Джеймс Джойс
Облаче ^[0]

Осем години бяха минали, откак бе изпратил приятеля си на Северния кей и му бе казал на добър час. Галахър^[1] се бе замогнал. Това веднага личеше от вида му на много пътувал човек, от добре ушития му кариран костюм и по смелия му книжовен изговор. Малко хора имаха неговите дарби, още по-малко не биха се главозамаяли от подобен успех. Галахър имаше мъжко сърце и заслужено бе преуспял. Струваше си да имаш такъв приятел.

Още от обеда мислите на Малкия Чандлър се въртяха около срещата му с Галахър, около поканата на Галахър и големия град Лондон, където живееше Галахър. Наричаха го Малкия Чандлър, понеже, макар и съвсем малко под средния ръст, правеше впечатление на дребен човек. Имаше бели и малки ръце, тънък кокал, глас тих и изискани обноски. Полагаше големи грижи за копринените си руси коси и мустачки, а и дискретно парфюмираше носната си кърпичка. Ноктите му бяха изрязани в безупречна дъга, а усмихнеше ли се, човек зърваше ред бели като на дете зъби.

Докато седеше на бюрото си в Кингс Инс^[2], той си мислеше какви промени бяха донесли тези осем години. Приятелят, когото помнеше опърпан и безпаричен, бе станал знаменитост в лондонския вестникарски свят. И той често вдигаше глава от досадните книжа и зарейваше поглед през прозореца на кантората. Върху тревата и алеите бе легнала позлатата на късния есенен залез. Той засипваше с нежен златист прашец размъкнатите бавачки и немощните старци, които дремеха по пейките, и блещукаше по всичко живо, по децата, които тичаха и крещяха из чакълестите алеи, и по всеки минувач през парка. Той наблюдаваше тая картина и размишляваше за живота: и (както винаги, когато мислеше за живота) налегна го тъга. Обзе го тиха меланхолия. Чувстваше колко е безполезно да се бори със съдбата, а това бе бремето на мъдростта, завещано му от вековете.

Припомни си томовете поезия по лавиците на своя дом. Купувал ги бе в ергенските си дни и не една вечер, както си седеше в малката стая до антрето, се бе изкушавал да свали някой том от лавицата и да прочете нещо на жена си. Ала свенливостта винаги го бе възпирала и книгите така си и оставаха по рафтовете. Понякога той си приповтаряше наум някои строфи и това го утешаваше.

Когато дойде време да си върви, той стана от бюрото и най-вежливо се сбогува с другите чиновници. Появи се изпод средновековния свод на Кингс Инс — спретната скромна личност — и забърза надолу по улица „Хенриета“. Златистият залез вече догаряше и ставаше хладно. Улицата гъмжеше от мръсни дечурлига. Те стояха или тичаха по самото платно, катереха се по стъпалата пред зейналите порти или клечаха като мишки по праговете. Малкият Чандлър не им обръщаше внимание. Ловко си проби път през гъмжилото на тоя мравуняк и продължи нататък под сянката на мрачните призрачни къщи, подобни на малки дворци, в които буйно бе пирувало старото дъблинско дворянство. Не го осени никакъв спомен от миналото, понеже умът му бе изпълнен с радостното настояще.

Никога не бе ходил в „Корлес“, но знаеше славата му. Знаеше, че хората отиват там след театър да ядат стриди и да пият ликьори, и беше чувал, че келнерите знаели и френски, и немски. Късно вечер, когато забързан минаваше оттам, той бе виждал как от спрелите пред входа файтони слизат богати натруфени дами и бързо влизат вътре с кавалерите си. Бяха облечени с шумящи рокли и наметнати с шалове. Лицата им бяха напудрени и при слизане те прихващаха роклите си като подплашени Аталанти^[3]. Винаги бе отминавал, без да се извръща любопитно. Беше привикнал да върви бързо по улиците дори денем, а случеше ли му се да мине през града късно през нощта, той почти подтичваше уплашен и възбуден. Понякога обаче съзнателно търсеше страшното. Избираше най-тъмните и тесни улици, но пристъпеше ли смело напред, тишината, разстлала се край стъпките му, го стряскаше; стряскаха го и смълчаните силуети на минувачите; а понякога дори изблик на бърз сподавен смях го караше да трепери като лист.

