Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blindheit, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Фантастика на ФРГ, Австрия и Швейцария. Антология

Съставител: Любен Дилов, 1981

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1982

ФРГ, Австрия и Швейцария, първо издание

 

Литературна група IV

Редактор: Надя Фурнаджиева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Минчо Панайтов

Худож. редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Дадена за набор на 6.III.1981 г. Излязла от печат на 30.VIII.1981 г.

Издателски № 1742. Формат 84/108/32. Издателски коли 23,10. Печатни коли 27,50. У.И.К. 23,80. Цена 2,94 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

 

Die Anthologie enthält Erzählungen und Ausschnitte aus folgenden Sammlungen-Stiller © Suhrkarap Verlag, Frankfurt /Main, 1954; Der Ohrenzeuge © Carl Hanser Verlag, München, 1954; Fast alles Möglishe © Verlag Klaus Wagenbach, Berlin, 1975; Science Fiction Story Reader, Spinnenmusik, Eine Lokomotive für den Zaren, Der Zeiter, © Wilhelm Heyne Verlag, 1978, 1979, 1980; Ein Kyborg namens Joe © Insel Verlag, Frankfurt/Main, 1972; Der grüne Komet © Wilhelm Goldmann Verlag GmbH, München, 1964; Leben wie im Paradies © Hoffmann und Campe Verlag, Hamburg, 1964; Welt ohne Horizont © Alle Rechte bei E. Barmeyer u. H. Kamphaus; SF in Deutschland © Fischer Tashenbuch Verlag GmbH, Frankfurt/Main 1974; Das Monster im Park © Nymphenburger Verlagshandlung GmbH, München, 1970; Das Experiment © K. Thiemanns Verlag, Stuttgart, 1975; Sämtliche Erzählungen © Schocken Books Jnc, N.Y.; Phantastisches Österreich © Paul Zolnay Verlag GmbH, Wien/Hamburg, 1976: Die Stadt © Verlags-AG „Die Arche“, Peter Schifferli, Zürich, 1952

 

Sciehce Fiction von der BRD, Schweiz und Österreich. Anthologie

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, корекция: NomaD)

„Само като помисля

как светлината угасна за мен

в разцвета на моите дни,

в тоз необятен, помръкнал свят…“

Джон Милтън, „За слепотата“

Другарите му заудряха по дърветата, наподобяващи барабани. Единствено този добре познат шум му сочеше пътя през огненото тресавище, защото езиците на газовите пламъчета той не можеше да види. Само сегиз-тогиз, когато се приближеше до тях, усещаше топлия им полъх. Вървеше изправен и доста уверен, не се оставяше да го води само тоягата, с която се ориентираше. Скоро съзря пред себе си огромните масиви от сгради, онези чужди тела тук, на тази планета, в чието изграждане беше участвал и той. Но това беше далечно минало.

Машината още не работеше. Иначе щеше да я чува добре.

Кой ли беше дежурен днес… Чудно, защо хората от станцията пазеха от ветрокантусите. На него и другарите му косматите великани не причиняваха нищо, но това си имаше своите причини…

Щом застана на входа, се вцепени. Всмукна изпитателно въздух през носа си, чиито обонятелни клетки скоро щяха да закърнеят. Изпита погнуса от стерилния въздух вътре, нагласен според земните условия. Въпреки че и него гоморанската атмосфера, преситена с въгледвуокис, го беше погубила. Тогава още.

Той направи усилие и пипнешком пое пътя нататък, където според усещането и паметта му трябваше да се намира порталът. Пък и защо да се бави. Още дълго нямаше да се откаже от шепота на телепатичните степни плъзгачи — бързолети, чиито ежедневни истории никога не проникваха през стоманения корпус на станцията. Скоро щеше да го замилва гальовният полъх на палещия вятър, който нахлуваше в равнината от кратерите на вулканичните конуси.

