Анатолий Жигулин
Архангелское

Купи и трепетликови гори.

По стръмнината — дървена ограда.

Корица ледена брега покри.

Върби опасват бялата ливада.

 

С млеко от облачните светове

умити са реки, оврази, клони.

А в църквата — в далечни векове

изписана — изложба на икони.

 

Как меко греят ясните бои.

Как буйства непокорно светлината!

Човеко със възвишени черти,

ти сам ли

увековечи лицата?

 

След толкова столетия и нас

с каква ли сила днес ни завладяват?

Изгаряни на клада — с пълна власт

сега над пепелища се възправят.

 

И както преди седем века, пак

със поглед разтревожен и надежда

в детето си през падащия мрак

светата Богородица се вглежда.

 

О, древни майстори, каква любов

ви вдъхнови зад ниските огради.

Всевишният — замислен и суров.

Но и човешката, обикновена радост.

 

Предчувствие за пролетен простор,

жена, във свойта търпеливост свята.

Тревожен вятър.

Мокър ствол на бор.

И тази хладна шир — зад стръмнината.