Той сви надясно към улица „Кейпъл“. Игнейшъс Галахър, журналист в Лондон! Кой би могъл да си го представи преди осем години? И все пак сега, като си припомняше миналото, в паметта на Малкия Чандлър възкръснаха много признаци за бъдещото величие на неговия приятел. Хората наричаха Игнейшъс Галахър пройдоха. Вярно, по онова време той наистина общуваше с безпътни младежи; пиеше на провала и взимаше заеми наляво и надясно. Накрая се забърка в някаква тъмна история, в някаква афера с пари: поне такова бе едно от обясненията за бягството му. Но никой не отричаше дарбите му. Винаги имаше нещо… нещо по-особено у Игнейшъс Галахър, което мимо волята правеше впечатление на всички. Дори когато тръгнеше със скъсани лакти, когато оставаше без пукната пара и си блъскаше главата отде да намери някой грош, той пак ходеше с вдигнато чело. Малкият Чандлър си спомни (и от гордост леко поруменя) какво казваше Игнейшъс Галахър, когато се видеше натясно.

— Хафтайм, момчета — безгрижно се шегуваше той. — Сега ще си поразмърдам мозъка.

Такъв си беше Игнейшъс Галахър, от глава до пети; и как да не му свалиш шапка, дявол да го вземе!

Малкият Чандлър ускори крачка. За пръв път в живота изпитваше чувство на превъзходство над хората, които отминаваше. За пръв път душата му се бунтуваше срещу сивото безличие на улица „Кейпъл“. Нямаше място за съмнение: искаш ли да успееш, трябва да се махнеш оттук. Нищо не можеш постигна в Дъблин. Като минаваше по Гратъновия мост, той се загледа надолу по реката и изпита жалост към малките недорасли крайбрежни къщурки. Те му напомняха група скитници, които, сгушени един до друг край бреговете на реката, опърпани, покрити с прах и сажди и слисани от гледката на залеза, очакват първия нощен хлад да ги накара да станат, да се поотърсят и да се пръждосат. Запита се не би ли могъл да изрази тази мисъл в стихове. Може би Галахър щеше да намери начин да помести стихотворението му в някой лондонски вестник. Ще успее ли да напише нещо оригинално? Не му беше съвсем ясно каква точно идея иска да изрази, но мисълта, че го е осенило поетично вдъхновение, породи в него някаква детска надежда. Той храбро продължи нататък.

Всяка крачка го отнасяше по-близо до Лондон и все по-далече от собствения му трезв и прозаичен живот. Някаква светлинка затрепка в мисълта му. Не беше чак толкова стар — само на трийсет и две. Можеше да се каже, че поетичният му темперамент тъкмо навлизаше в своята зрелост. А имаше толкова различни настроения и впечатления, които желаеше да изрази в стихове. Просто ги чувстваше в себе си. Опита се да прецени собствената си душа, за да разбере дали има душа на поет. Той си мислеше, че в характера му доминира меланхолията, но меланхолия, смекчена от чести пориви на вяра, примирение и проста радост. Ако успееше да я изрази в една стихосбирка, хората може би щяха да се вслушат в него. Никога нямаше да стане популярен: сам разбираше. Не би могъл да покори тълпата, но можеше и да се понрави на малък кръг сродни души. Английските критици навярно щяха да го причислят към групата на келтските поети^[4] поради меланхоличния тон на стихотворенията му; освен това той ще вмъкне и алюзии. Започна да съчинява фрази и изречения от критичните отзиви за книгата му. Господин Чандлър има дарбата да пише непринудени и изящни стихове… Тези стихотворения са пропити с тъга и копнежи… Келтският елемент. Жалко, че името му не звучеше по-ирландски. Навярно щеше да бъде по-добре да вмъкне майчиното си име пред презимето си: Томас Малоун Чандлър или още по-добре: Т. Малоун Чандлър. Ще поприказва с Галахър за това.