Скоро ще посети и Маврия от другата страна на планетата. Скоро. Ще й покаже пътя.

Тялото му се приведе. Опита контакта. Една сгърчена сянка затули синкаво-прозрачния портал от кварц. Никой не вдигна поглед. Сигналната лампа замига. Порталните сегменти се разединиха. Нахълта отравяща, огненознойна атмосфера и се блъсна в носовете. Секунди след това се чуха лудешките удари по огромните дървесни барабани. Двамата постови скочиха стреснато от местата си. С бързи привични движения те стиснаха оръжието.

— Ах, това си бил ти, Томас! Вие наистина си имате този отвратителен навик да плашите хората! — викна единият.

Слепият вдигна глава и се ослуша, опипвайки стената с чувствителните върхове на пожълтелите си пръсти. Не отвърна. Само по възбудено трепкащите клепачи над мъртвешките му очни ябълки се долавяше някакво вътрешно съчувствие. Като че с жест за отбрана той нахлупи скъсаната широкопола шапка ниско до очите си. Мръсният й цвят напомняше неприятно за небето над Гомора.

Някъде далеч в дъното на високото хале се отвори безшумно друга врата.

— Хей, какъв е този шум?

— Свърши вече, шефе! Беше Томас, от колонията.

— Отведете го в столовата и му дайте прилична храна. Но не вдигайте шум около него! Заради новите!

— Добре, шефе!

Щом се затвори вратата, единият часовой тръгна към слепеца и му подаде ръка.

— Хайде, Томас, днес сигурно ще има пак нещо хубаво за ядене. Дойдеш ли да ни видиш, винаги има по нещо хубаво.

— Хайде и ти — изръмжа другият, — не говори с него като с малко дете. Сигурно има повече пипе в главата си от тебе!

Той любопитно пристъпи до изтощеното му тяло.

— Виж тук, и с него става същото. Ето това набъбване зад дясното ухо.

Слепият, изглежда, не обръщаше внимание на думите им. Вдигна сухата си ръка и посочи към коридора. Безкръвните — му напукани устни мърмореха несвързани думи.

— Ох, клетият — каза първият постови, — скоро и ще онемее.

Поведе го бавно, като го хвана за трескаво опипващата десница. Другият постови седна отново зад бюрото, да запише според регламента случая в дневника на станцията, но не можеше да се съсредоточи. Спомни си как това сляпо, а не след дълго и глухо и нямо човешко същество, Томас Алварес, някога негов приятел, беше инженер в лабораторията за изследване физиката на твърдите тела на планетата Гомора. А сега двама души трябваше да охраняват портала, защото останалите живи се страхуваха от тези, които се бяха разболели. Това можеше да се тълкува и психологически, което беше още по-неприятно…

В столовата бяха много любезни с Томас. Почти всички го познаваха покрай предишната му дейност. Джон Ли Худър, новият техник по аеродинамика, го проследи бездушно. Дори не подозираше, че след месеци и той може би ще изглежда така.

Постовият, който доведе Томас, му избра обяд от автомата: топящ се като масло стек с пържени картофи, зелена салата, крем ванилия. След половин час отново надникна, но Томас все още седеше пред яденето. Месото и пържените картофи отдавна бяха изстинали. Той дори не ги беше опитал.

— Вероятно не е гладен — каза техникът по аеродинамика, на когото междувременно бяха обяснили, че Томас Алварес е един от теоретиците и инженерите, които са се разболели при опитите с контейнера за транслация на материята.

— Може би навън е нетърпимо горещо, или пък иска да си почине.

— От няколко часа температурата навън е постоянна — 49 градуса Целзий. Това горещо ли е според вас в сравнение с дяволския климат, който имаме обикновено?

— Е, добре, зная ли защо е дошъл тук. Просто за да прави нещо, каквото и да е. Но тази негова бездушна втренченост започна постепенно да ме дразни.

— Не всеки може да е жизнен като вас — каза постовият малко троснато.

