Даниил Хармс
Баба

… И помежду им се завързва следният разговор.

Хамсун

Една старица стои на двора и държи стенен часовник. Минавам покрай нея, спирам се и я питам: „Колко е часът?“

— Вижте сами — отвръща старицата.

Поглеждам и виждам, че часовникът е без стрелки.

— На него няма стрелки — казвам.

Бабата поглежда циферблата и ми казва:

— Сега е два и петнайсет.

— А, така ли. Много благодаря — отвръщам и си тръгвам.

Бабата вика нещо подире ми, но аз вървя, без да се обръщам. Излизам на улицата и поемам по слънчевата й страна. Пролетното слънце е много приятно. Вървя си пеша, примижавам с очи и пуша лула. На ъгъла на „Садовая“ срещам Сакердон Михайлович. Поздравяваме се, спираме се и си говорим дълго. Омръзва ми да стоя на улицата и каня Сакердон Михайлович в кръчмата в сутерена. Пием водка, замезваме с твърдо сварени яйца и цаца, после се сбогуваме и аз си продължавам по пътя сам.

Но изведнъж се сещам, че съм забравил да изключа електрическата печка у дома. Много ме е яд, но правя кръгом и поемам към къщи. Денят започна толкова хубаво, а ето ти я първата неприятност. Не трябваше да излизам навън.

Връщам се у дома, свалям си сакото, изваждам от джоба на жилетката си часовника и го окачвам на един пирон; след туй заключвам вратата и лягам на кушетката. Ще полежа и ще се опитам да заспя.

От улицата се чуват противните викове на дечурлигата. Лежа и им измислям най-различни мъчения. Най-много ми харесва да им пратя по един паралич, та да не могат да се движат. Родителите им ще си ги приберат по къщите. Ще лежат в креватчетата си и няма да могат дори да ядат, защото устите им няма да се отварят. Ще ги хранят изкуствено. След седмица параличът ще отмине, но децата ще са толкова немощни, че ще лежат още цял месец. После лека-полека ще почнат да оздравяват, но аз ще им пратя втори паралич и те пак ще се сковат.

Лежа на кушетката с отворени очи и не мога да заспя. Сещам се за бабата с часовника, дето я видях сутринта на двора, и ми става приятно, че на часовника й нямаше стрелки. А тези дни видях в един оказионен магазин ужасяващ кухненски часовник, чиито стрелки бяха във формата на нож и вилица.

Боже мой! Ама аз така и не изключих електрическата печка. Скачам, изключвам я и пак лягам на кушетката и се мъча да заспя. Затварям очи. Не ми се спи. Пролетното слънце свети в прозореца право към мен. Става ми горещо. Надигам се и се премествам в креслото до прозореца.

Сега пък ми се приспива, но няма да спя. Ще взема лист и перо и ще пиша. Усещам в себе си страшна сила. Още вчера обмислих всичко. Това ще е разказ за един чудотворец, който живее в наши дни и не прави чудеса. Знае, че е чудотворец и че може да сътвори всякакви чудеса, но не го прави. Изхвърлят го от квартирата му, той знае, че само да си мръдне пръста, и квартирата ще си остане негова, но не го прави, покорно се изнася и заживява в един плевник извън града. Може да превърне този плевник в прекрасна тухлена къща, но не го прави, продължава да живее в него и в края на краищата умира, без да е направил нито едно чудо през целия си живот.

Седя си и доволно потривам ръце. Сакердон Михайлович ще хвърли топа от завист. Той си мисли, че вече не бих могъл да напиша гениална творба. По-бързо, по-бързо да се хващам за работа! Долу сънят и мързелът! Ще пиша осемнайсет часа без прекъсване!

Целият треперя от нетърпение. Не мога да се сетя какво трябваше да направя: вместо да взема перо и хартия, посягах към различни предмети, но съвсем не към онези, които ми трябват. Търчах из стаята: от прозореца до масата, от масата до печката, от печката пак до масата, после до дивана и пак до прозореца. Задъхвах се от пламъка, който бушуваше в гърдите ми. Сега е едва пет часа. Имам целия ден пред себе си, и вечерта, и нощта…

Стоя насред стаята. За какво ли си мисля? Вече е пет и двайсет. Трябва да пиша. Примъквам масичката до прозореца и сядам. Пред мен има карирани листове, в ръката ми — перо.

Сърцето ми все още тупа твърде силно, ръката ми трепери. Изчаквам да се успокоя поне малко. Оставям перото и си напълвам лулата. Слънцето блести право в очите ми, замижавам и паля лулата.

Покрай прозореца прелита врана. Гледам към улицата и виждам, че по тротоара върви човек с изкуствен крак. Той шумно чатка с крака и с бастуна си.

— Тъй — казвам и продължавам да зяпам през прозореца.

Слънцето се скрива зад комина на отсрещната сграда. Сянката от комина пробягва по покрива, прелита през улицата и пада върху лицето ми. Трябва да се възползвам от нея и да напиша няколко думи за чудотвореца. Вземам перото и записвам:

„Чудотворецът беше висок.“

Нищо повече не мога да напиша. Седя до момента, в който започвам да огладнявам. Тогава ставам и отивам до долапчето, дето си държа продуктите, тършувам из него, но не откривам нищо. Бучка захар и толкоз.

Някой чука на вратата.

— Кой е?

Никой не отговаря. Отварям вратата и виждам бабата, дето сутринта седеше на двора с часовника. От учудване не мога да кажа и дума.

— Ето ме и мен — казва тя и нахълтва в стаята ми.

Стоя на вратата и не знам как да постъпя: да я изгоня ли, или да я поканя да седне? Но бабата сама се насочва към креслото ми до прозореца и се настанява в него.

— Затвори вратата и я заключи — нарежда ми тя.