Така се бе вглъбил в бленуванията, че отмина улицата си и трябваше да се върне назад. Като наближи „Корлес“, предишното вълнение отново надделя и той спря пред входа в нерешителност. Накрая отвори вратата и влезе.

Светлините и шумът в ресторанта го накараха да поспре за малко до вратата. Огледа се наоколо, но погледът му се замъгли от блещукането на безброй червени и зелени винени чаши. Струваше му се, че ресторантът е пълен и всички го наблюдават с любопитство. Бързешком се огледа наляво-надясно (леко смръщил чело, сякаш е дошъл по важна работа), но щом погледът му се проясни донякъде, той видя, че никой не се бе извърнал към него; а ей го на, не ще и съмнение, Игнейшъс Галахър, опрял гръб в тезгяха и разкрачил нозе.

— Здрасти, Томи, здрасти, стара кримко! Ето те и теб! Какво да бъде? Какво ще пиеш? Аз съм на уиски: бива си го, ония отвъд морето не дават такова. Сода? Минерална вода? Без минерална? И аз съм така. Тъй де, защо да го разваляме. Ей, гарсон, на две места по половин пинта от малцовото, за да те обичам. Казвай сега, как я караш, откак се виждахме последния път? Боже мили, вървят годинките!… Как ме виждаш, остарял ли съм? Тук-там посивяло, темето лъснало, а?

Игнейшъс Галахър сне шапката си и представи едра, късо подстригана глава. Лицето му бе масивно, бледо и гладко избръснато. Очите му, оловносиви, подчертаваха нездравата бледнина и ясно блестяха над оранжева връзка^[5]. Между тези две контрастни петна устните изглеждаха твърде дълги, безформени и безцветни. Той сведе глава и жалостиво опипа с два пръста пооредялата коса по темето си. Малкия Чандлър поклати глава в знак на несъгласие. Игнейшъс Галахър пак наложи шапката си.

— Съсипия — подзе той. — Вестникарски живот. Вечно тичаш, правиш, струваш, търсиш материал, материал няма; пък и все да изровиш нещо ново. По дяволите и коректури, и печатари, знаеш, поне за няколко дни. Да ти кажа, страшно ми е драго, че пак съм си у нас. Малко отпуск сегиз-тогиз не вреди. Родих се, откакто съм пак в милия ни мръсен Дъблин… Ето и твоето, Томи. Вода? Колко?

Малкия Чандлър го остави доста да му разреди уискито.

— Не знаеш къде е хубавото, мойто момче — каза Игнейшъс Галахър. — Аз си го пия чисто.

— Поначало пия малко — скромно рече Малкия Чандлър. — Чат-пат сръбвам по чашка, като срещна някого от старата тайфа, и толкоз.

— Тъй да бъде — бодро подзе Игнейшъс Галахър. — Хайде, наздраве за нас, за онова време, за старите приятели!

Чукнаха се и пиха.

— Днес срещнах някои от старата банда — каза Игнейшъс Галахър. — О’Хара, изглежда, нещо го е загазил. С какво се занимава?

— С нищо — отвърна Малкия Чандлър. — Отиде по дяволите.

— Но Хоган има хубаво местенце, нали?

— Да, работи в поземления фонд.

— Една нощ го срещнах в Лондон и ми се видя паралия… Горкият О’Хара! Да не се е пропил?

— Не само това — сухо рече Малкия Чандлър.

Игнейшъс Галахър се засмя.

— Томи — подхвана той, — ама ти тонинко не си се променил! Все си същият сериозен тип, дето четеше конски евангелия всяка неделя заран, когато главата ме цепеше и езикът ми беше като подметка. Полезно ще ти е да мръднеш малко по света. Никога ли не си ходил нейде, даже на екскурзия?

— Бил съм на остров Ман — отвърна Малкия Чандлър.

