Джеймс Джойс
В Деня на бръшляновия лист ^[0]

Старият Джак разрови позагасналите въглени с парче мукава и равномерно ги разстла върху тлеещата купчина жар. Когато тънкият пласт покри купчината, лицето му потъна в мрачевина, но щом той пак подзе да раздухва огъня, сгърбената му сянка пролази нагоре по отсрещната стена и лицето му бавно се освети. То беше лице на стар човек, много кокалесто и космато. Влажните сини очи примигваха срещу огъня, а влажната уста сегиз-тогиз се разтваряше, после се затваряше и неволно предъвкваше един-два пъти. Когато въглените се разпалиха, той остави парчето мукава до стената, въздъхна и рече:

— Тъй е по-добре, господин О’Конър.

О’Конър, млад човек с прошарени коси и лице, загрозено от множество петна и пъпки, тъкмо си бе свил елегантна цилиндрична цигара, но разбрал, че го заговарят, разсеяно развали творението си. Сетне отново започна разсеяно да си свива цигара и след миг размисъл се реши да оближе хартийката.

— Каза ли господин Търни кога се връща? — запита той с пресипнал фалцет.

— Не каза.

О’Конър сложи цигарата в устата си, взе да рови в джобовете си и извади тесте тънки картички.

— Ще ви намеря кибрит — рече старецът.

— Няма смисъл и това ще свърши работа — каза О’Конър.

Той избра една от картичките и прочете напечатаното:

ОБЩИНСКИ ИЗБОРИ

Избирателен район към Кралската борса

Г-н Ричард Дж. Търни, П. Н.^[1] най-почтително моли за Вашия глас и Вашето съдействие при предстоящите избори в района на Кралската борса.

О’Конър беше нает от агента на господин Търни да агитира хората в част от района, но понеже времето беше студено и дъждовито, а и обувките му пропускаха, той прекара голяма част от деня седнал пред огъня в комитетската стая на улица „Уиклоу“ с Джак, стария пазач. Те си стояха така, откак късият ден бе взел да се смрачава. Денят беше 6 октомври и навън бе студено и неприветливо.

О’Конър откъсна ивица хартия от картичката, запали я и си запали цигарата с нея. Пламъкът освети върху ревера на сакото му лъскав и тъмен бръшлянов лист. Старецът внимателно го наблюдаваше, сетне пак взе парчето мукава и бавно зараздуха огъня, докато събеседникът му пушеше.

— Да, тъй си е — подзе той, продължавайки разговора. — Просто да се чуди човек как да възпитава децата. Кой да знае, че ще се извъди такъв! Пратих го при Христовите братя и направих де що можах за него, а ето че все на пиене го кара. Исках да го направя що-годе почтен човек.

Той бавно постави мукавата на мястото й.

— Да не бях стар човек, щях да му запея на друг глас. Щях да грабна тоягата и да удрям, доде имам сили — по-рано често съм го правил. Майка му, нали разбирате, само му пуска фитили…

— Ей това разваля децата — рече О’Конър.

— Точно тъй си е — каза старецът. — Храни куче да те лае. Види ли, че съм си посръбнал, на главата ми се качва. Накъде отива светът, щом синовете държат такъв език на бащите?

— На колко е години? — запита О’Конър.

— Деветнайсет — отвърна старецът.

— Защо не го наредиш на някаква работа?

— Какво ли не съм му говорил на това пиянище, откак напусна училището? Няма да те храня, казвам му. Намери си работа. Но май щом се хване на работа, става по-лошо — всичко изпива.

О’Конър съчувствено поклати глава, а старецът се смълча и пак се загледа в огнището. Някой отвори вратата на стаята и викна:

— Здравейте! Това да не е франкмасонско събрание?

— Кой е? — запита старецът.

— Какво правите на тъмно? — обади се гласът.

— Вие ли сте, Хайнс? — запита О’Конър.

— Да. Какво правите на тъмно? — каза Хайнс, пристъпвайки към светлината.

Беше висок и строен млад човек със светлокафяви мустачки. От периферията на шапката му висяха дъждовни капчици, аха-аха да паднат, сакото му бе с вдигната яка.

— Казвай. Мат — рече той на О’Конър, — как вървят работите?

О’Конър поклати глава. Старецът се вдигна от огнището, запрепъва се из тъмното, после се върна с два свещника, поднесе ги един подир друг към огъня и ги постави на масата. Те осветиха почти празната стая и огънят загуби веселия си цвят. Стените на стаята бяха голи, ако изключим един екземпляр от предизборен манифест. По средата на стаята имаше малка маса, отрупана с книжа.

