Александър Кочетков
Балада за одименото купе

— Как болно ми е, скъпа, как е странно

да се сродя с пръста, разхвърлял клони.

Как болно ми е, скъпа, как е странно

със ствол прерязан да се раздвоявам.

Не ще зарасне във сърцето рана —

най-чистите сълзи разкъсано ще рони.

Не ще зарасне във сърцето рана —

със пламенна смола прахта ще напоява.

 

— Докато дишам, с теб ще бъда.

Душа и кръв са неделими,

Докато дишам, с теб ще бъда,

любов и смърт са винаги едно.

Ще носиш в себе си, любими,

навсякъде със себе си ще носиш,

навсякъде със себе си ще носиш,

земята родна, родното гнездо.

 

— Но ако няма как да се укрия

от скърбите неизцерими.

Но ако няма как да се укрия

от хлад и тъмнини.

 

— Разделите предричат срещи,

не ме забравяй, мой любими.

Разделите предричат срещи

и ще се върнем — аз и ти.

 

— Но ако аз без вест изчезна —

проблеснал лъч стопен в денят.

Но ако аз без вест изчезна

над звезден пояс в млечен дим.

 

— За теб ще почна да се моля,

да помниш земния си път.

За теб ще почна да се моля,

да се завърнеш невредим.

 

Чак в одименото купе унесен,

усетил се бездомен и смирен.

Чак в одименото купе унесен,

той полуплакал, полуспал.

Но ето стръмен склон — и влака,

извил се в своя страшен крен.

Но ето стръмен склон — и влака

без релси осите си завъртял.

Тогава нечовешка сила

изстисквала телата им горещи.

Тогава нечовешка сила

най-земното лишила от земя

и никого не защитили

далечно обещани срещи.

и никого не защитили

ръце протегнати: Ела!

 

Не се разделяте с любимите!

Не се разделяте с любимите!

Не се разделяте с любимите,

в тях враствайте със порив тих!

И се прощавайте завинаги!

И се прощавайте завинаги!

И се прощавайте завинаги!

когато се отделяте дори за миг.