Иван Приблудни
О, черновежда, ти, Украйна…

На Василий Насьодкин

О, черновежда, ти, Украйна,

мой мъдър край, обикновен,

в каква ли фантастична тайна

просторът ти е замъглен?

 

Реки с неразгадаем екот,

лехи, копи — едни и същи…

Далече, по-далеч, далеко,

във бездната отиват пътища.

 

И с поглед няма да обхванеш

и пасбища, и възвишения.

Прощавайте, гори, поляни,

поле и степ, върби зелени.

 

Оставям долини и хълмове,

и къщиците насред нивите,

ще плаче някой дълго, дълго,

очите си с ръка закривайки.

 

И нечий поглед ще остане

в сълзи застинал към небето,

по-силно ще боли от рана,

по-бяло от платно — лицето.

 

Но на орел в гората душно е,

сестрице, майко, утешете се,

от вас не ми е друго нужно,

а да ме помните и двете.

 

Аз само песните безбройни,

в нивята чути, и в леса,

като душата неспокойна

със себе си ще отнеса.

 

И — гълъб утро, врана вечер,

прощално вдишване за мен,

далеко, надалеч, далече,

ме вика небосвод червен.

 

1923