Хайнс се облегна на камината и попита:

— Плати ли ти?

— Още не — отвърна О’Конър. — Дано не ни върже тенекията тая вечер.

Хайнс се изсмя.

— Все ще ти плати. Не бери грижа — рече той.

— Ако е сериозен, дано да побърза.

— А ти как мислиш, Джак? — насмешливо каза Хайнс, обръщайки се към стареца.

Старецът се върна към мястото си до огнището и рече:

— Не е да ги няма. Не е като другия негодник.

— Кой друг негодник? — запита Хайнс.

— Колгън — презрително отвърна старецът.

— Защото Колгън е работник, затова ли го казваш? Има ли някаква разлика между добрия и честен зидар и кръчмаря, а? Та нима работникът няма същото право да бъде в кметството като всеки друг, а? Та ако щеш и повече право от ония парвенюта, които клатят шапка на всеки с пет метра титла! Не съм ли прав, Мат? — обърна се Хайнс към О’Конър.

— Май че си прав — отвърна О’Конър.

— Единият от тях си е обикновен честен човек, у когото няма шикалкавене. И отива там, за да представлява трудовите класи. А тоя службогонец, за когото работиш, иска само да се намести някъде на топло.

— Разбира се, че трудовите класи трябва да бъдат представени — рече старецът.

— Работникът — подзе Хайнс — само опъва каиша за тоя, що духа. Но всички чакаме на него. Работникът не търси тлъсти служби за син, племенник и шурей. Работникът няма да стъпче честта на Дъблин в калта, за да угоди на един немски монарх^[2].

— Какво? Какво? — попита старецът.

— Не знаеш ли, че са намислили да връчат приветствен адрес на крал Едуард^[3], ако дойде тук догодина? Защо ни е потрябвало да правим метани на чужд крал?

— Нашият човек няма да гласува за адреса — рече О’Конър. — Той излиза с патриотическа платформа.

— Няма ли? — каза Хайнс. — Само почакай да видиш дали няма да гласува. Знам си го аз. Нали знаеш приказката — Търни лъже, дето свърне.

— Бога ми! Може би си прав, Джо! — рече О’Конър. — Както и да е, дано се вести с пароците.

Тримата мъже се смълчаха. Старецът взе да ръчка въглените. Хайнс си свали шапката, поизтърси я, сетне оправи яката на сакото си и на ревера му се показа бръшлянов лист.

— Ако този човек беше жив^[4] — рече той, сочейки бръшляновия лист, — и дума нямаше да става за някакъв приветствен адрес.

— Така си е — рече О’Конър.

— Здраве да е и дано бог ни върне ония времена! — каза старецът. — Тогава имаше плам в тая работа.

В стаята пак настана тишина. Подир малко през вратата се втурна дребен човечец с хремав нос и премръзнали уши. Той забърза към огнището и тъй взе да търка ръце една о друга, сякаш възнамеряваше да изкара искри от тях.

— Няма пара, момчета — рече той.

— Седнете тук, господин Хенчи — каза старецът и му предложи своя стол.

— Стой си на мястото, Джак, стой си на мястото — отвърна Хенчи.

Той кимна едва-едва към Хайнс и седна на опразнения от стареца стол.

— Обходи ли „Ейнджър“? — запита той О’Конър.

— Да — каза О’Конър и почна да рови в джобовете си за бележника.

— Посети ли Граймс?

— Посетих го.

— Е, той как е?

— Не даде дума. Никому няма да кажа как ще гласувам, казва. Но мисля, че с него е наред.

— Откъде знаеш?

— Попита ме кой издига кандидатурата. Казах му и споменах името на отец Бърк. Мисля, че с него всичко е наред.

Хенчи взе да подсмърча и започна страшно бързо да разтърква ръце над огнището. Сетне рече:

— За бога, Джак, донеси малко въглища. Все нещо е останало.

Старецът излезе от стаята.

— Не върви — рече Хенчи и заклати глава. — Питам аз оня тарикат, а той ми казва: Вижте какво, господин Хенчи, когато видя, че работите потръгнат, няма да ви забравя, можете да разчитате на мен. Мръсен дребен негодник! Тъй де, какво можеш да очакваш от такъв?

— Казах ли ти, Мат? — рече Хайнс. — Търни лъже, дето свърне.

— Охо, и още как! — каза Хенчи. — Гледай го само как те гледа с тия свински очички. Да пукне дано! Та не можеше ли да се разплати като хората, вместо да казва: Вижте какво, господин Хенчи, ще трябва да поговоря с господин Фанинг… доста пари похарчих… Проклетият му тарикат! Забрави как баща му беше вехтошар на „Мерилейн“.