Затварям и заключвам вратата.

— Застани на колене — казва бабата.

И аз коленича. Но в този миг започвам да проумявам цялата нелепост на ситуацията. Защо стоя на колене пред някаква си баба? А и какво търси тази баба в стаята ми, защо е седнала в любимото ми кресло? И защо още не съм я изгонил?

— Моля ви — викам, — с какво право се разпореждате в стаята ми, че и ме командвате отгоре на всичко? Въобще не желая да стоя на колене.

— И не е нужно — казва бабата. — Сега легни по корем и си долепи лицето до пода.

Тутакси изпълнявам нареждането…

Виждам правилно очертани квадрати. Болката в рамото и в дясното бедро ме принуждава да сменя позата. Лежах по очи на пода, а сега с огромно усилие заставам на колене. Крайниците ми са отекли и едва се сгъват. Оглеждам се и се виждам насред собствената си стая коленичил на пода. Постепенно си връщам съзнанието и паметта. Още веднъж оглеждам стаята и забелязвам, че в креслото до прозореца като че има някой. В стаята е сумрачно, защото, както изглежда, е настъпила бялата нощ. Напрегнато се взирам. Господи! Да не би онази баба още да седи в креслото ми? Протягам врат и поглеждам. Да, разбира се, бабата си седи, оборила глава на гърдите си. Сигурно е заспала.

Изправям се и с куцукане се приближавам до нея. Главата й е клюмнала на гърдите, ръцете висят отстрани на креслото. Иска ми се да я сграбча тая баба и да я изхвърля от стаята.

— Слушайте — казвам, — вие сте в моята стая. Трябва да работя. Моля ви да напуснете.

Бабата не помръдва. Навеждам се и се вглеждам в лицето й. Устата й е отворена, а от нея стърчи изкуствено чене. И изведнъж ме осенява: бабата е умряла.

Обзема ме страшна досада. Как можа да умре точно в моята стая? Не понасям покойници. А сега ще трябва да се занимавам с тази мърша, да говоря с портиера и домоуправителя, да обяснявам какво прави тази баба в стаята ми. Поглеждам я с омраза. А току-виж не е умряла? Пипам челото й. Студено е. Ръката — също. Ох, какво да правя?

Паля си лулата и сядам на кушетката. Изпълва ме невероятна злоба.

— Ама че свиня! — възкликвам.

Мъртвата старица е отпусната като чувал в креслото ми. Зъбите й стърчат от устата. Прилича на умрял кон.

— Отвратителна картина — казвам, но не мога да покрия бабата с вестник, — знам ли какво може да стане под вестника.

От другата страна на стената се долавя движение: събудил се е съседът ми, локомотивен машинист. Само това остава, и той да усети, че в стаята ми има умряла баба! Ослушвам се за стъпките на съседа. Какво се тутка? Вече е пет и половина! Отдавна трябваше да е излязъл. Божичко! Кани се да пие чай! През стената чувам съскането на примуса. Ох, дано проклетият машинист излезе по-скоро!

Изтягам се на кушетката. Минават осем минути, но чаят на съседа още не е заврял и примусът продължава да съска. Затварям очи и задрямвам.

Присънва ми се, че съседът е тръгнал, а аз излизам на стълбището с него и хлопвам вратата с френска брава. Нямам ключ и вече не мога да се прибера в квартирата си. Трябва да звъня и да разбудя останалите наематели, а това е крайно нежелателно. Стоя на стълбищната площадка, чудя се какво да правя, и изведнъж виждам, че нямам ръце. Навеждам се да видя по-добре дали имам ръце, и забелязвам, че от едната ми страна вместо ръка стърчи нож за хранене, а от другата — вилица.

— Ето — казвам на Сакердон Михайлович, който кой знае защо е седнал на сгъваемия стол. — Виждате ли какви са ми ръцете?

А Сакердон Михайлович седи мълчаливо и виждам, че това не е истинският Сакердон Михайлович, а глинен.

В този миг се събуждам и веднага разбирам, че лежа на кушетката в стаята си, а до прозореца в креслото седи умрялата баба.

Тутакси обръщам глава към нея. Но бабата не е в креслото. Гледам празното кресло и ме обзема дива радост. Значи всичко това е било само сън. Само че кога е започнал? Дали бабата изобщо е влизала вчера в стаята ми? Може би и това е било сън? Вчера се върнах вкъщи, защото бях забравил да изключа електрическата печка. Но дали и това не е било сън? Така или иначе, просто е чудесно, че в стаята ми няма никаква умряла старица и следователно няма да ми се наложи да ходя при домоуправителя и да се разправям с покойница!

Но все пак колко ли време съм спал? Погледнах часовника: девет и половина, вероятно сутринта.

Боже мой! Какво ли не сънува човек!

Пуснах крака от кушетката с намерението да стана и изведнъж видях мъртвата бабичка легнала на пода зад масата досами креслото. Тя лежеше по гръб и един зъб от изкуственото й чене, изскочило от устата, се беше забил в ноздрата й. Ръцете бяха прибрани под тялото и не се виждаха, а под отметнатата пола стърчаха костеливи крака в бели мръсни вълнени чорапи.

— Свиня! — викнах аз и като се втурнах към бабата, я фраснах с ботуш по брадичката.

Ченето отхвръкна в ъгъла. Искаше ми се да я ритна още веднъж, но се уплаших, че по тялото й ще останат следи, и току-виж решили, че съм я убил.

Отдръпнах се от бабата, седнах на кушетката и запалих лула. Минаха двайсетина минути. Изведнъж проумях, че при всяко положение делото ще бъде предадено в милицията и онези глупаци от следствието ще ме обвинят в убийство. И без това положението е сериозно, а на всичко отгоре и този удар с ботуша.

