Алексей Ганин
Предутрин

Нощта дълбока тръгна си, денят е надалече,

блуждаят още сънища и звук не се дочува.

На изток се роят звезди в мъглата млечна,

звезда зове зората в небето да изплува.

 

От нечии очи роса със дъх на мед

шурти в тревите тъмни, за блян на пеперудите,

за този час на изгрева цветята тихо шепнат,

целуват се в ръжта с метличината будна.

 

По склонове и хълмове лежат селца гърбати,

попили тишината, във времето потънали,

като юнак огромен възправя се гората –

със вежди — сивкав мъх, с коса от облак тъмен.

 

Отвориха се вече вратите под земята,

пропя от дълбините петел един самотен,

и като лебед вдигна се от блатото мъглата,

със белоснежен пух поръси заревото.

 

Земята — синкав дим, снижи се кротко в изгрева,

нощта загреба някъде с невидимо крило,

и ласкавият ручей отмерено и жизнено

запя молитва свята в сребърен псалом.

 

Животът сякаш няма го, а пак трепти навсякъде

замря кръгът на времето, то сбъдна своя сън,

зора се ражда, близко е и чудото очаквано:

ще падне лист-звезда и лист ще стане Слънцето.

 

1920