— Абе това вярно ли е? — запита О’Конър.

— Вярно е я — отвърна Хенчи. — За пръв път ли го чуваш? Неделя заран, преди да отворят кръчмите, ходеха при него да си купят жилетка или панталони, уж де! Но старият гявол все си имаше по някоя бутилчица, скътана настрана. Сега ясно ли ви е? Там най-напред му се отвориха очите.

Старецът се върна с няколко бучки въглища и ги разхвърли тук-там по огъня.

— И таз хубава! — рече О’Конър. — Той да не си мисли, че ще му работим даром.

— Нищо не мога да направя — каза Хенчи. — Като се върна у дома, току-виж, съм заварил съдия-изпълнителя да описва мебелите.

Хайнс се изсмя, дръпна се от камината и се накани да си върви.

— Като дойде крал Еди, всичко ще се нареди — рече той. — Та така, момчета, засега ще си вървя. Пак ще се видим. Довиждане.

Той бавно излезе от стаята. Нито Хенчи, нито старецът обелиха зъб, но точно преди вратата да се затвори, О’Конър, който се бе загледал мрачно в огнището, внезапно извика:

— Довиждане. Джо!

Хенчи изчака, сетне кимна към вратата.

— Я кажи — рече той, — тоя приятел що ще тука? И какво иска от нас?

— Ех, бедният Джо! — възкликна О’Конър и хвърли фаса си в огнището. — И той го е закъсал като всички ни.

Хенчи смръкна тъй енергично и се изхрачи тъй обилно, че за малко не загаси огъня, който възропта със съскане.

— Откровено да ви кажа личното си мнение — подзе той, — за мен тоя е с ония. Ако питате мен, той е доносник на Колгън. Хайде, наобиколи оттатък и виж да надушиш как вървят техните работи, те няма да те усетят. Загряваш ли?

— Не, на Джо му е чист косъмът — каза О’Конър.

— Баща му беше честен почтен човек — призна Хенчи. — Бедният Лари Хайнс! Извършил е не едно добро дело, дордето беше жив! Нашият приятел е голямо бижу, но боя се, не от деветнайсет карата диамант. Дявол да го вземе, знам какво е да си без пари. Но от къде на къде някой ще живее на чужд гръб. Как може да няма капчица мъжко достойнство.

— Абе то и мен не ми харесва, дето се мъкне тука — каза старецът. — Да си работи там за своите, а не да идва тука да ни шпионира.

— Не знам — колебливо подзе О’Конър, докато вадеше тютюн и хартия. — Според мен Джо Хайнс е честен човек. И какво перо има! Спомняте ли си оная работа, дето я написа?

— Някои от тия радикали и фенианци^[5] са големи лисици, мен ако питате — каза Хенчи. — Откровено да ви кажа личното си мнение за тия хитреци на дребно, според мене половината от тях са на заплата в полицията.

— Де да знае човек — рече старецът.

— Казвам ви, с положителност знам, че е истина — рече Хенчи. — Ченгета са… Абе не искам да кажа, че Хайнс… По дяволите, не ми се вярва да е паднал дотам… Но има едно дребно кривогледо аристократче^[6], нали се сещате за кой родолюбец намеквам?

О’Конър кимна.

— Ето ти пряк потомък на майор Сир^[7], ако искаш да знаеш. Чистокръвен патриот! Готов е да продаде родината си за трийсет сребърника — аха — и ще падне на колене да благодари на Исуса Христа, че си има отечество за продан.

Някой почука на вратата.

— Влез! — каза Хенчи.

На вратата се появи човек, който приличаше на беден свещеник или беден актьор. Черната му дреха бе плътно закопчана около късото му тяло и трудно бе да се отгатне дали носи яка на духовник или на мирянин, понеже яката на дрипавия му сюртук, чиито излъскани копчета отразяваха светлината на свещите, бе вдигната около врата му. Носеше шапка от твърд черен филц. Лицето му, цялото лъснало от дъждовни капчици, приличаше на влажен кашкавал освен там, гдето изпъкваха двете розови петна на ябълчните кости. Внезапно той разтвори широко дългата си уста, за да изрази разочарование, и в същото време ококори сините си блеснали очи, за да изрази радост и изненада.

— Ах, отец Кион! — възкликна Хенчи, скачайки на крака. — Вие ли сте! Влезте!

— Не, не, не — бързо рече отец Кион, свивайки устни, сякаш говореше на дете.

— Няма ли да влезете, да поседнете?

