Йосиф Бродски
На приятеля посмъртно

Посвещавам по име, защото едва ли ще те

затормозят и в гроба — от мен, анонимника вечен,

както бях и преди, затова, че разбираме: те

изчегъртват и камък; и още, че твърде далече

се намирам — не се разпознават оттам гласове

на жаргона езопов в страната възглуха и яка;

в нея опипом траектория своя си взе —

посред космос на злобни цезарчета и вряскащи свраки.

Посвещавам на теб — светъл син на кондукторша и

Свети дух ли, дъжда ли — въобще — неизвестен бащата;

похитител на книги и автор, комуто дължим

най-прекрасната ода за Пушкин — на Н.Н. в краката;

слововержец, лъжец, тарикат и сълзлива ламя —

ти обичаше Енгр, асфоделии, градския вятър;

впит в ботуша бе вечно като белозъба змия —

ти — сърце на самотник и тяло на много обятия.

Почини си сега, със земята завит като с шал,

като с шал оренбургски — ти — скитнико луд и неспирен.

Ти летя из живота като по цветята — пчела,

и замръзна сред Третия Рим като малък съсирек.

Може даже да няма към нищото друга врата.

Като стар безпризорник ти друга не би и поискал.

И когато с палтото си вехто пое към смъртта,

се разбра, че без него отдавна да бе се разплискал.

И напразно поглежда за драхма към тебе Харон,

а и някой там горе напразно тръби и ридае.

Аз ти пращам накрая дълбок, анонимен поклон,

откъде — неизвестно. А ти и не искаш да знаеш.