Айке Бармейер
Инсценировка

— Психотехника ли желаете да следвате? — попита една от жените, след като прелисти документите на Даниел.

— Да — каза твърдо Даниел. За момент се замисли дали да не обясни на хората колко неподходящо му се струва определението „Психотехника“. Но и тази мисъл му се стори неприемлива.

Даниел знаеше, че всеки кандидат, който иска да следва тази специалност, трябва да се подложи на много сериозен психотехнически тест.

— Вие ще се събудите на непознато за вас място — обясни един от мъжете. — Но бъдете спокоен, ако се окажете в ситуация, която застрашава живота ви, ние ще се намесим.

Изпитът щеше да се състои след два дни.

Вечерта „семейството“ имаше прощално тържество. Семейството се състоеше от Даниел, двете момчета Том и Нелсон, момичетата Елзи и Сара, и, разбира се, родителите — Барней, онколог, и Сузана, езиковед.

Когато преди десет години децата дойдоха тук от своите родни планети, за да постъпят в училище, правителството бе определило Барней и Сузана за настойници на петимата. Те представляваха една семейна група, подобна на много останали. След завършване на училище тя трябваше да се разпадне. Момчетата и момичетата щяха да се разпръснат на разни страни, за да получат своето по-нататъшно образование.

Барней и Сузана си бяха вече легнали, когато Даниел се опита да обясни на останалите идеята за кръвното братство. Той беше прочел това в една стара книга за културата на земните хора.

Даниел донесе малко остро ножче и всеки от тях си поряза ръката. В началото те се развеселиха от този варварски ритуал. Но след това все пак застанаха сериозни в кръг и един друг допряха кървящите си длани. Раната на Сара беше по-дълбока от останалите и след всеобщ смях й поставиха дебела превръзка.

Говориха дълго за бъдещите си планове. Том и Нелсон искаха да работят на родните си планети като онколози. Елзи искаше да следва теория на комуникациите, а Сара, най-голямата умница от всички, възнамеряваше да започне работа в някой антропологичен музей на централната планета.

Те гадаеха какъв ще бъде тестът, който предстоеше на Даниел. Повтаряха ужасните и противоречиви слухове, които се разпространяваха за този изпит. Всеки, който беше държал този тест, беше длъжен да пази пълна тайна. Друг слух обаче говореше, че всички спомени на тествания бивали заличавани.

Даниел беше обзет от чувство за самота. Той бе изпитал това усещане още тогава, когато за пръв път бе разяснил на другите своя план да стане психотехник. Те го бяха изгледали с невярващи очи. Сигурно в прастари времена древните са гледали така някого, който неочаквано е съобщавал за решението си да стане свещеник. Даниел, разбира се, знаеше, че това сравнение е много неподходящо.

Ден първи

Даниел се събужда. Пустиня. Тук и там няколко големи каменни отломъка, образувания, подобни на развалини. Жега.

Даниел не е сам. Той се намира сред семейната група: Барней, Сузана, Том, Елзи, Нелсон, Сара — всички са също така изненадани, както и Даниел.

Една гротескна мисъл: сигурно семейният съвет е отпуснал средства за безплатна екскурзия. Във всеки случай много спартанска. Никой няма какъвто и да било багаж, освен един неприкосновен запас: бутилка с вода за всеки и няколко порции хранителен концентрат.

ДАНИЕЛ: В случай че това е тест, в случай че това е моят тест, с какво основание и другите участват в него?

Барней, „бащата“ и онкологът, развива няколко теории за местността: може би това е древно културно средище. Развалините — останки от човешки обиталища.

Сигурно има някаква грешка. Компютър, който да не е разбрал проекта, който по грешка да е инсценирал теста. Такова нещо се случва.

НЕЛСОН: Ако предположим, че всичко това се отнася до твоя тест, то най-добре е нищо да не правим. Всичко това е само едно представление. Нищо не може да ни се случи.

ЕЛЗИ: Погледни шишето за вода. Водата положително не се възстановява от само себе си.

Сузана се опитва да повдигне настроението и предлага всеки да напише с огромни букви по едно изречение в пясъка. Добрата стара Сузана. Когато започва да пише изречението си, тя пада в несвяст.

Напразно търсят сянка.

Когато се стъмнява, от изток на хоризонта се появява странна палеща светлина. Отровнозелена. Огнената жарава сякаш извира изпод пясъка. Сузана гори от температура. Лошо й е.

БАРНЕЙ (напълно объркан): Радиоактивно излъчване! Трябва веднага да се махаме оттук.