— Не, не, не — рече отец Кион със сдържан, снизходителен, кадифен глас.^[8] — Не искам да ви безпокоя сега! Само надникнах за господин Фанинг…

— Той е наблизо, в „Черният орел“ — каза Хенчи. — Но няма ли да дойдете и да поседнете за малко?

— Не, не, благодаря. Имах малко работа с него — каза отец Кион. — Благодаря, наистина ви благодаря.

Той се отдръпна към вратата, а Хенчи грабна един от свещниците и отиде да му свети по стълбището.

— Моля, не си правете тоя труд!

— Не, по стълбището е много тъмно.

— Не, не, добре виждам… Благодаря, наистина ви благодаря.

— Стигнахте ли вече?

— Да, благодаря… Благодаря.

Хенчи се върна със свещника, остави го върху масата и пак седна до камината. Настъпи кратко мълчание.

— Кажи ми, Джон — поде О’Конър, докато си палеше цигарата с друга картонена картичка.

— Мм?

— Що за човек е тоя?

— Питай нещо по-лесно — отвърна Хенчи.

— Двамата с Фанинг май са много гъсти. Често ги виждам заедно в „Кавана“. Свещеник ли е наистина?

— Мммм, абе май че е… Нали знаеш, стадо без мърша не може. Не са много, слава богу, ама се намират… Нещо не му е провървяло…

— Как свързва двата края? — запита О’Конър.

— И това е тайна.

— Свързан ли е с някаква черква или конгрегация.

— Не — прекъсна го Хенчи. — Според мен работи за своя сметка. Бог да ме прости, помислих си, че е дошла бирата.

— Има ли изгледи да пийнем нещичко? — попита О’Конър.

— И мене ми пресъхна гърлото — рече старецът.

— Три пъти му казах на оня тарикат — започна Хенчи — да ни прати една каса бира. Преди малко пак го питах, но той се облегнал връз тезгяха, приказва си с градския съветник Каули и се прави на утрепан.

— Трябваше да му напомниш — каза О’Конър.

— Нали ти казвам, че говореше със съветника Каули. Почаках малко, дорде да хвана окото му, и викам: Какво става с оная малка работа, дето бяхме говорили с вас, господин Търни… а той: Всичко е в ред, господин Хенчи. По дяволите, тоя завързак не се и сеща за нас.

— Ония там са намислили нещо — замислено рече О’Конър. — Вчера ги видях тримцата да си шепнат при ъгъла на „Сафък“.

— Знам аз каква им е играта — каза Хенчи. — В днешно време трябва да дължиш пари на градските старейшини, ако искаш да станеш кмет. Като нищо ще те направят кмет. Дявол го взел, хубаво съм си намислил и аз да стана градски старейшина. Какво ще кажете, бива ли ме за тая работа?

О’Конър се засмя.

— Ако е само да дължиш пари…

— Да изляза с фиакъра от кметството, потопен в съдийския си форматни, пардон, хермелин, и с нашия Джак, застанат прав зад мен с напудрена перука, а?

— А мене ще вземеш за частен секретар, Джон.

— Непременно. Отец Кион ще го направя мой частен изповедник. Ще си устроим семейно пиршество.

— Бога ми, господин Хенчи — каза старецът, — и няма да се стискате като някои от тия сегашните. Оня ден говорих със стария Кигън, портиера. И как ти харесва новият господар, Пат? — питам го. — Май вече нямате много гощавки, казвам. Какви ти гощавки! — вика. Стига му да помирише един парцал с олио и е сит! Да знаете какво ми каза. Ама аз, кълна се, хич не му повярвах.

— Какво? — запитаха Хенчи и О’Конър.

— Как би погледнал, казва, на един кмет на Дъблин, който праща да му купят половин кило пържоли за вечеря? Това имаш ли го за баровски живот? Брей, не думай, казвам му. Половин кило пържоли, казва, за господин кмета. Брей, викам, какъв народ се навъди!

В тоя момент се почука и едно момче си подаде главата на вратата.

— Какво има? — попита старецът.

— От „Черният орел“ — рече момчето, влезе с рамото напред и със звън на бутилки остави на пода кошница.

Старецът помогна на момчето да прехвърли шишетата от кошницата на масата и ги преброи. После момчето окачи кошницата през ръка и запита:

— А бутилките?

— Какви бутилки? — рече старецът.

— А че остави ни първо да ги изпием — рече Хенчи.

— Заръчаха ми да питам за бутилки.

— Ела утре — каза старецът.

— Ей, момче — рече Хенчи, — я изтичай до О’Фаръл и го помоли да ни услужи с един тирбушон — за господин Хенчи, тъй да му кажеш. Веднага ще го върнем, кажи. Остави кошницата тук.