Пак се приближих до бабата, наведох се и заразглеждах лицето й. На брадичката имаше тъмно петънце. Не, не могат да се хванат за него. Може да е от какво ли не. Бабата може да се е ударила някъде още докато е била жива. Малко се успокоих и започнах да кръстосвам стаята, като пушех лулата си и обмислях положението.

Снова из стаята и започвам да усещам глад, все по-силно и по-силно. Дори се разтрепервам от глад. Още веднъж преравям долапа, където си държа продуктите, но не откривам нищо освен бучка захар.

Вадя си бележника и си преброявам парите. Единайсет рубли. Значи мога да си купя шунков салам и хляб, дори ще ми останат и за тютюн.

Оправям изкривената през нощта вратовръзка, взимам си часовника, обличам си сакото, излизам в коридора, внимателно заключвам вратата на стаята си, пускам ключа в джоба и излизам на улицата. Най-напред трябва да хапна, тогава и мислите ми ще се избистрят и ще предприема нещо с тази мърша.

На път за магазина ми хрумва: дали пък да не се отбия у Сакердон Михайлович и да не му разкажа всичко, може пък заедно да решим по-бързо какво да правим. Но веднага отхвърлям тази мисъл, защото някои неща човек трябва да свърши сам, без свидетели.

В магазина нямаше шунка и си купих половинка сарфалади. Нямаше и тютюн. След туй се отбих в хлебарницата.

Там беше претъпкано с народ и пред касата имаше дълга опашка. Намръщих се, но все пак се наредих. Опашката пълзеше едва-едва, а по едно време съвсем замря, защото на касата избухна някакъв скандал.

Правех се, че не забелязвам нищо, загледан в гърба на младата госпожичка пред мен. Госпожичката, изглежда, беше много любопитна: протягаше вратле ту надясно, ту наляво и току се надигаше на пръсти, за да види по-добре какво става на касата. Най-после се обърна към мен и попита:

— Не знаете ли какво става там?

— Извинете, нямам представа — отвърнах колкото е възможно по-сухо.

Госпожичката се повъртя насам-натам и пак се обърна към мен:

— Не бихте ли могли да разберете какво става?

— Прощавайте, но това въобще не ме интересува — казах още по-сухо.

— Как да не ви интересува? — възкликна госпожичката. — Че нали то бави и вас?

Не отговорих и само леко кимнах. Госпожичката ме погледна внимателно.

— Всъщност не е мъжка работа да висиш на опашка за хляб — рече тя. — Жал ми е, че ви се налага. Сигурно сте ерген?

— Да, ерген съм — отвърнах малко объркан, но по инерция говорех все така сухо, като леко се покланях.

Госпожичката още веднъж ме измери от главата до петите, докосна ме с пръст по ръкава и неочаквано предложи:

— Дайте да ви купя каквото ви трябва, а вие ме почакайте на улицата.

Съвсем се обърках.

— Благодаря ви — казах. — Много мило от ваша страна, но наистина мога и сам.

— Не, не — настоя госпожичката, — излезте на улицата. Какво смятахте да си купите?

— Ами аз — отвърнах — мислех да взема половинка черен хляб, но само че от по-евтиния. Предпочитам го.

— Ами добре — каза госпожичката. — Можете да излезете. Аз ще го купя, пък после ще си оправим сметките — и дори леко ме побутна по ръката.

Излязох от хлебарницата и застанах до вратата. Пролетното слънце блести право в лицето ми. Паля си лулата. Каква мила госпожичка! Днес това е голяма рядкост. Стоя, примижавам на слънцето, пуша лула и си мисля за милата госпожичка: кафявите й оченца просто светят. Толкова е сладка, направо бонбон!

— Я, вие сте с лула! — разнася се гласът й току до мен. Милата госпожичка ми подава хляба.

— О, безкрайно съм ви благодарен — отвръщам и го взимам.

— А вие пушите лула! Това страшно ми харесва! — казва милата госпожичка.

И помежду ни се завързва следният разговор:

Тя: Та значи сам си купувате хляб?

Аз: И не само хляб, всичко си купувам сам.

Тя: А къде обядвате?

Аз: Обикновено сам си приготвям нещо. А понякога ям в бирарията.

Тя: Обичате ли бира?

Аз: Не, предпочитам водка.

Тя: И аз обичам водка.

Аз: Значи обичате водка? Това е добре! Ще ми се някой път да пийнем заедно.

Тя: И аз бих искала да пийна с вас водка.

Аз: Извинете, може ли да ви попитам нещо?

Тя (почервенява като рак): Разбира се, питайте.

Аз: Добре, ще ви попитам. Вярвате ли в Бога?

Тя (учудено): В Бога ли? Да, естествено.

Аз: Какво ще кажете, дали сега да не си купим водка и да отидем у нас? Живея на две крачки.

Тя (закачливо): Защо не, съгласна съм!

Аз: Ами да тръгваме тогава.

Отбиваме се в магазина, купувам половинка водка. Парите ми свършват, остават ми само дребни копейки. През цялото време бъбрим за какво ли не, но изведнъж се сещам за умрялата бабишкера в стаята ми.

Крадешком поглеждам новата си позната: тя стои до щанда и разглежда бурканчетата конфитюр. Предпазливо се прокрадвам към изхода и излизам навън. И като по поръчка пред магазина спира трамвай. Мятам се в него, без дори да погледна кой номер е. На улица „Михайловска“ слизам и се запътвам към Сакердон Михайлович. Държа в ръце бутилката водка, сарфаладите и хляба.

Отвори ми самият Сакердон Михайлович. Беше с халат, облечен на голо, с руски ботуши с отрязани кончови и с кожена ушанка, но наушниците й бяха вдигнати и вързани на темето му с панделка.