— Ах, оставете.

Младият техник по аеродинамика приближи до лъскавия цветен мюзикбокс и пусна монета. Тя изтрака и с изчезването й пламна една дълга цветна лампичка. За първи път той вникна в текста, гравиран върху месинговата плочка над отвора за монетите.

ЗА НАШИТЕ СЛЕПИ

— Не се ли грижи правителството на Земята за тях, за нашите слепи? — попита той в недоумение, обръщайки се към останалите мъже в столовата. Гласът му издаваше онази малко наивна нотка, която някои биха могли да потиснат, сблъсквайки се за първи път с този проблем. Всеки от колегите би му обяснил, че Слънчевата планетна система е отдалечена от Земята на десетки светлинни години, че правителството на Земята не го е еня какво става с хората на Гомора… че няколкото гроша в музикбокса едва ли ще подпомогнат техните слепи… че това е само жест на другарство… Но за какво ли е всичкото това вълнение… Думите на Хулър, изглежда ги засегнаха. Погледнаха го като по команда, но по лицата им се плъзна ужасяващо еднаква тръпка на огорчение.

— Идиот — каза Линдхут, експерт по лъченията, без да влага в думата нито обида, нито упрек. Само съчувствие успя да долови Хулър от това „идиот“, докато си спомняше за договора, който подписаха преди четири-пет седмици на Земята. Той и телемеханикът Айцерман. Силно мургавата кожа на лицето му лъсна. Той бързо менеше мислите си, ако му се предоставеше достатъчно материал за това. Сухота заседна в гърлото му и той бързо отвърна поглед от слепия. Наподобяващ антична статуя, той все още седеше скупчен на стола пред масата с ослепително бяла покривка и напълно изстинало ядене. Томас Алварес беше единственият в залата, който не го гледаше. Той беше като мъртъв.

Хулър препрочете гравираното на месинговата плочка: ЗА НАШИТЕ СЛЕПИ. Нещо го караше да поглежда натам. Дали има още много други като този Алварес? Спомни си, че често беше срещал подобни табелки на други места в разрасналата се изследователска станция. Импулсивно прегледа списъка на планетите, за да си отвлече вниманието.

Сляп. Идиот. Идиотски шлагери. Сляп за цял живот, все едно че си умрял, студен и мъртъв. Измежду тридесет и девет шлагера една плоча от Бах. Йохан Себастиан Бах, роден… Бетховен оглуша. Но сляп как ли ще е? Прелюдия и фуга в h-moll. Орган. Джудже стои в гората, притихнало и нямо… Идиот! Сляп идиот! Орган…

Ядосан на себе си и на несвързаните мисли, които размътваха иначе строго логичната му техническа мисъл, той натисна клавиш F/17. Механизмът се събуди, хъркайки за новото си програмирано съществувание. Той не притежаваше собствена воля. Но какво общо имаше това със слепотата…

Изниза се една дузина плочи, докато селекторът избра която трябваше и я положи на диска. Иглата отскочи пъргаво към прозрачната пластмасова плоча и се плъзна с пукот в началния жлеб…

Вибратото на мощен орган изпълни ниското, без всякаква украса помещение. Останалите мъже, вперили погледи в него, се споглеждаха въпросително. Докато свиреше плочата, не се долавяше никакъв друг звук. После в тътена на органа се примеси нов шум, не произвеждан от него, но който някак си по чисто логичен път сякаш му принадлежеше. Идваше откъм Томас. Слепият стискаше устна хармоничка в измършавелите си длани, като изтръгваше от инструмента с изпръхналите си устни мелодия, която по странен начин достигаше до всеки от тях. Това беше наистина една неспирна редица от тонове, една мелодия, която всички свеждаха до основните й елементи.

— Как му се ще да свири, особено сега? — запита Хулър.