Момчето излезе, Хенчи взе радостно да потрива ръце и каза:

— Е, няма що, не бил чак толкова лош, поне си държи на думата.

— Няма чаши — каза старецът.

— Не се тревожи за това, Джак — отвърна Хенчи. — Баща ти все от чаша ли е пил?

— Както и да е, по-добре тъй, отколкото никак — каза О’Конър.

— Абе той не е лош човек — рече Хенчи, — само дето е заборчлясал на Фанинг. Той доброто ни мисли, ама толкова му стига ръка.

Момчето се върна с тирбушона. Старецът отвори три бутилки и вече се канеше да върне тирбушона, когато Хенчи запита момчето:

— Ами ти, младо, ще пийнеш ли за компания?

— Много сте любезен, господине — отвърна момчето.

Старецът неохотно отвори друга бутилка и му я подаде.

— На колко си години? — запита го той.

— На седемнайсет — каза момчето.

Понеже старецът не продума повече, момчето взе бутилката, рече: най-дълбоките ми почитания, сър, на Хенчи, изпи бирата, остави бутилката на масата и избърса уста с ръкава си. Сетне взе тирбушона и излезе с рамото напред, като мърмореше нещо за сбогуване.

— Ето как започва — каза старецът.

— Това са първите стъпки — добави Хенчи.

Старецът раздаде трите бутилки, които бе отворил, и тримата едновременно отпиха от тях. После всеки постави бутилката си върху полицата над камината, да му е подръка, и със задоволство дълбоко пое дъх.

— Е, днес свърших добра работа — рече Хенчи след кратко мълчание.

— Тъй ли, Джон?

— Да, осигурих му няколко сигурни гласа на улица „Досън“ заедно с Крофтън. Между нас казано, Крофтън е добро момче, но не струва пет пари като агитатор. Няма приказка на кучето си да викне, камо ли с човек да говори. Оставя ме да приказвам, а той стои и зяпа.

В тоя миг в стаята влязоха двама мъже. Първият от тях беше толкова дебел, че синият му шевиотен костюм се пукаше по шевовете на приведеното му туловище. Имаше едро лице с изражение на биче, опулени сини очи и прошарени мустаци. Другият, много по-млад и слаб от първия, имаше тясно и добре избръснато лице. Той носеше много висока обърната яка и бомбе с широка периферия.

— Здрасти, Крофтън — рече Хенчи на дебелака. — За вълка говорим, а той…

— Отде дойде пиенето? — запита младият. — На кой му се е отелил волът?

— Мм, да, разбира се, на Лайънс окото все в пивото — рече О’Конър и се засмя.

— Тъй ли агитирате вие двамцата? — каза Лайънс. — А ние с Крофтън да търсим гласове в студа и дъжда!

— Я върви по дяволите! — рече Хенчи. — Аз за пет минути ще събера повече гласове, отколкото вие двамата за цяла седмица.

— Отвори две бутилки, Джак! — рече О’Конър.

— Че как — обади се старецът. — Как да ги отворя, като няма тирбушон.

— Чакай малко, чакай малко — каза Хенчи и бързо стана. — Виждал ли си тоя фокус?

Той взе две бутилки от масата, отнесе ги до камината и ги постави върху решетката. Сетне си седна край огъня и отпи няколко глътки от своята бутилка. Лайънс седна на ръба на масата, килна шапката на тила си и почна да клати крака.

— Коя е моята бутилка? — запита той.

— Ей тая, малкият — отвърна Хенчи. Крофтън приседна върху един сандък и се вторачи в другата бутилка връз решетката. Той мълчеше по две причини. Първата, достатъчна сама по себе си, бе, че изобщо нямаше какво да каже; втората причина беше, че считаше събеседниците си за по-нискостоящи. Той събираше гласове за Уилкинс, консерватора, но когато консерваторите оттеглиха кандидата си и избирайки по-малката от две злини, подкрепиха кандидата на патриотическата партия, той бе нает да работи за господин Търни.

Подир няколко минути се чу извинително — пук! — тапата изхвръкна от бутилката на Лайънс. Лайънс скочи от масата, отиде до камината, взе бутилката си и я отнесе обратно.

— Току-що им разправях, Крофтън — подзе Хенчи, — че днес събрахме доста гласове.

— Кои? — запита Лайънс.