— Радвам се да ви видя — рече Сакердон Михайлович.

— Не ви ли откъсвам от работата? — попитах.

— Не, не — рече той. — Не правех нищо, просто си седях на пода.

— Вижте сега — казах. — Идвам с водка и мезе. Ако нямате нищо против, можем да пийнем.

— Много добре — одобри Сакердон Михайлович. — Влизайте.

Влязохме в неговата стая. Отворих бутилката водка, а Сакердон Михайлович сложи на масата две чашки и чиния с варено месо.

— Нося и сарфалади — му рекох. — Как ги предпочитате: сурови или ще ги варим?

— Ще ги сложим да се сварят — каза Сакердон Михайлович, — а докато се варят, ще пийнем водка с варено месо. То е от супа, направо се топи в устата!

Сакердон Михайлович постави тенджерката на примуса и седнахме да пием водка.

— Водката е полезна — рече Сакердон Михайлович, докато пълнеше чашите. — Мечников беше писал, че водката е по-полезна от хляба, защото хлябът е само слама, която гние в стомасите ни.

— За ваше здраве! — казах и се чукнах със Сакердон Михайлович.

Отпихме и замезихме със студеното месо.

— Вкусно е — рече Сакердон Михайлович. Но в този момент в стаята се чу силен пукот.

— Какво беше това? — попитах.

Замълчахме и се заослушвахме. Изведнъж пак прокънтя пукот. Сакердон Михайлович скочи от стола, спусна се към прозореца и издърпа пердето.

— Какво правите? — викнах.

Но той се хвърли към примуса, хвана с пердето тенджерката и я сложи на пода.

— Дявол да го вземе! — рече Сакердон Михайлович. — Забравил съм да налея вода, а тенджерата е емайлирана и сега емайлът се напука.

— Ясно — рекох и закимах.

Отново седнахме на масата.

— Карай да върви — успокои се Сакердон Михайлович, — ще ядем сарфаладите сурови.

— Гладен съм като вълк — рекох.

— Хапвайте си — каза домакинът и побутна сарфаладите към мен.

— За последен път ядох вчера с вас в оная кръчма, оттогава и залък не съм слагал в уста — обясних аз.

— Да, да, да — рече Сакердон Михайлович.

— През цялото време писах — казах аз.

— Дявол да го вземе! — театрално възкликна Сакердон Михайлович. — Приятно е да видиш гений!

— Де да бях! — отвърнах.

— И много ли написахте? — попита Сакердон Михайлович.

— Да — рекох. — Изписах сума ти листове.

— За гения на нашето време — вдигна тост Сакердон Михайлович.

Пихме. Сакердон Михайлович ядеше варено месо, а аз — сарфалади. Като изядох четири, си запалих лула и казах:

— Всъщност дойдох при вас, за да се спася от преследване.

— И кой ви преследва? — попита Сакердон Михайлович.

— Една дама — отвърнах. Но тъй като Сакердон Михайлович не каза нищо, а само отново напълни чашите, продължих. — Запознахме се в хлебарницата и веднага се влюбих.

— Хубава ли е? — попита Сакердон Михайлович.

— Да — отвърнах, — точно по мой вкус.

Пийнахме и аз продължих:

— Съгласи се да дойде вкъщи да пием водка. Отбихме се в магазина, но ми се наложи тихомълком да се измъкна от там.

— Парите ли не ви стигнаха? — попита Сакердон Михайлович.

— Не, парите ми бяха предостатъчно — рекох, — но се сетих, че не мога да я пусна в стаята си.

— Да не би там да е имало друга дама? — попита Сакердон Михайлович.

— Да, може и така да се каже. В стаята ми има друга дама — подсмихнах се аз. — И сега не мога да пусна там никого.

— Женете се. Ще ме каните на обяд — каза Сакердон Михайлович.

— Не — отвърнах през смях. — За тази дама със сигурност няма да се оженя.

— Ами тогава се оженете за другата, от хлебарницата — посъветва ме Сакердон Михайлович.

— Ама вие защо така сте се засилили да ме жените? — попитах.

— Че какво лошо има? — рече Сакердон Михайлович, докато наливаше отново. — За вашите успехи!

Пихме. Водката, изглежда, беше почнала да ни хваща. Сакердон Михайлович си свали ушанката и я метна на леглото.

Изправих се и се разходих из стаята, като вече леко ми се виеше свят.

— Какво е отношението ви към покойниците? — попитах Сакердон Михайлович.

— Абсолютно отрицателно — каза той. — Страх ме е от тях.

— Да, и аз не мога да търпя покойници — рекох. — Ако ми падне покойник, и при това не ми е роднина, сигурно бих го ритнал.

— Мъртъвците не бива да се ритат.

— И все пак бих го ритнал с ботуш в мутрата — казах аз. — Не понасям покойници и деца.

— Да, децата са отвратителни — съгласи се Сакердон Михайлович.

— А според вас кое е по-лошо: покойниците или децата? — попитах.

— Децата май че са по-голямото зло, те ни се пречкат по-често. А покойниците поне не нахлуват в живота ни — каза Сакердон Михайлович.

— Нахлуват! — изкрещях и тутакси млъкнах.

Сакердон Михайлович ме изгледа проницателно.

— Искате ли още водка? — попита той.

— Не — отвърнах, но се усетих и добавих: — Не, благодаря, не искам повече — приближих се и отново седнах на масата. Възцари се мълчание. — Искам да ви попитам — продумах най-сетне, — вярвате ли в Бога?