Игнейшъс Галахър се изсмя.

— Остров Ман! — рече той. — Иди в Лондон или в Париж. Ако ти падне, иди в Париж, добре ще ти се отрази.

— Ти бил ли си в Париж?

— Ти да си жив! Доста съм вършал там.

— Наистина ли е толкова красив, както разправят? — попита Малкия Чандлър.

Той отпи една-две глътки, а Игнейшъс Галахър обърна своята на екс.

— Красив ли? — започна Игнейшъс Галахър, поспирайки, за да се наслади на аромата на питието. — Какво да ти кажа. За красив, чак толкова красив не е. Е, хубав е, разбира се… Ти гледай живота в Париж, там е истината! Като Париж втори няма — живот, динамика, сензация!

Малкия Чандлър допи уискито, с малко търпение успя да срещне погледа на бармана и пак поръча същото.

— Ходил съм в „Мулен Руж“ — продължи Игнейшъс Галахър, щом барманът отнесе чашите им, — ходил съм във всички бохемски кафани! Опасна работа! Тия хора знаят да живеят! Не е за такава божа кравица като тебе, малкия!

Томи Чандлър не продума, докато барманът не се завърна с две чаши, сетне леко се чукна с чашата на приятеля си и повтори предишната наздравица. Вече почваше да се чувства малко разочарован. Не му се нравеха нито изговорът, нито приказките на Галахър. Имаше нещо просташко у приятеля му, което му бе убягнало отпърво. Но може би то идеше от живота в Лондон, от търчането и конкуренцията в печата. Някогашното му обаяние обаче още прозираше през тия нови предвзети обноски. В края на краищата Галахър си бе поживял и бе видял света. Малкия Чандлър погледна завистливо приятеля си.

— Париж е весел град — каза Игнейшъс Галахър. — Там разбират от удоволствие. Имат право. Ако искаш да си поживееш както трябва, иди в Париж. И от мен да го знаеш, там страшно обичат ирландците. Слушай, драги, като чуха, че съм от Ирландия, щяха да ме разцелуват.

Малкия Чандлър отпи четири-пет глътки.

— Я ми кажи — започна той, — вярно ли е, че Париж е толкова… безнравствен, както разправят?

Игнейшъс Галахър широко махна с дясната си ръка.

— Всеки град е безнравствен — рече той. — Разбира се, в Париж може да намериш и пикантни нещица. Иди например на някой студентски бал. Как да ти кажа, става доста забавно, когато кокотките почнат да се отпускат. Нали ме разбираш?

— Слушал съм за тях — отвърна Малкия Чандлър.

Игнейшъс Галахър допи уискито си и поклати глава.

— Ех — подзе той, — мисли си, каквото щеш. Няма друга жена като парижанката — какъв стил, какъв шик!

— Значи, градът е безнравствен — с плаха настойчивост рече Малкия Чандлър, — имам предвид в сравнение с Лондон и Дъблин.

— Лондон! — възкликна Игнейшъс Галахър. — Хвани единия, та удари другия! Питай Хоган, момчето ми. Поразведох го малко из Лондон, като беше там. Той ще ти отвори очите… Слушай, Томи, това да не ти е пунш: я пий като мъж!

— Не, недей…

— Хайде, не се занасяй, нищо няма да ти стане от още една. Какво да бъде? Същото, нали?

— Ами… тъй да бъде.

— François, повтори го!… Ще запалиш ли, Томи?

Игнейшъс Галахър извади кутия с пури. Двамата приятели запалиха и запуфкаха мълчаливо, докато им поднесоха питието.

