Юлия Друнина
За Снежния човек

Векове и епохи летят, но имало неподвижно време

на шест хиляди метра, в безмълвните ледени висоти.

Броди под облаците самотно и странно племе.

Нашето минало броди — дива орда с човешки черти.

 

Нещо смътно към нашите селища все ги примамва,

гледат ни отдалече — погледът натежал.

Може би — знаем ли? — в тъмните мозъци пламва

мъка по братята, пронизителна жал?…

 

И през юли под облаците е мразовито,

вятър под пропасти, огнени шипове лед.

Дълги ръчища провесил, с походка превита,

от пещерата излиза загадъчен силует.

 

Върху камъка той застива — отломък от други ери.

Гледа смръщен в небето самолетния бяг.

Малкото тихо скимти — жално гласчето трепери,

в ужас пред „дракона“, крие се в преспата сняг.

 

С рев ТУ — 104 зад облаците се скрива.

Вятърът също така реве, в същия този пещерен век…

Колко чудеса по света, колко загадки извират!

Дълго подир самолета се взира един снежен човек…

 

Чудото нас ни привлича — така е било отдавна,

всеки, капка макар, има в жилите поетична кръв.

Много искам в снежния човек да повярвам,

много — дори и да няма такъв…