Напречна бръчка проряза челото на Сакердон Михайлович и той каза:

— Има неприлични постъпки. Неприлично е да искате от някого петдесет рубли на заем, след като току-що сте го видели да слага в джоба си двеста. Негова работа е дали ще ви даде заем, или ще ви откаже; и най-удобният и приятен начин за отказ е да излъже, че няма пари. Но ако сте видели, че този човек има пари, всъщност сте го лишили от възможността просто и приятно да ви откаже. А да го лишите от правото му на избор, е свинщина. Това е неприлична и нетактична постъпка. Да се пита човека дали вярва в Бога, също е нетактична и неприлична постъпка.

— Е — рекох, — между двете няма нищо общо.

— Че аз и не ги сравнявам — каза Сакердон Михайлович.

— Е, добре — отвърнах, — да оставим това. Извинявайте, че ви зададох толкова неприличен и нетактичен въпрос.

— Моля ви — каза Сакердон Михайлович. — Просто отказвам да ви отговоря.

— И аз не бих отговорил — рекох, — само че по друга причина.

— И по каква? — вяло попита Сакердон Михайлович.

— Разбирате ли — казах, — според мен няма вярващи или невярващи хора. Има само желаещи да вярват и желаещи да не вярват.

— Значи онези, които желаят да не вярват, все пак вече вярват в нещо? — отбеляза Сакердон Михайлович. — А онези, които желаят да вярват, и без това не вярват в нищо?

— Може би е така — казах аз. — Не знам.

— А вярват или не вярват в какво? В Бога ли? — попита Сакердон Михайлович.

— Не — рекох, — в безсмъртието.

— Тогава защо ме попитахте вярвам ли в Бога?

— Просто защото да ви попитам вярвате ли в безсмъртието, звучи някак глупаво — отвърнах и се изправих.

— Да не си тръгвате? — попита ме Сакердон Михайлович.

— Да — казах, — време е.

— Ами водката? — рече Сакердон Михайлович. — И без това остана по една глътка.

— Е, хайде да я допием — казах.

Допихме водката и замезихме с остатъците от вареното месо.

— А сега трябва да тръгвам — казах.

— Довиждане — рече Сакердон Михайлович, докато ме изпращаше през кухнята към стълбището. — Благодаря за почерпката.

— И аз ви благодаря — казах. — Довиждане.

И си тръгнах.

Като остана сам, Сакердон Михайлович разтреби масата, прибра в долапа празната бутилка от водка, нахлупи си отново ушанката и седна на пода под прозореца. Облегна се с ръце отзад, тъй че те не се виждаха. А под отметнатия халат стърчаха голи костеливи крака, обути в руски ботуши с отрязани кончови.

Вървях по „Невски“, потънал в мислите си. Трябва още сега да отида при домоуправителя и да му разкажа всичко. А като се отърва от бабата, ще се въртя по цял ден около хлебарницата, докато не срещна пак онази мила госпожичка. И без това й дължа 48 копейки за хляба. Прекрасен повод да я издирвам. Изпитата водка си казваше думата и ми се струваше, че всичко се нарежда лесно и благополучно.

На „Фонтанка“ свърнах към павилиона и за останалите копейки изпих голяма халба квас. Квасът накиселяваше и изобщо нищо не струваше, така че продължих с отвратителен вкус в устата.

На ъгъла на „Литейна“ някакъв пиян залитна и ме блъсна. Добре, че нямам револвер: веднага щях да го застрелям на място.

Сигурно съм вървял с изкривена от яд физиономия чак до вкъщи. Във всеки случай почти всеки срещнат ме заглеждаше.

Влязох в стаята на домоуправителя. На масата седеше трътлеста, мърлява, чипоноса, прегърбена русолява мома и вторачена в огледалцето си, червеше устните си.

— Къде е домоуправителят? — попитах.

Момата продължаваше да се черви, без да обели дума.

— Къде е домоуправителят? — повторих рязко.

— Ще бъде тук утре, днес го няма — отвърна мърлявата, чипоноса, трътлеста русолява мома.

Излязох на улицата. По отсрещния тротоар вървеше инвалид с изкуствен крак и силно почукваше с крака и бастуна си. Шест хлапета се мъкнеха подире му и имитираха походката му.

Влязох в нашия вход и се заизкачвах по стълбите. На втория етаж спрях; в главата ми се стрелна ужасяваща мисъл: ами че бабата сигурно е започнала да се разлага. Не бях затворил прозореца, а бях чувал, че труповете се разлагат по-бързо на отворен прозорец. Ама че съм завеян! И оня проклет домоуправител ще дойде чак утре! Помаях се нерешително няколко минути и продължих нагоре.

Пред вратата на квартирата си спрях отново. Дали пък да не отида до хлебарницата да причакам милата госпожичка? Ще й се примоля да ме пусне у тях за две-три нощи. Но се сетих, че днес тя вече си купи хляб и следователно няма да дойде. И изобщо това е загубена работа.

Отключих вратата и влязох в коридора. В края му светеше крушка. Маря Василевна държеше някакъв парцал и го триеше с друг парцал. Като ме съгледа, тя викна:

— Тършеше ви някакъв штареш!

— Какъв старец? — рекох.

— Не жнам — отвърна Маря Василевна.

— Кога беше това? — попитах.

— И т’ва не жнам — рече Маря Василевна.

— Вие ли говорихте със стареца? — попитах.

— Аш — каза тя.

— Че как тогава не знаете кога е било? — казах.

— Ами горе-долу преди два чаша — рече Маря Василевна.

— А как изглеждаше този старец? — попитах.

— И т’ва не жнам — отвърна Маря Василевна и влезе в кухнята.

Приближих се до стаята си.

„Ами току-виж — помислих си — бабата изчезнала. Влизам вътре, а нея я няма, и туйто. Божичко! Нима не стават чудеса?!“

Отключих вратата и я открехнах предпазливо. Може да ми се е сторило, но ме удари сладникавият мирис на започнало разлагане. Надникнах през открехнатата врата и за миг се вцепених. Бабата бавно пълзеше насреща ми на четири крака.