— Виж какво ще ти кажа — рече Игнейшъс Галахър, като се измъкна подир време от облаците дим, зад които се бе скрил. — Объркан свят! Говорим за безнравственост? Слушал съм за такива случаи — впрочем, какво казвам? — виждал съм такива случаи на… безнравственост…

Игнейшъс Галахър замислено засмука пурата си, сетне невъзмутимо, като историк, започна да описва пред своя приятел покварата, която се ширела в чужбина. Той набързо изреди пороците на много столици и изглеждаше склонен да присъди палмата на първенството на Берлин. Не можел да твърди със сигурност за някои неща (за тях бил слушал от приятели), но други знаел от личен опит. Не щадеше нито чин, нито титла. Разголи много от тайните на европейските манастири, описа някои модни пороци на висшето общество и завърши, като му разказа с подробности скандалната история за някаква английска херцогиня — история, за която положително знаеше, че е вярна. Малкия Чандлър се смая.

— Ех, нашият стар Дъблин си я кара полечка-лечка — продължи Игнейшъс Галахър, — за такива работи никой не е и чувал.

— Скучно трябва да ти е тук — забеляза Малкия Чандлър — след всичко, което си видял.

— Как да ти кажа — отвърна Игнейшъс Галахър, — просто е отмора да се върнеш тук, разбираш ме, нали? И в края на краищата това е родината, както му е думата, не е ли така? Щеш не щеш, нещо все те тегли към нея. Човещина… Но разкажи ми нещо за себе си. Хоган ми каза, че си вкусил от… брачното блаженство. Преди две години, така ли?

Малкия Чандлър се изчерви и се усмихна.

— Да — потвърди той. — Ожених се миналия май преди година.

— Значи още не е много късно да ти честитя — рече Игнейшъс Галахър. — Не знаех адреса ти, инак щях още навремето да пиша.

Той подаде ръка и Малкия Чандлър я стисна.

— И тъй. Томи — продължи другият, — пожелавам на теб и на семейството ти всичко най-хубаво, стари момко, цял куп пари и смърт да не видиш, докато аз не те застрелям. Това са пожелания на искрен приятел, на стар приятел. Вярваш ми, нали?

— Вярвам ти — рече Малкия Чандлър.

— Бебешори? — запита Игнейшъс Галахър.

Малкия Чандлър пак се изчерви.

— Имаме едно дете — рече той.

— Син или дъщеря?

— Момченце.

Игнейшъс Галахър шумно плесна приятеля си по гърба.

— Браво! — похвали го той. — Не съм се съмнявал в тебе, Томи.

Малкия Чандлър се усмихна, вгледа се смутено в чашата си и захапа долната си устна с три бели като на дете зъба.

— Надявам се, ще ни погостуваш някоя вечер, преди да си отидеш — покани го той. — Жена ми много ще се радва. Ще си попеем.

— Много ти благодаря, стари момко — каза Игнейшъс Галахър. — Съжалявам, че не се видяхме по-рано. Но аз си заминавам утре вечер.

— А тази вечер…

— Страшно съжалявам, момчето ми. Там е работата, че съм дошъл тук с един познат, много интересна личност, и се уговорихме да отидем на карти. Да не беше това…

— Е, в такъв случай…

— Но чакай да видим — внимателно рече Игнейшъс Галахър. — Догодина пак може да прескоча за малко, щом веднъж счупих леда. Само ще отложа удоволствието.

— Добре — съгласи се Малкия Чандлър. — Следващия път непременно ще ни дойдеш на гости. Разбрахме се, нали?

— Дадено! Дойда ли догодина, parole d’honneur^[6].

— И за да полеем сделката — подзе Малкия Чандлър, — ще вземем още по една.

Игнейшъс Галахър извади голям златен часовник и го погледна.

— Нали ще е последна? — рече той. — Защото, както знаеш, имам среща.

— Да, да, разбира се — каза Малкия Чандлър.

— Добре тогава — съгласи се Игнейшъс Галахър. — Нека пийнем още по една за deoc an doruis^[7] — нали върви добре по вашенски за едно уиски?

