурност ще дойдат, за да ме хванат и да ме изтрият от лицето на земята. Да бягам. Трябва да бягам. Но къде да избягам? Тази врата води към стълбището, а на стълбището ще ги срещна. Ами през прозореца? (Гледа през прозореца.) О-о-о-ох. Не мога да скоча. Много е високо. И какво да направя? Я, чувам стъпки. Това са те. Ще заключа вратата. И няма да отварям. Нека си чукат, колкото си искат. (Заключва вратата.)

 

Елизавета Бам, в името на закона ви заповядвам да отворите!

 

Първи глас: Нареждам ви да отворите вратата.

 

Втори глас (тихо): Хайде да разбием вратата.

Първи глас: Елизавета Бам, отворете, иначе ще изкъртим вратата.

Елизавета Бам: Какво ще правите с мен?

Първи глас: Полага ви се тежко наказание.

Елизавета Бам: За какво? Защо не искате да ми кажете какво съм направила?

Първи глас: Обвинена сте в убийството на Пьотър Николаевич Крупернак.

Втори глас: И ще отговаряте за това.

Елизавета Бам: Но аз не съм убивала никого.

Първи глас: Това ще реши съдът.

Елизавета Бам: Аз съм в ръцете ви.

 

Пьотър Николаевич: В името на закона вие сте арестувана.

Иван Иванович (пали клечка кибрит): Последвайте ни.

(19)

 

Елизавета Бам (вика): Вържете ме! Влачете ме за плитката! Смажете ме! Никого не съм убивала! Не съм способна да убия!

Пьотър Николаевич: Елизавета Бам, спокойно!

Иван Иванович: Гледайте напред. (Шумно хълца.)

Елизавета Бам: А в къщичката в планината вече грее светлинка. Мишките мърдат ли, мърдат мустачки. А на печката седи Хлебарко Хлебаркович в риза с рижа яка и с брадва в ръцете.

Пьотър Николаевич: Елизавета Бам, вървете след мен с изпънати ръце, угасила втренчения си поглед, и пазете равновесието на ставите и тържеството на сухожилията. След мен.