С вик затръшнах вратата, превъртях ключа и отскочих към отсрещната стена.

В коридора цъфна Маря Василевна.

— Ижвикахте ли ме? — попита ме тя.

Толкова силно треперех, че не можах да обеля и дума, само отрицателно завъртях глава. Маря Василевна се приближи до мен.

— Май говорехте ш някого? — рече.

Пак завъртях глава отрицателно.

— Луд човек! — рече Маря Василевна и пак тръгна към кухнята, като пътьом ме поглеждаше на няколко пъти.

„Не бива да стоя така. Не бива да стоя така“ — повтарях си наум. Тази фраза се роди от само себе си някъде вътре в мен. Повтарях си я, докато не стигна до съзнанието ми.

— Да, не бива да стоя така — си казах, но продължих да стоя като парализиран. Беше се случило нещо ужасно, но ми предстоеше да направя нещо може би още по-ужасно от станалото. Мислите ми препускаха бясно и аз виждах единствено злобните очи на мъртвата баба, бавно пълзяща на четири крака към мен.

Да вляза вътре и да й смажа черепа. Точно това трябва да направя! Дори зашарих с очи и доволен съгледах стика за крикет, който по неизвестни причини стоеше от години в ъгъла на коридора. Ще го грабна, ще влетя в стаята и бум!…

Още не бях спрял да треперя. Стоях с вдигнати от вътрешен студ рамене. Мислите ми объркано се прескачаха, връщаха се на изходната точка и отново се завихряха, завладявайки нови територии, а аз само стоях и ги регистрирах, сякаш нямаха нищо общо с мене и не им бях командир.

— Покойниците — ми заобясняваха собствените ми мисли — са калпав народ. Напразно ги наричат покойници, те са по-скоро безпокойници. Все трябва да ги следиш. Питайте някой пазач от моргата. Защо, смятате, е сложен там? Само за едно: да следи покойниците да не се разпълзят. Чувал съм дори и забавни случки. Докато пазачът по нареждане на началството се къпел в банята, един покойник изпълзял от моргата, стигнал в дезинфекционната и изял купчина бельо. Санитарите го напердашили здравата, но им се наложило да платят похабеното бельо от собствения си джоб. А друг покойник допълзял до родилната зала и така изкарал акъла на родилките, че една от тях родила преждевременно, а покойникът се нахвърлил на току-що появилото се бебе и почнал да го яде, като мляскал шумно. А когато една храбра акушерка фраснала покойника по гърба с табуретка, той я ухапал за крака и не след дълго акушерката починала от инфекция от трупна отрова. Да, покойниците са калпав народ, с тях трябва да си нащрек.

— Стоп! — казах на собствените си мисли. — Говорите врели-некипели. Покойниците са неподвижни.

— Добре де — отвърнаха мислите ми, — тогава си влизай в стаята, където те чака неподвижният, както твърдиш, покойник.

В мен заговори неподозиран инат.

— И наистина ще вляза! — рекох решително на собствените си мисли.

— Ами опитай! — отвърнаха ми те подигравателно.

Тази насмешка окончателно ме вбеси. Стиснах стика за крикет и се спуснах към вратата.

— Почакай! — се развикаха собствените ми мисли. Но аз вече бях превъртял ключа и отворил вратата.

Бабата лежеше до прага с лице към пода.

Стоях в бойна готовност с вдигнатия стик. Старицата не мърдаше.

Треперенето ми мина и мислите ми потекоха отчетливо и ясно. Отново можех да ги командвам.

— Преди всичко да затворя вратата! — изкомандвах се сам.

Извадих ключа от външната страна на вратата и го пъхнах от вътрешната. Направих това с лявата ръка, а в дясната продължавах да държа стика, като не изпусках бабата от очи. Заключих вратата, внимателно прескочих старицата и се оказах в средата на стаята.

— Сега ще си оправим сметките — рекох. Хрумна ми същият план, към който обикновено прибягват убийците от криминалните романи и от вестникарските дописки за произшествия: просто реших да набутам бабата в куфар, да я замъкна извън града и да я хвърля в някое блато. Сещах се за едно такова място.

Куфарът ми беше под кушетката. Измъкнах го и го отворих. В него имаше разни неща: няколко книги, стара филцова шапка и прокъсано бельо. Оставих ги на кушетката.

В това време външната врата се хлопна шумно и ми се стори, че бабата трепна.

Моментално скочих и грабнах стика за крикет.

Бабата си лежи спокойно. Стоя и се ослушвам. Явно машинистът се е прибрал, чувам го да ходи из стаята си. А сега отива към кухнята. Няма да е добре, ако Маря Василевна му разкаже за моите странности. Дяволска работа! Трябва и аз да отида в кухнята и да ги успокоя с вида си.

Пак прекрачих през бабата и оставих стика до вратата, тъй че, като се върна, да мога да го взема, преди да вляза в стаята. Излязох в коридора. От кухнята се чуваха гласове, но не и отделни думи. Притворих вратата след себе си и тръгнах на пръсти към кухнята: щеше ми се да разбера за какво си говорят Маря Василевна и машинистът. Бързо прекосих коридора, но пред кухнята забавих крачка. Говореше машинистът, изглежда, разказваше какво му се е случило в работата.

Влязох. Машинистът говореше прав, с пешкир в ръка, а Маря Василевна седеше на табуретка и го слушаше. Като ме видя, машинистът ми махна с ръка.

— Здравейте, здравейте, Матвей Филипович — поздравих го аз и се вмъкнах в банята. Засега всичко беше нормално. Маря Василевна беше свикнала със странностите ми и сигурно вече беше забравила одевешната случка.