— Първо хванах Паркс, вторият беше Аткинсън: после хванах и Уорд от улица „Досън“. Няма що, бива си го тоя старец — истински джентълмен. Стара консерва. Но нали вашият кандидат е от патриотите, казва. Той е почтен човек, отговарям. И държи за всичко, което ще е от полза за страната. Плаща големи общински данъци, продължавам, има доста недвижими имоти в центъра и три кантори и няма ли да е в негова полза да гледа да не се покачват общинските данъци? Той е виден, уважаван от всички гражданин и е приютски настоятел. Не се числи към никоя партия, добра, лоша или средна. Ей тъй трябва да им се говори.

— А какво ще кажеш за приветствения адрес до краля? — запита Лайънс, като отпи няколко глътки и чмокна с устни.

— Ето какво ще ви кажа — подзе Хенчи. — Ако тая страна има нужда от нещо, както казах на стария Уорд, то е капитал. Идването на краля тук ще означава приток на пари в Ирландия. Дъблинчани ще спечелят. Погледни ги всички ония фабрики по крайбрежието — стоят! Помисли колко пари има в тази страна, стига само да пуснем старите предприятия, мелниците, корабостроителниците и другите фабрики. Само капитал ни трябва.

— Чакай малко, Джон — рече О’Конър. — Защо да приветстваме краля на Англия? Нали сам Парнел…^[9]

— Парнел умря — рече Хенчи. — Ето как виждам тая работа аз. Идва тоя симпатяга на трона, след като старата му майка го държа далече от него до бели коси. Той е светски човек и ни мисли доброто. Ако искате да знаете, голям добряк си е и почтен човек. И стига с тия врели-некипели за него. Ето че си казва: Старата не се накани да иде да види тия диви ирландци.^[10] В името на Христа сам ще отида да видя що за хора са те. И нима ще вземем да обидим човека, щом е рекъл да дойде при нас като приятел. Е? Не съм ли прав, Крофтън?

Крофтън кимна.

— Но в края на краищата — заядливо подзе Лайънс — животът на крал Едуард, както знаете, не е много…^[11]

— Било, каквото било — рече Хенчи. — Лично аз се възхищавам от човека. Той си е най-обикновена хайта като тебе и мене. Обича си чашката с грог, пада малко нещо коце и играе джентълменски. Дявол да го вземе, та не можем ли и ние, ирландците, да бъдем джентълмени?

— Всичко това е хубаво — заяви Лайънс. — Но да вземем случая с Парнел.

— Милостиви боже! — възкликна Хенчи. — Какво общо има между двата случая?

— Искам да кажа — рече Лайънс, — че ние си имаме свои идеали. Тогава защо да приветстваме човек като него? А мислиш ли сега, че след всичко, което направи. Парнел е бил годен да ни води? И от къде на къде тогава ще приветстваме Едуард Седми?

— Днес е годишнината на Парнел — рече О’Конър. — та нека да не повдигаме стари дрязги. Сега всички го уважаваме, след като умря и вече го няма, даже и консерваторите — добави той, обръщайки се към Крофтън.

ПУК! Закъснялата тапа отхвръкна от бутилката на Крофтън. Крофтън стана от сандъка и отиде до камината. На връщане с трофея си той рече с басов глас:

— Нашите хора в парламента го уважават, понеже той беше джентълмен.

— Прав си, Крофтън — рече Хенчи със страст. — Само той можеше да внушава респект на оная зверилница. Млък, псета! Чиба, палати! Ето как се отнасяше той с тях. Ела, Джо, ела — викна той, зърнал Хайнс на входа.

Хайнс влезе с бавни стъпки.

— Отвори още една бутилка, Джак — каза Хенчи. — Ах, забравих, че нямаше тирбушон. Чакай, подай ми една оттам и аз ще я сложа на огъня.

Старецът му подаде още една бутилка и той я постави връз решетката.

— Сядай, Джо — рече О’Конър. — Тъкмо си говорехме за нашия вожд.

— Да, да! — каза Хенчи.

Хайнс седна на ръба на масата, близо до Лайънс, но не продума.

— Впрочем има поне един, който не се отрече от него — каза Хенчи. — Боже мили, ти си това. Джо. Да, самата истина е, че ти държа докрай за него, като истински мъж!

— Слушай, Джо — внезапно рече О’Конър, — я кажи онова, дето го написа за него! Нали се сещаш? Помниш ли го?

— Вярно! — рече Хенчи. — Давай! Ти чувал ли си го, Крофтън? Слушай сега: прекрасна работа!

— Хайде! — каза О’Конър. — Карай, Джо!

Хайнс сякаш не можа веднага да си припомни за какво говорят, но като помисли малко, рече:

— А, онова ли… абе то е вече старо.

— Казвай го бе, човек! — рече О’Конър.