Спомни си за една кръчма в Детройт, в негърския квартал, за техническата практика в steel mill[1], за Клодит ваву…

„… и тези, които стоят и чакат, са негови слуги…“ — бе писал някога ослепелият Джон Милтън.

„Дали аз наистина искам да служа?“ — помисли Хулър.

Линдхут: — Плочата му е подействала. Как изобщо ви хрумна да пуснете именно този Бах, Хулър?

„Наистина ли смята, че като съм негър, не разбирам от нищо друго, освен от джаз?“

Хулър се замисли.

— Защо тъкмо плочата да му е подействала? — каза той разсеяно. — Та той е почти глух.

— Може да е усетил трептенията с ниска честота.

— Може, но не инфратрептенията на органа, а вибрациите на ипротрона.

— По дяволите, ти си прав — обади се друг.

Те долавяха отчетливо периодичния работен ход на машината, чиито мощни макари и бобини бълваха дълбоко под тях в скалната пръст на Гомора мощния ритъм, съпровождащ музиката на Томас. Плочата задра и изключи, върна се отново в избирателния барабан. Томас Алварес продължи да свири.

Стивънбург: — Да си припомни задачите, които е изпълнявал някога в станцията.

Ку–минг, електроник: — Предполагам, че е дошъл тъкмо затова. За да чуе контейнера за транслация на материята.

Хулър: — Той се вглъбява в звуците на хармониката. Чувате ли го какво свири? Нещо като блус. Като стария Country Blues[2]. Да беше престанал най-после с тази мъчителна песен…

Всички млъкнаха смутено. Обградиха слепеца, който изтръгваше една безкрайна редица от меланхолични тонове, които разказваха за мъката на слепите. За неговата мъка и за страданията на мъжете, които като него бяха принудени да живеят без зрима светлина и закрила в отровния ад на Гомора. И за това, че никой не биваше да узнае, че тях ги е имало някога. Защото никой не биваше да узнае колко опасни са експериментите, провеждани на тази планета. Единствен Хулър успяваше да долови откъслечни нотки на неотегчение, които обаче не можеше да подреди както трябва.

„Наистина блусът може да бъде не само тъжен“ — помисли си той. „От време на време напира игривост, ликуваща в лазура и все пак дълбоко печална и скръбна. Като онзи черен китарист, който преди години свиреше на счупена бутилка. Как ли му беше името, не беше ли Сторми Уедър? Клодит ваву беше истинско откровение, когато я обгърнеше с ръце и я притиснеше плътно до себе си в душния полуздрач на дансинга и ушите, и главата, и полюшващото се тяло, изпълнено с ритмично напиращ блус, тя беше така мека, така топла, така…“

Линдхут: — Как ли му хрумна да свири точно блус?

— Ах, затвори тази уста, не досаждай постоянно с глупавите си въпроси!

Приседнаха в краката на слепия и се заслушаха. Държаха се като деца, опитваха се да притворят очи и да си представят света без светлина, без багри, за да ги открият отново ужасени, защото хармониката на Томас им разказваше за нещо съвсем различно от това, което си представяха за тази безкрайна тъмнина. Единствено негърът Джон Ли Хулър, техникът по аеродинамика, с две академични степени, усещаше и другото — нетъжното, нетъмното, своеобразно светлото. Но и той не можеше да проумее откъде този клетник познаваше радостта, дали и аз ще позная радостта, само като си помисля как светлината ще угасне за мен в разцвета на моите дни, в този необятен, помръкнал свят. Понечи да изпляска с ръце някакъв буен, заразителен ритъм. Танцуваше му се, искаше да пропъди страха от себе си чрез танца, а с това и онзи опияняващ, унищожаващ ипротрон.