Малкия Чандлър поръча питието. Руменината, която малко преди това бе плъзнала по бузите му, сега заливаше цялото му лице. От всяка дреболия се изчервяваше: заливаше го топлина и възбуда. Трите малки уискита го бяха ударили в главата и силната пура на Галахър бе замътила мозъка му, защото беше с крехко здраве и пиеше от дъжд на вятър. Да се срещне с Галахър след тия осем години, да бъде заедно с Галахър в „Корлес“ сред шум и светлини, да слуша историйките на Галахър и за кратко време да изживее с Галахър перипетиите на неговия скитнишки и славен живот, бе за него истинско приключение, което наруши равновесието на чувствителната му натура. Той остро усещаше голямата отлика между своя живот и живота на приятеля му и това му се струваше несправедливо. Галахър стоеше по-долу от него и по произход, и по образование. Уверен бе, че има сили да постигне нещо повече от онова, което приятелят му бе постигнал или изобщо би могъл да постигне, нещо по-високо от просташката журналистика, стига само да му се удадеше случай. Какво му пречеше? Злощастната плахост? Искаше да се реабилитира по някакъв начин, да отстои мъжкото си достойнство. Разбираше какво се крие зад отказа на Галахър да приеме поканата му. Галахър просто го удостояваше с приятелското си разположение точно както удостояваше Ирландия със своето посещение.

Барманът донесе питието. Малкия Чандлър тикна едната чаша към приятеля си и бойко взе другата.

— Знам ли? — рече той, като вдигна чашата. — Като дойдеш догодина, може би ще имам удоволствието да пожелая дълъг живот и много щастие на господин и госпожа Игнейшъс Галахър.

Както пиеше, Игнейшъс Галахър изразително смигна над ръба на чашата си. След като отпи глътка-две, той решително млясна, остави чашата и рече:

— Няма такава опасност, момчето ми. Първо ще си поживея, ще видя нещичко от живота и едва тогава ще си сложа главата в торбата, ако изобщо някога го сторя.

— И това ще стане някой ден — спокойно каза Малкия Чандлър.

Игнейшъс Галахър извърна оранжевата си връзка и оловносивите си очи право към лицето на своя приятел.

— Тъй ли мислиш? — рече той.

— Ще си сложиш главата в торбата — решително повтори Малкия Чандлър — като всеки друг, стига да попаднеш на свястно момиче.

Бе изрекъл тия думи малко по-натъртено и съзнаваше, че се е издал; но макар руменината по бузите му да се бе сгъстила, той не отмести очи от вторачения взор на своя приятел. Галахър го погледа известно време, сетне каза:

— Ако все пак някога се случи, можеш да се обзаложиш на халкичката си, че няма да има никакво цуни-гуни. Решил съм да се оженя за пари. Тя или ще има добра и тлъста сметчица в банката, или много й здраве.

Малкия Чандлър поклати глава.

— Слушай, приятел — разгорещено възкликна Игнейшъс Галахър. — Ти какво си мислиш? С пръстче да мръдна, и още утре ще имам и жената, и парите. Не вярваш ли? Знам аз как стоят нещата. Има стотици — какво казвам? — има хиляди богати немкини и еврейки, гъбави с пари, които ще подскокнат от радост… Почакай малко, момчето ми; ще видиш дали няма да си изиграя картите както трябва. Ти мене слушай: намисля ли нещо, здраво пипам. Почакай, ще видиш.

Той надигна чаша, допи питието и шумно се изсмя. Сетне се загледа умислено пред себе си и заговори с по-спокоен тон:

— Много не съм се разбързал. Те могат да почакат. Никак не ми се ще да се вържа с една жена, нали ме разбираш?

Той помръдна с уста, сякаш опитваше нещо, сетне направи недоволна гримаса.

— Трябва първо да поотлежа — рече той.

………………………………………………

Малкия Чандлър седеше с дете на ръце в стаичката до антрето. Те нямаха слугиня за икономия, но Моника, по-младата сестра на Ани, идваше заран за час-два и вечер за час-два, за да помага. Ала Моника отдавна си бе отишла. Беше девет без четвърт. Малкия Чандлър бе закъснял за вечеря и при това бе забравил да купи на Ани кафе от „Бюли“. Естествено, тя бе в лошо настроение и му отговаряше едносрично. Каза, че ще мине и без чай, но като наближи времето, когато затваряха дюкянчето на ъгъла, реши сама да отиде за чай и захар. Сръчно положи спящото дете в ръцете му и рече:

— Дръж. Гледай да не го събудиш.

