Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Кирпич (Господин невысокого роста с камушком в глазу…), 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ася Григорова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Анекдот
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
По време на подготовката на книгата „Падащи баби“ за публикация в „Моята библиотека“ се натъкнах на непростим гаф на екипа на книгоиздателска къща „Труд“: три разказа — „Писмо“, „За равновесието“ и „Грехопадение, или познанието за доброто и злото“ — погрешно са издадени под авторството на Илф и Петров. Моята проверка установи, че тези творби всъщност са на Даниил Хармс. Оставям без коментар „професионализма“, проявен от въпросната книгоиздателска къща. Ние от „Моята библиотека“ представяме текстовете с тяхното автентично авторство.
Издание:
Даниил Хармс, Илф & Петров. Падащи баби
КК „Труд“, 2001
Кн. 18 от поредица „Колекция „Хумор““
Библиотечно оформление и корица: Виктор Паунов, 2001
ISBN: 954-528-231-2
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)
Един среден на ръст господин с камъче в окото се приближи до вратата на магазинчето за цигари и спря. Черните му лакирани обувки блестяха на каменното стъпало пред магазинчето. Върховете на обувките му бяха насочени към вътрешността му. Още две крачки, и господинът щеше да се скрие зад вратата. Но кой знае защо, той като че нарочно се забави, за да подложи главата си под тухлата, падаща от покрива. Господинът дори си свали шапката, оголвайки плешивия си череп, и по тоя начин тухлата го удари право по голата глава, продупчи черепа и потъна в мозъка му. Господинът не падна. Не, той само залитна от страшния удар, извади от джоба си кърпичка, изтри си лицето, омазано с окървавен мозък, и като се обърна към моментално събралата се тълпа, рече: „Не се тревожете, господа, вече съм свикнал. Нали виждате, от дясното ми око стърчи камъче. Веднъж ми се случи и това. Вече съм кален. Вече ми е все тая!“ При тези думи господинът си сложи шапката и се запъти нанякъде, като остави смутената тълпа в пълно недоумение.
(1939–1940)