— Шт, шт — каза Хенчи.

— Хайде, Джо!

Хайнс се поколеба още малко, сетне сне шапката си сред настъпилата тишина, сложи я на масата и стана прав. Той като че ли приповтаряше нещо наум. След дълга пауза извести:

СМЪРТТА НА ПАРНЕЛ

6 октомври 1891

Той се поокашля и задекламира:

Твоят Некоронован Крал

        умря, о, Ерин! Лей сълзи,

плачи от скръб, че си земя,

        де лицемерна сган пълзи.

 

Зли псета го убиха — сам

        издигнал бе ги от калта;

надежди. Ерин, зарови

        на своя крал под пепелта.

 

Ерин в палати и бордей —

        сърце ирландско дето бий —

оплаква свиден син, призван

        да води съдбините и.

 

Той, Ерин, щеше да развей

        зеленият ти дивен флаг

и да прослави всеки твой

        поет, водител и юнак.

 

С мечти свещени той живя

        за Свобода, но подъл звяр

най-ревностния й пророк

        уби в самия й олтар.

 

По юдински, с кинжал в гърба,

        продаде гнусният злодей

героя ни на чужденец

        и чернокапец-фарисей.

 

В позор да плуе паметта

        на всички, дето хвърлят кал

върху Човека, който, горд,

        с достойнство беше ги презрял.

 

И той умря с чутовна смърт —

        не знаеше какво е страх.

С праха на славни прадеди

        се смеси неговият прах.

 

Сега почива несмутен

        в съня на вечен упокой —

приживе още до върха

        на славата бе стигнал той.

 

Врагът постигна свойта цел —

        без време го положи в гроб.

но Фениксът от пепелта

        се вдига — падналият роб

 

ще се възправи, разярен.

        ще вили Ерин свобода —

за Парнел поменен бокал

        ще вдигат нейните чада!^[12]

Хайнс отново седна на масата. След като свърши декламацията, настъпи кратко мълчание, после избухнаха ръкопляскания. Даже Лайънс изръкопляска. Аплодисментите продължиха още малко. Когато свършиха, всички слушатели мълчаливо отпиха от бутилките си.

ПУК! Тапата изхвърча от бутилката на Хайнс, но Хайнс продължаваше да седи гологлав и с пламнало лице на масата. Той като че не бе чул поканата.

— Бива те, Джо — рече О’Конър и взе да вади тютюневата си кесия и хартийките за цигари, та по-добре да прикрие вълнението си.

— Как ти се струва това, Крофтън? — провикна се Хенчи. — Нали е прекрасно? А?

Крофтън каза, че било много добре написано.

Бележки

[0] Според първоначалния замисъл на писателя трите последни разказа са посветени на три аспекта от обществения живот в Дъблин: политиката („В деня на бръшляновия лист“), изкуството („Майка“) и религията („Благодат“). „В деня на бръшляновия лист“, може би най-силният разказ на Джойс, изисква детайлно познаване на политическата обстановка в Ирландия от края на миналия и началото на нашия век.

Заглавието на разказа е свързано с обичая на парнелистите да носят на 6 октомври бръшлянов лист в памет на своя вожд, Чарлз Стюарт Парнел, невидимия главен герой на разказа. Изключителното влияние на Парнел върху Джойс и честите споменавания на различни епизоди от живота и дейността му в „Дъблинчани“ и „Портрет на художника“ налагат накратко да изложим биографията му.