Но изведнъж се стреснах: не заключих вратата. Ами ако бабата изпълзи от стаята?

Хукнах обратно, но навреме се усетих и за да не уплаша съквартирантите, минах спокойно през кухнята.

Маря Василевна потропваше с пръст по кухненската маса и тъкмо казваше на машиниста:

— Чудешно! Бива ши ви! И аж бих швирила!

Със свито сърце излязох в коридора, а там вече се спуснах към моята стая едва ли не тичешком.

Отвън всичко беше спокойно. Приближих се до вратата, открехнах я и надникнах вътре. Бабата лежеше все така неподвижно, забола нос в пода. Стикът за крикет си седеше на мястото до вратата. Взех го, влязох в стаята и заключих след себе си. Да, тук определено вонеше на труп. Прескочих старицата, отидох до прозореца и седнах в креслото. Само да не ми прилошее от тази засега слаба, но въпреки това вече непоносима миризма. Запалих лулата. Гадеше ми се и леко ме болеше коремът.

И защо седя? Трябва да се действа по-бързо, докато бабата не се е вмирисала окончателно. Във всеки случай трябва да внимавам, докато я слагам в куфара, че току-виж ме гризнала за пръста. А после да хвърля топа от трупна инфекция — не, много благодаря!

— Ей! — възкликнах. — Интересно с какво ли ще ме захапете? Нали зъбките ви са ей там!

Наведох се и погледнах към оня ъгъл, където според представите ми трябваше да бъде изкуственото чене на бабата. Но ченето не беше там.

Замислих се: може би мъртвата старица е пълзяла из стаята ми, за да си търси ченето? Може дори да го е намерила и да си го е сложила обратно в устата?

Взех стика и зашарих с него в ъгъла. Не, ченето беше изчезнало. Тогава извадих от скрина плътен бархетен чаршаф и се приближих до бабата. С лявата ръка държах стика в бойна готовност, а с дясната — бархетния чаршаф.

Тая мъртва баба ми вдъхваше страх, примесен с отвращение. Поповдигнах главата й със стика: устата й зяпаше, очите й се бяха бялнали, а по цялата й брадичка, там, където я бях ритнал с ботуш, имаше голямо тъмно петно. Погледнах в устата й. Не, не беше намерила ченето си. Пуснах й главата. Тя падна и се удари о пода.

Тогава разстлах на пода бархетния чаршаф и го придърпах до старицата. После с крак и с помощта на стика обърнах трупа на лявата му страна и после по гръб. Сега бабата лежеше върху чаршафа. Краката й бяха сгънати в колената, а юмруците — долепени до рамената. Така, легнала по гръб като котка, сякаш се беше приготвила за защита от връхлитащ орел. По-бързо да се отърва от тая мърша!

Увих бабата в дебелия чаршаф и я вдигнах на ръце. Оказа се по-лека, отколкото си мислех. Наместих я в куфара и се опитах да го затворя. Очаквах какви ли не затруднения, но капакът се затвори сравнително лесно. Щракнах закопчалките на куфара и се изправих.

Куфарът е пред мен, на пръв поглед съвсем обикновен, все едно че е пълен с бельо и книги. Хванах го за дръжката и се опитах да го вдигна. Естествено, не беше лек, но не беше и прекалено тежък, можех спокойно да го занеса до трамвая.

Погледнах си часовника: пет и двайсет. Това е добре. Отпуснах се в креслото, за да си отдъхна и да изпуша една лула.

Изглежда, сарфаладите, които хапнах днес, не са били съвсем читави, защото коремът ме присвиваше все по-силно. А може би причината е, че ги ядох сурови? Дали пък болките в корема не бяха на нервна почва?

Седя и пуша. А минутите се търкалят ли, търкалят.

Пролетното слънце грее в прозореца, примижавам от лъчите му. Сега пък се скрива зад комина на отсрещната сграда, а сянката от комина притичва по покрива, прелита през улицата и пада върху лицето ми. Сещам се как вчера по това време седях и пишех повест. Ето на: карираният лист и написаното с дребен почерк изречение: „Чудотворецът беше висок.“

Погледнах през прозореца. По улицата вървеше инвалид с изкуствен крак и звънко чаткаше и с него, и с бастуна си. Двама работници и някаква бабичка с ръце на кръста се кикотеха на смешната му походка.

Станах. Време е! Време е да тръгвам! Време е да закарам бабата до блатото.

Но се налагаше да взема заем от машиниста.

Излязох в коридора и спрях пред вратата му.

— Матвей Филипович, тука ли сте? — попитах.

— Тука съм — отвърна машинистът.

— Извинете ме, Матвей Филипович, но случайно да имате някакви пари? Вдругиден взимам. Ще можете ли да ми дадете трийсет рубли на заем?

— Мога — отвърна машинистът. Чух как ключовете му издрънчаха, докато отваряше някакво чекмедже. После отвори вратата и ми подаде нова червена банкнота от трийсет рубли.

— Много благодаря, Матвей Филипович — казах.

— Няма защо, няма защо — рече машинистът.

Пъхнах парите в джоба и се върнах в стаята си. Куфарът кротко си стоеше там, където го бях оставил.

— Е, време е да тръгвам — казах си.

Взех куфара и излязох от стаята.

Маря Василевна ме видя с куфара и ми подвикна:

— Къде ще ходите?

— При леля си — рекох.

— Шкоро ли ще ше върнете? — попита Маря Василевна.

— Да — отвърнах. — Трябва само да й занеса малко бельо. Ако успея, ще си дойда още днес.

Излязох на улицата. Стигнах благополучно до трамвая, като прехвърлях куфара ту в лявата, ту в дясната ръка.