Бах зазвуча като суинг. Това е от щрайха, който бучи като шум от чинели, когато тимпанистът заудря по тях, когато четките се плъзнат по силно опънатите кожи. Всичко това съска като…

Под тях огромният генератор бълваше своя собствен ритъм, докато за хиляден път се опитваха да телепортират метална сфера с допустим диаметър от един милиметър на максимално разстояние осем метра. Този ритъм се всмукваше в телата на хората, намиращи се в тази сграда, и им причиняваше безконтролно отделяне на хормони, което постепенно отнемаше сетивата им.

А хармониката на Томас Алварес имаше още какво да им разкаже…

В избеното помещение тътенът на ипротрона секна. Защото по-голямата част от експериментаторите, както се очакваше, се мятаха конвулсивно върху стоманената скара. Сто метра по-нагоре замлъкна и хармониката. Томас се беше сгушил в кръга на изтощените мъже, все още безмълвно унесени. До него лежеше мръсносивата му, смачкана до неузнаваемост шапка. Капки пот се стичаха мъчително и бавно по набразденото от бръчки чело и откриваха в тънката корица прах, образувана като защитна броня на челото му, тесните ивици прозрачна кожа. С треперещи пръсти той мушна сплеснатата хармоника в един от вътрешните джобове на палтото си. Сега шапката не можеше да прилегне добре на главата му и насядалите наоколо различиха фината мрежеста разраснала се тъкан, започваща от очите и ушите и обхващаща най-външния слой на кожата на оголялото му теме. Туморът беше достигнал последната си фаза. Това вероятно беше последното посещение на Томас Алварес в станцията. След това той никога вече нямаше да напусне колонията на слепците, които се разбираха помежду си чрез инфразвуковите вълни на дървесните барабани и които търсеха храната си измежду пищно избуялите гъбични култури, като че бяха нов вид животни.

Хулър каза замислено:

— Интересува ме дали слепите, изолирани при старите условия на живот, биха могли да мислят отново разумно и по човешки. Въпреки че психиатрите десетки пъти са твърдели обратното. Един нормален човек не може изведнъж да се превърне в кретен само защото сетивните му органи не функционират. Защо мислите им да не могат да текат в съвсем друга насока? Геният си остава гений дори и да е сляп, й глух, и ням.

Но никой не го чу. Бяха широко вперили очи в Томас, който се надигна с мъка. Олюлявайки се, опипваше наоколо да се хване за нещо. Откакто беше престанал да свири, устните му безспирно мърмореха несвързани думи, подобни на заклинания на древен магьосник. Неразбираемите му жестове бяха клетвени молби със своеобразно градиращо настроение и напрежение, което обхващаше всички и ги включваше в геометрията на тези движения.

Хулър: — Той счупи старите норми на поведение с тези жестове и откри място за нови. Много добре знае какво иска. Той всява сред нас не само страх, но и гняв. Кога най-после някой ще отприщи бента било с шега, било със смях, пък макар и с някоя безбожна ругатня. Кой ще бъде първият, който ще скочи и да снеме злите заклинания, сякаш отправени ни от някой чуждоземен черен магьосник, от жрец на Вуду, който цели да ни превърне в безволеви животинки, в полумъртъвци…

Томас Алварес явно се мъчеше да проговори, но вероятно ларинксът му беше силно засегнат, защото от беззъбата му уста се изтръгна едва чуто хруптене. Хулър му подаде машинално двете си ръце, като нададе слаб вик. Не очакваше, че тези хилави на вид длани ще крият такава сила. Все още хриптейки несвързано, слепият заопипва ръката на негъра, докосна плещите му. Почти, прозрачните пръсти, с премрежени по тях като синкава плетеница изпъкнали вени, запълзяха към гърлото на Хулър. Негърът не знаеше как да реагира. Цял плувна в пот. После усети как тези пръсти се плъзнаха внимателно по грубо издяланото му лице, сякаш слепият четеше в разтворена книга — очите му, носа, устата — буквите на най-старата азбука на слепите.