Малка лампичка с бял порцеланов абажур стоеше на масата и хвърляше светлина върху фотопортрет, поставен в рогова рамка. Беше портретът на Ани. Малкия Чандлър го погледна и задържа очи върху тънките свити устни. Беше облечена в бледосинята лятна блуза, която й бе подарил една събота. Дал бе за нея десет шилинга и единайсет пенса; но колко нерви му бе струвала тя! Как бе страдал оня ден, когато чакаше пред вратата магазинът да се поопразни, сетне, когато застана пред щанда и се мъчеше да изглежда спокоен, докато момичето трупаше дамски блузи пред него, когато плащаше на касата и забрави да си вземе рестото, а касиерката го викна обратно, и накрая, когато на излизане от магазина, за да прикрие изчервяването си, сведе очи уж да види добре ли е завързан пакетът. Като отнесе блузката вкъщи, Ани го целуна и рече, че била много хубава и модна. Но щом чу цената, тя хвърли блузата на масата и каза, че било пладнешки грабеж да вземат десет шилинга и единайсет пенса за нея. Отпърво искаше да я върне в магазина, но реши да я изпробва и остана възхитена, особено от линията на ръкавите, сетне го целуна и каза, че било много мило от негова страна да помисли за нея.

Хм!…

Той се вгледа хладно в очите на портрета и те отвърнаха с хладен поглед. Безспорно, хубавички бяха, а и самото лице бе хубавко. Но сега той откри нещо пошло в чертите. Защо бе тъй неодухотворено и благовъзпитано? Спокойствието в погледа й почна да го дразни. Очите й го отблъскваха и предизвикваха: нямаше страст в тях, нямаше възторг. Той си припомни думите на Галахър за богатите еврейки. Ония тъмни ориенталски очи, мина му през ума, колко са пълни със страст, със сластен копнеж!… Защо ли се бе оженил за очите в тоя портрет?

Сам се сепна от въпроса и уплашено огледа стаята. Хубавите мебели, които бе купил за дома си на изплащане, сега му се видяха пошли. Лично Ани ги бе избирала и те му напомниха за нея. Бяха прекалено предвзети и благообразни. У него взе да се заражда някаква глуха злоба срещу живота, който водеше. Не можеше ли да побегне от своя малък дом? Нима бе вече късно да започне нов живот, смело и славно като Галахър? Какво му пречеше да отиде в Лондон? Мебелите още не бяха изплатени. Само да можеше да напише една книга и да я издадат, така би могъл да си пробие път.

На масата пред него лежеше томче със стихове от Байрон. Внимателно, за да не събуди детето, той го разтвори с лявата си ръка и зачете първото стихотворение:

Утихна вятърът и вечерта

заглъхна над леса, когато спрях

край гроба Маргаритин и цветя

разхвърлих върху свидния й прах.^[8]

Той поспря. Усещаше ритъма на стиховете край себе си. Колко меланхолични бяха те! Би ли могъл и той да пише така, да изрази в стихове меланхолията на своята душа? Толкова много неща искаше да обрисува: например чувството, което бе изпитал преди няколко часа на Гратъновия мост. Да можеше само отново да се върне към онова настроение…

Детето се събуди и почна да плаче. Той извърна очи от страницата и се опита да го умири. Започна да го люлее на ръце, но то заплака още по-пискливо. Залюля го по-бързо, а в това време очите му зачетоха второто четиристишие:

И земната ти плът, бидейки пръст,

в килията лежи…

Нямаше смисъл. Не можеше да чете. Нищо не можеше да върши. Плачът на детето пронизваше тъпанчетата на ушите му. Нямаше смисъл. Нямаше никакъв смисъл. Той бе затворник до живот. Ръцете му трепереха от гняв и внезапно, навеждайки се към лицето на детето, той кресна:

— Стига!

