Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Константин Константинов. Разкази и пътеписи

Библиотека „Български писатели“

Издателство „Български писател“, София, 1980

Редактор: Тихомир Тихов

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Грудева

Код 25/95361/5506–29–80


Лек ветрец разведря напечения въздух. През размърданите чинари блясва Богородица с благославяща ръка над града. Едно невидимо чучурче бълболи, скрито в сенчестата пещера отсреща. Две деца играят в пъстрата сянка на алеята. Далеч, в дъното, върху усамотена скамейка момиче в светла дреха чете книга.

В тоя зноен час, когато полето изгаря под слънцето, тук, в малкия парк на двореца, е ведро и влажно. Издигнат над всичко околно, тоя хълм е наистина единственото зелено гнездо за Авиньон.

Оттук, в тая лятна пладня, Прованс се открива в своята пълна и неизразима хубост.

Едно гъсто синьо небе, огромно и горещо, виси над безпределната равнина с пожънати нивя, маслинени гори и зелени лозя. Далеч, на югоизток, се мержеят първите зъбери на Приморските Алпи. Бавна и тежка, като разтопен метал, Рона лъщи сред равнината и чезне в блясъка на широк завой. Тук, долу, залепена до скалистия склон на парка, се вдига сивожълтата грамада на Замъка — Папското седалище във Франция. Една хаотична, огромна, царствена страда. Един дворец и крепост едновременно. Голи, десетки метри високи стени, с бастиони, площадки, кули, бойници, със зали и отделения, вътрешни дворове, черкви, параклиси и гробници: така са строили някога само феодалните владетели. Така, преди шест века, седемдесет години са строили наместниците на апостол Петра свой дворец и своя твърдина тук, на тоя стар световен кръстопът, през който са минали далечните раси и цивилизации — келти, гали, франки, араби, римляни, — запътени към своя неизбежен залез. Цяло столетие папските тиари са властвували тук и зелените брегове на Рона, отрупани с рицари, наемници, хоръгви и крепостни машини, неведнъж са били граници на двете власти — мирска и църковна. Отшумял, заглъхнал, несъществуващ е вече дори споменът за ония тъмни времена. Само земята, реката и небето са останали все същите. Един пречупен каменен мост до средата на Рона стои увиснал с една наведена бойница на края. Преди осем века, разказва легендата, дванадесетгодишният свещеник св. Бенезе е построил тоя знаменит мост с параклис в средата и 16 арки с кули, от които днес са останали всичко четири… И още — игривата песничка

Sur le pont d’Avignon…[1]

— която може би ще ги преживее.

 

Под замъка сивеят плоските покриви на града. Типичен стар французки градец, загубен в неизгледната шир на полята. Тесни улички с каменна настилка и с вадички нечиста вода криволят капризно, пъстри дрипи съхнат на прозорците, смокини и лозници се вият по влажните зидове. Все същите тераси на кафенетата, лъснали сутрин под цветни тенти, все същите малки площади на пазара, на Катедралата, на Замъка, сенчести, с паметници и скамейки и с един-едничък трамвай, който води от гарата до Кметството. Само цветовете тук са други — южни цветове, — гъсти, наситено тежки и сред сребросивата зеленина на чинарите и маслиновите дръвчета — целият град прилича на стара, каменна, с прегорели багри мозайка, леко замъглена от праха на Прованските полета. Такъв е бил навярно тоя град и в ония далечни времена, когато край неговите стени се е плъзгала забулената фигура на великия аретинец — Франческо Петрарка. В един пролетен ден преди шест столетия — 9 април 1327 год. — в несъществуващата днес църква „Св. Клара“ славният учен, историк и хуманист вижда хубавата провансалка Лаура дьо Нов — и от тоя миг нататък неговата земна орбита е очертана около Лаура, която остава във вековете като символ на прекрасната земна любов. Тук, наблизо в околността при извора Воклюз, Петрарка написва повечето от своите сонети, загубен в тая огромна любов, която продължава и след смъртта на любимата…

Тия горещи равнини са откърмили също редица славни мъже на Франция и пламенни родолюбци на Прованс. Тук, при устието на Рона, живя и умря Мистрал, големият поет на Юга, фанатичният и вдъхновен борец за напевния език на дедите, на който език той вдигна неразрушим паметник с цялото си литературно дело. Тук се родиха и угаснаха дружина негови ученици и съратници — възторжени борци за свободата и самостойността на Прованс — и техните трогателни, посивели бюстове гледат безпределния кръгозор на полята от върха на малкия парк. Тук е развяна младостта на Доде — и половината от неговото творчество отрази лазура на небето и плътния земен дъх на тоя край. Тук, все в тая „скъпа Прованс“, минаха детските години на Зола и тежкият, суров писател докрай носталгично сънуваше изгорелите тучни ливади, дето бе разказвал своите първи „приказки на Нинон“.

Сега е лято, кърът гори от слънце, яките снаги струят пот в тежък труд. Снопите лежат готови за вършитба, гроздовете наливат зърна, овчарите водят стадата на сянката, за пладнуване. Две кюрета на срещния кръстопът разговарят под чинара и бършат чела. От гарата профучават отобусите на „Grand Hôtel Palace“ и „Grand Hôtel du Nord“, пълни с англичани и англичанки, гости за един ден, дошли за Шато-то, за паметниците на Мистрал наоколо, за изчезналите вятърни мелници от „Писмата“ на Доде.

Вечер масите около малкия площад се изпълват, блясват лампи, отнякъде едва-едва долита оркестър. Благочинна глъчка се носи из въздуха. Търговците на вина, масла и добитък са излезли с домочадията да се разхладят със ситронада и ледено. Туристи с изпечени лица, гологлави и в къси панталони опитват всички ликьори и ломотят на неразбрани езици. Гарсоните тичат с лед и бира, два високоговорителя се надвикват, по скамейките, в сянката, спят скитници, откъм тесните улички иде задушѐн кикот и вик. Градецът отдъхва от горещия ден.

Стръмна пясъчна уличка води към Замъка. Той е тук, на две крачки от площада — но той тъне напълно в нощта. До неговите стени не стига мълвежът на града: нощта гаси веднага всеки звук, идещ от оня блясък, тая гъста южна нощ. Стъпките хрущят по пясъка, градът остава долу. Сега милиарди звезди поръсват дълбокото небе, което изведнъж се открива — огромно и мълчаливо. Прилепи пърхат наоколо. Рона тихо подплисва. Замъкът спи своя шествековен сън. Само прозорчето на пазача мътно блещука. Пътеката още възлиза и неусетно се превръща в алея. И сега отвред, като песен на самата трева, като жив звън — едновременно ироничен и тъжен — се чува невидимият глас на щурците. Те са обсебили цялата градина, те звучат от цялата равнина и техният равен, несвършващ, един и същ напев трепти като ма̀рна вода — потопила огромната тъмна земя в някакво дълбоко успокоение.

Изведнъж остър писък разкъсва тишината: нощният експрес от Марсилия иде към станцията. Спира минута и отново потегля. Светнали вагони, по прозорците облакътени фигури… профучава, изчезва, заглъхва в мрака. Утре в опушеното мокро парижко утро той ще занесе дъха на лаванда и песента на щурците от Прованс.

 

1931

Бележки

[1] „Върху Авиньонския мост…“

Край