Когато Алварес отстъпи от Хулър, всички облекчено въздъхнаха. Но слепият не беше свършил. Отново протегна умолително ръце, сега в друга посока. Почти автоматично ги пое Линдхут. Той остави цялата процедура да се повтори и с него. Едва сега разбраха какво иска Алварес от тях.

— Доведете Долард, той беше най-добрият му приятел и сътрудник!

— В момента това едва ли може да стане. Долу е при машините, изпробва кибернетичните устройства.

— Нищо, аз ще поема работата.

Беше шефът, промъкнал се незабелязано кой знае кога. Не даде да се разбере, че необичайната сцена с насядалите около слепеца техници го смути.

— Алварес явно има да ни съобщи нещо важно. Погледнете жестовете му — сигурно иска нещо за писане. Бързо, нещо за писане. Само като си помисля, че той ни беше най-добрият…

— Извикайте Долард! Донесете нещо за писане!

— Дали пък действително…

Но шефът запази за себе си това, което предполагаше. Един изтича да повика Джеймс Долард, специалист по квантова механика. Радиоуредбата беше изключила, както се случваше най-често след експериментите. Друг се погрижи за хартия и един голям молив.

Пъхнаха молива в измършавялата ръка на Алварес и той веднага го стисна здраво. Насочиха ръката с молива към голям лист, сложиха я внимателно на бялото поле.

Ипротрона със силно поле

не ускорявайте

забавете!

Свръхусилено поле

Към сферата не посягайте

несръчно надраска свитата почти в юмрук ръка с големи букви. Когато по-късно Долард дойде и разшифрова няколкото думи, той каза стъписан:

— Това действително е една възможност. Ние винаги сме допускали, че е достатъчно да дематериализираме сферата, да я препратим с определена честота и отново да я получим на мястото на приемането според структурния модел на молекулите.

Хулър: — Многото енергия ще даде отражение върху потенциалния вал между двете точки, нали?

Долард: — Твърде е възможно. Може би той е имал пред вид тъкмо това. През следващата година щяхме да извършим този експеримент със серия Р.

Шефът: — Трябва незабавно да се провери. Ку–минг, загрейте вашите електроннолъчеви тръби тип Н, и трите, до максимална степен, но с минимална загуба. Пробно изпитание. Уоткинс, пуснете в действие малкия атомен реактор. Линдхут.

Долард: — Длъжни сме да се погрижим поне за Томас и да изчакаме, докато болните са на легло. Днес отново имахме голяма загуба, седем души.

Обърна се към Алварес:

— Как си, Томас?

Тук той млъкна смутено. Видя, че слепецът вече не беше в състояние да проумее доброжелателните му думи. Малко безпомощно той взе ръцете му в своите.

Алварес се свлече отново на пода и смъкна Долард със себе си. Скупчен долу, обвил с изпитите си длани присвитите към тялото колене, мъртвите очи отправени в пустошта — той приличаше по-скоро на невероятно стара сбръчкана мумия, отколкото на гениален изследовател. Имаше вид на силно вглъбен в мислите си човек, защото бръчките по високото му чело се врязаха още по-дълбоко, вените на челото се издуха и изскочиха напред. Също както преди, когато свиреше с хармониката, всички се втренчиха в него, задъхани, изцяло погълнати от тази фигура и от нейните на пръв поглед немотивирани действия.

Изведнъж всички викнаха в един глас.

Хулър: — Той се движи!

Движи се не беше може би най-подходящата дума. Промени положението си би било по-точно. Наобиколиха го, заоглеждаха го недоверчиво.

Алварес беше променил мястото си. Не седеше вече в средата на кръга, а извън него. Като надута гумена кукла, на която току-що са изпуснали въздуха, той се свиваше бавно, докато се подпря несъзнателно на голата, без нито един прозорец стена.

— Той се придвижи с направляваща честота на три метра, без дори да помръдне някакъв мускул! — простена Долард.

— Той откри тайната на духовното пренасяне на материята — каза Хулър със страхопочитание.