Детето поспря за миг, сгърчи се от страх и почна да пищи. Той скочи от стола и бързо се заразхожда напред-назад из стаята с детето на ръце. То се разхълца сърцераздирателно, като се давеше по за пет-шест секунди, сетне отново се разхълцваше. Тънките стени на стаята трепереха. Опита се да го поуспокои, но то се разхълца още по-конвулсивно. Той се вгледа в сгърченото и потръпващо личице и започна да се тревожи. Детето изхълца седем пъти поред и от уплаха той го притисна до гърдите си. Ами ако умре!…

Вратата се отвори с трясък и в стаята задъхана се втурна млада жена.

— Какво му е! Какво му е! — викна тя.

Като дочу майчиния си глас, детето нададе още по-страшен вой.

— Нищо му няма, Ани… нищо му няма… разплака се.

Тя захвърли пакетите на пода и грабна детето от ръцете му.

— Какво си му направил? — викна тя и свирепо го изгледа.

Малкия Чандлър издържа за миг вторачения й поглед и сърцето му се сви на топка, като видя омразата в очите й. Сетне заекна:

— Нищо му няма… то… то… почна да плаче… не можех… Нищо не съм му направил… Какво?…

Без да му обръща внимание, тя тръгна нагоре-надолу из стаята, здраво прегърнала детето в ръце, като тихо шепнеше:

— Малкото ми мъжле! Пишончето на мама! Хайде, маминото! А-а-а!… Нани-на! Милото ми агънце!… А-а-а!

Малкия Чандлър почувства, че бузите му се обагрят от срам, и се дръпна встрани от светлината на лампата. Той стоеше и слушаше, а плачът на детето ставаше все по-слаб и по-слаб. И очите му се напълниха със сълзи на разкаяние.

Бележки

[0] Подобно на „Двама кавалери“, „Облаче“ също е писан след завършването на 12-те разказа и също е едно от любимите „деца“ на Джойс. Той споделя, че всяка страница от „Облаче“ го „радва повече от всичките (му) стихове“. Дали защото разказът драматизира някои от причините, накарали Джойс да поеме пътя на Стивън Дедалус?

Заглавието на разказа е от Трета книга Царства. 18,44. Ахав и народът Израилев са се отвърнали от господа и се кланят на чужди богове. Пророк Илия казал на Ахав, че в земята му няма да има нито роса, нито дъжд освен по негова дума (3 Цар., 17,1). Илия надвива на Вааловите пророци, народът се обръща към Йехова и дългата суша трябва да свърши: слугата на Илия съобщава, че „от морето се по дига малко облаче, колкото човешка длан“, и скоро „заваля силен дъжд“. Заглавието е иронично, а разказът е великолепна разработка на темата за куптурно-историческото и психологическо раздвоение и напрежение в сърцето на ирландеца. ↑

[1] Прототип на образа е известен дъблински журналист, сътрудник и на ирландски, и на английски вестници. ↑

[2] Адвокатските кантори в Дъблин. ↑

[3] Красива ловджийка от старогръцката митология: била предупредена да не се омъжва и условието, което поставяла на кандидатите си, било да я надбягат, иначе трябвало да умрат. ↑

[4] Групата на келтските поети (начело с У. Б. Йейтс) се формира през 90-те години; те се насочват към сюжети от ирландската митология и се стремят да възкресят миналото. Поезията им е подчертано меланхолична. Отзивите, които героят си представя, съвсем спокойно биха могли да бъдат от съвременни рецензии. ↑

[5] Цветът на връзката намеква, че Галахър е изменил на родината си, защото оранжистите (по името на Уилям Орански) са били привърженици на англо-ирландския протестантизъм. ↑

[6] Честна дума (фр.). ↑

[7] За сбогом. Буквално: „питието на вратата“ (ирл.). ↑

[8] Първата строфа от стихотворението, което в повечето издания стои начело на стихосбирката „Безделни часове“. ↑