Качих се от предната врата на втория вагон и замахах на кондукторката да дойде да й платя за себе си и за багажа. Не ми се щеше да подавам трийсетрублевата банкнота през целия вагон, а и не смеех да оставя куфара и сам да отида при кондукторката. Тя дойде до мен на площадката и отсече, че не може да ми върне. Трябваше да сляза на първата спирка.

Стоях ядосан и чаках следващия трамвай. Коремът ме болеше и краката ми леко трепереха.

И не щеш ли, в тоя момент видях милата си госпожичка: пресичаше улицата и не гледаше в моята посока.

Грабнах куфара и се спуснах подире й. Не й знаех името и не можех да я извикам. Куфарът ми пречеше много: държах го отпред с две ръце и го бутах с колене и с корем. Милата госпожичка вървеше твърде бързо — чувствах, че няма да мога да я догоня. Плувнах в пот, силите ме напускаха. Милата госпожичка зави в пресечката. Като стигнах до ъгъла, беше изчезнала.

— Проклета бабишкера! — просъсках, като пуснах куфара на земята.

Ръкавите на сакото ми бяха мокри от пот и ми лепнеха по ръцете. Седнах на куфара и си изтрих врата и лицето с носната си кърпа. Две хлапета се спряха пред мен и ме зазяпаха. Изобразих спокойствие и се втренчих в близкия вход, уж чакам някого. Хлапетата си шепнеха и ме сочеха с пръст. Задушаваше ме дива злоба. Ах, да можех да им пратя по един паралич!

И тъкмо заради тези малки келеши ставам, взимам куфара, приближавам с него до входа и надничам вътре. Правя учудена физиономия, вадя си часовника и свивам рамене. Хлапетата ме наблюдават отдалеч. Още веднъж свивам рамене и надничам във входа.

— Чудна работа — мърморя си на глас, грабвам куфара и го повличам обратно към спирката.

В седем без пет бях на гарата. Взимам си билет отиване и връщане до Лисий нос и сядам във влака.

Във вагона освен мен има още двама: единият, изглежда, е работник, уморен е и спи, нахлупил каскета си до очите. Другият — младо момче, е облечен като селско конте: под сакото си носи розова риза без яка, а изпод каскета стърчи къдрав кичур. Пуши цигара, пъхната в яркозелено пластмасово цигаре.

Оставям куфара между седалките и сядам. Имам такива колики, че свивам юмруци, за да не завия от болка.

На перона двама милиционери водят някакъв гражданин, който крачи с ръце на гърба оборил глава.

Влакът потегля. Поглеждам си часовника: седем и десет.

О, с какво удоволствие ще пусна тая баба в блатото! Жалко само, че не си взех пръчка, сигурно ще се наложи да я побутвам.

Контето с розовата риза ме зяпа нагло. Обръщам му гръб и се заглеждам през прозореца.

В корема ми става цяла революция, стискам зъби и юмруци, целият се напрягам.

Отминаваме Ланское и Ново село. Проблясва златното връхче на Будистката пагода, вече се показва и морето.

Но в този миг скачам и забравил всичко на света, подтичвам със ситни крачки към тоалетната. Безумна вълна ме залюлява и завърта съзнанието ми…

Влакът забавя ход. Приближаваме Лахта. Седя, страх ме е да мръдна, за да не ме изгонят от тоалетната на спирката.

— Дано тръгне по-бързо! Дано тръгне по-бързо!

Влакът потегля и аз притварям очи от облекчение. О, тези минути са толкова сладки, колкото любовните мигове! Напрегнат съм до краен предел, но знам, че след това ще последва пълно изтощение.

Влакът отново спира. Това е Олгино. Значи пак същото мъчение! Сега обаче това са лъжливи позиви. По челото ми избива студена пот, лек хлад пърха около сърцето ми. Изправям се и известно време стоя, облегнал глава на стената. Влакът се движи и полюшването на вагона ми е много приятно.

Събирам всичките си сили и олюлявайки се, излизам от тоалетната.

Във вагона няма никой. Изглежда, работникът и контето с розовата риза са слезли в Лахта или в Олгино. Бавно се отправям към своя прозорец.

Изведнъж спирам и тъпо се заглеждам пред себе си. Куфара ми го няма там, където го бях оставил. Сигурно съм сбъркал прозореца. Хвърлям се към следващия. Куфарът не е там. Панически снова напред-назад, тичам из вагона в двете посоки, надничам под седалките, но куфара го няма и няма.

Да, няма място за съмнение! Явно, докато съм бил в тоалетната, са го откраднали. Това можеше да се предвиди!

Седя на пейката с облещени очи и кой знае защо си спомням с какъв силен пукот отхвърча емайлът на нажежената тенджерка у Сакердон Михайлович.

— И каква стана тя? — се питам на глас. — Сега кой ще ми повярва, че не съм убил бабата? Ще ме хванат още днес, тук или на гарата в града, като оня гражданин, дето вървеше оборил глава.

Излизам на площадката на вагона. Влакът приближава към Лисий нос. Проблясват белите стълбчета, ограждащи пътя. Влакът спира. Стъпалата на моя вагон не стигат до земята. Скачам и се отправям към павилиона на гарата. До влака за града има още половин час.

Влизам в горичката. Ето ги хвойновите храсти. Зад тях никой няма да ме види. Тръгвам нататък.

По земята пълзи голяма зелена гъсеница. Свличам се на колене и я докосвам с пръст. Тя силно и енергично се нагъва няколко пъти от двете страни.

Оглеждам се. Няма никой. По гърба ми пробягват леки тръпки. Навеждам глава и тихо продумвам:

— В името на Отца и Сина и Светаго Духа, преди и сега и вовеки веков. Амин.

* * *

На това място временно завършвам своя ръкопис, защото смятам, че и тъй се проточи достатъчно.