— Телепортация ли? Невъзможно! Какъв ли е трикът! — задъха се Линдхут.

— Изглежда, че не е преставал да работи по проблема — каза Долард. — И когато е нямал вече на разположение свои апарати и инструменти, е търсил нови начини. Да, защо да не може да се пристъпи към решаването на проблема двустранно.

— Външният свят — каза Хулър, — и вътрешният свят…

— Да се изследва подробно — заповяда шефът. — Трябва да разберем как прави това, дори и да се наложи да го разглобим като повредена машина.

Томас Алварес не би могъл да чуе думите му. Но застиналото му старешко лице изгуби тозчас цялата си вкамененост. Спазматично сгърчените черти на това лице се разтеглиха. Той се усмихна. Също като малко момченце.

— Дръжте го! — извика шефът просветлен и сам се хвърли с цял ръст върху слепеца.

Със страшен шум навлезе въздух във вакуума, който тялото на Алварес остави след себе си при изчезването.

Поривист вятър отскубна листа хартия и го понесе над мястото, където току-що бе седял слепият.

— Той ни изигра! — простена шефът разочаровано.

— Дали заслужихме нещо по-хубаво — каза Хулър.

Спомни си за една задимена негърска кръчма в Чикаго, за друга в Детройт, за жегата, и пушека, и шума в steel mill, за едно тяло на момиче, за парфюм с дъх на бадемов цвят, за девствените гори и блата на Гомора…

Отиде оттатък при музикбокса. Засвири мрачен джаз бенд, старата кутия захърка. Хулър почукваше в такт по прозрачния капак. Чукаше и тананикаше ЗА НАШИТЕ СЛЕПИ, докато шефът не изтръгна щекера с почервеняло от гняв лице.

Спогледаха се. Нямо. Шефът се обърна и напусна помещението.

— Можеш да ми… — извика след него Хулър, преди вратата да се затръшне зад гърба му. Шумът му напомни за друг един шум, с който Томас Алварес беше изчезнал. Наведе се и отново пъхна щекера в контакта. Джаз бендът продължи да скимти точно оттам, където беше спрял.

От черните очи на Хулър по мургавото му лице се стичаха сълзи. Но устата му се смееше, гърлото му се смееше, тялото му преливаше от освобождаващ смях, а краката му се задвижиха в такта на музиката.

 

Познатото плискане на течността във високите колкото човешки бой бутилкообразни дървета му показваше пътя. Не беше нужно да вижда тяхното оранжево зарево както през първите месеци. Томас Алварес знаеше много добре как да избягва коварните дупки в тресавището, защото дъното под краката му не беше така меко, поддаваше се по друг начин. Почти не усещаше постоянното чукане на капките по кожата на главата си. Само монотонното тиктакане на часовниковите бързолети, някои от които кръжаха ниско над него, му сочеше присъствието на приятелски живи същества. Той познаваше този такт. Доста време му трябваше, за да се нагласи спрямо него. А другият бързолет, който издаваше особен звук, можеше да е само от звеното на Щефан Кулазан.

Засъбира нови сили. Барабановидните дървета притихнаха. Корпусите на станцията се губеха далеч зад него. Усещаше нарастващото вибриране на почвата, когато изстреляха ипротрона. Преди трептенето да стане непоносимо, той си помисли: Маврия!

Отново нахлу атмосфера във вакуума. Назад останаха часовниковите бързолети. Те търпеливо тиктакаха със собствена честота. Наблизо изврещя ветрокантус, двете женски му отвърнаха едва чуто.

Порталът на станцията от синкаво-прозрачен кварц отскочи. Двама мъже в предпазни костюми излязоха навън с бавни, тежки стъпки с грубите си ръкавици стискаха дългоцевно стоманено оръжие.

Бележки

[1] Завод за стомана (англ.). — Б.пр.

[2] Народен блус (англ.). — Б.пр.

Край