Роден в протестантско семейство, Чарлз Стюарт Парнел (1846–1891) съвсем млад бива избран в парламента, а към края на 70-те години застава начело на радикалното крило в движението за самоуправление. След общите избори в 1880 властта в Англия минава в ръцете на Гладстон и либералната партия, а Парнел става лидер на ирландската парламентарна партия. Настъпателната политика на Парнел и нарастващото му влияние бързо го превръщат в опасност номер едно за британския империализъм. В 1882 в дъблинския парк биват убити британският министър за Ирландия и неговият помощник. В продължение на няколко години английските власти раздухват широка кампания, за да „докажат“ връзката на Парнел с атентаторите, но безуспешните им машинации само затвърждават популярността на Парнел и го превръщат в национален герой с прозвището „Некоронования крал на Ирландия“. В началото на 90-те години обаче британският империализъм все пак намира начин да се справи със своя враг. Парнел е обвинен в прелюбодеяние при бракоразводния процес на капитан Уилям О’Шей, един от политическите му поддръжници, обеднял аристократ и опортюнист. Истината е, че от началото на 80-те години Парнел живее с Катрин О’Шей и отношенията им са известни на всички, свързани с него, включително капитан О’Шей, който първоначално дори поощрява връзката с надежда за финансови облаги. Парнел е държал да узакони отношенията си с Катрин О’Шей, независимо от риска да урони репутацията си при евентуално дело предвид религиозните предразсъдъци в страната. Различни политически и здравословни причини обаче го възпират и подсторен от враговете му, капитан О’Шей раздухва скандала. От гордост Парнел не се защищава в съда, въпреки че О’Шей е подсказвал готовността си да оттегли обвинението срещу прилична сума. Междувременно Гладстон се възползва от създалото се положение и ултимативно настоява пред партията Парнел да се оттегли, като заплашва, че ще престане да подкрепя движението за самоуправление. Решителният удар е нанесен на 3 декември 1890, когато ирландското духовенство излиза с манифест срещу Парнел. Той бива изоставен и от най-близките си поддръжници и по-малко от година по-късно умира. Английският марксист Т. А. Джаксън отбелязва: „Парнел бе опасен — за Британската империя, за английския капитализъм, за самия Гладстон и политическите му маши, — затова той трябваше да падне. Процесът бе необходим и навременен повод… Младежта, трудовите маси, работници и селяни, бяха на страната на Парнел; едрата и средната градска и селска буржоазия се подчини на повика на църквата и уловките на политиците.“ (T. A. Jackson, Ireland Her Own, Seven Seas Publishers, Berlin, 1976, стр. 354, 356.) Смъртта на Парнел нанася непоправим удар на ирландското патриотично движение. Като дете Джойс става свидетел на тия бурни събития, чийто отзвук в семейството е блестящо пресъздаден в знаменитата сцена на коледната трапеза в „Портрет на художника“. С гордостта и непреклонността си и в качеството си на жертва на британския империализъм и ирландското духовенство Парнел оставя незаличима следа в съзнанието на писателя. Именно неговата трагична съдба обяснява настойчивото повтаряне на мотива „предателство“ в „Портрет на художника“. Деветгодишният Джойс пише по повод изменничеството на Тим Хийли, първия помощник на Парнел, стихотворение, озаглавено „Et tu. Healy“ (по аналогия с приписваното на Цезар „И ти ли, Бруте“), а баща му, убеден парнелист, разпространява стихотворението из цял Дъблин. Години по-късно писателят Джойс не само отново и отново ще споменава Парнел в творчеството си, но и сам ще се идентифицира с него. ↑

[1] Приютски настоятел; съгласно т.нар. Закон за бедните, в сила от 1834 до 1948, във Великобритания се учредяват „работнически домове“ за бедните, порядките в които са познати на читателя от „Оливър Туист“ на Дикенс. ↑

[2] Едуард VII, крал на Англия, 1901–1910, син на кралица Виктория, която се омъжва за принц Алберт от династията на Кобургите. ↑

[3] Едуард VII посещава Ирландия в 1903 г. ↑

[4] Парнел. ↑

[5] Фенианците (Ирландско републиканско братство) са тайна революционна организация, основана в 1858 с цел въоръжена борба срещу колонизатора. Един от основателите на братството е О’Донован Роса (вж. бел. 3 към „Арабия“), който през 1856 организира тайното общество „Феникс“, поставило си за цел да възроди от пепелта, подобно на митичната птица, движението Млада Ирландия. Фениксът и огънят са най-важните символи в разказа. През 1857 г. „Феникс“ се свързват чрез Джеймс Стивънс с основаната в САЩ тайна въоръжена организация, наречена на името на ирландския митологичен герой Фин Маккул — Фиана или фенианци. ↑

[6] Виктория и Едуард с широка ръка са раздавали дребни благороднически звания на послушни дъблински политици и търговци. ↑

[7] Майор Сир наследява баща си като шеф на дъблинската полиция. Отличава се с усърдието си при потушаването на въстанието от 1798 и оттогава името му става нарицателно за ирландец предател. ↑

[8] В първоначалната редакция на разказа изречението продължава с думите „… какъвто обикновено притежават само изповедникът и содомитът“. ↑

[9] Когато Уелският принц (по-късно Едуард VII) посещава Ирландия в 1885, Парнел се обявява против официалното му посрещане. ↑

[10] В действителност Виктория прави официално посещение в Ирландия в 1900 г. ↑

[11] Като Уелски принц частният живот на Едуард често е скандализирал викторианското благоприличие. Намеците по адрес на монарха в този разказ стават причина и втората издателска фирма, с която Джойс преговаря за „Дъблинчани“ да откаже отпечатването на сборника. ↑

[12] Стиховете преведе Спас Николов. ↑