Трябва да носят Сузана на ръце. След няколко километра път, изтощени, зад една полирана скала те намират подслон за нощуване. Лют студ.

Колебливо и с растящ гняв Барней изказва мнение, че вероятно са ги изпратили, не — изхвърлили на Земята. Земята: отровна забранена зона. Барней сигурно се е умопобъркал. Или пък хората, които са ги изхвърлили тук?

ДАНИЕЛ: Наистина не исках да ви въвличам в моите проблеми. Но все пак може би всичко това е само едно недоразумение.

Ден втори

Сузана умира. При изгрев-слънце тя е мъртва. Барней е обзет от пълна апатия.

БАРНЕЙ: Това е само един ужасен сън.

ТОМ (вика): Разберете най-после! Ако останем тук, скоро всички ще измрем.

ДАНИЕЛ: Сега не трябва да губим ума си.

ТОМ: Ти забърка тая каша.

И Барней има температура, тресе го. Повръща му се. Ясно небе. След един час пясъкът е горещ като жар. Те погребват Сузана зад скалата.

ДАНИЕЛ: Сузана, моята майка. Другата ми майка, от родната планета, тя е толкова далеч. Ами Сузана… Нейната любов и нежност. Ако ти е било тежко на сърцето, то тя винаги те е успокоявала.

Трябва да носят и Барней. Той е много тежък. Барней — най-големият гастроном.

БАРНЕЙ: Оставете ме.

Жажда.

НЕЛСОН: Трябва да разпределим запасите. Водата.

По лицето на Елзи текат сълзи.

ДАНИЕЛ: Ние сме едно цяло. Трябва да сме сплотени.

Достигат до една дълбока пропаст. Тя е много широка. И Барней умира. Сигурно е умрял, докато са го носили. Те вървят по ръба на пропастта… Краят й не се вижда. Изглежда невъзможно да се премине на отвъдната страна.

ДАНИЕЛ: Това не може да бъде никакъв план. Не бива да има такъв план.

ТОМ: Даниел, психотехникът. С големите си планове да подобрява съвместния живот на хората.

Те втренчват див поглед в пясъка, като че ли това е единственото, което могат да направят. Погребват Барней.

ДАНИЕЛ: Барней, баща и дядо. Баща на всички бащи. Когато разговаряше с тебе, слагаше ръка на рамото ти.

Вечерта отново огнена жарава. Заплашителна. Гнусна. Установяват се близо до пропастта. Притиснати плътно един до друг.

Ден трети

Предния ден не бяха забелязали, че пропастта обгръща като огромен пръстен мястото, откъдето дойдоха. Повървяха малко в кръг.

ДАНИЕЛ: Игра. Нечовешка игра. Фигури на шахматна дъска: Сузана, Барней… Не!

Като че ли пропастта е станала по-тясна. Те хвърлят оскъдното си имущество на другата страна — това са шишетата с вода. Сега трябва да скачат.

Нелсон скача пръв. След това Том, Сара…

ОСТАНАЛИТЕ: Скачай, Елзи. Хайде де!

Елзи изпада в истерия. Даниел, който иска да скача последен, я удря по лицето.

ЕЛЗИ (през сълзи): Благодаря, Даниел.

Елзи скача. И пада в пропастта.

Даниел се хвърля на земята, удря отчаяно главата си в пясъка.

ОСТАНАЛИТЕ: Даниел!

Даниел скача. Скача по-далече от всички останали.

Те бягат, оставят пропастта зад себе си, бягат, докато грохват немощни на земята. Пясъкът е хлъзгав и податлив, като че ли е изкуствен.

След няколко минути небето се покрива с плътен слой облаци. И започва да вали.

Вода!

САРА: Внимавайте, всичко ще се оправи.

Дъждът е като водна стена, която се сгромолясва върху тях и ги поваля на земята. Мъчително. Те крещят.

ДАНИЕЛ (задъхвайки се): Трябва да налеем вода!

Внезапно дъждът спира. Преди да успеят да отворят шишетата си. Песъчливата почва поглъща за секунди водата. Без да остави следа.

НЕЛСОН: Сигурно дъждът беше радиоактивен.

САРА: Ще ни открият. Някоя спасителна група.

Том започва да се смее, гърчи се от смях.

ДАНИЕЛ (през нощта, заспивайки): Психотехника — теорията и практиката за поведение на интелигентни форми на живота — форми на смъртта.

Ден четвърти

Преминават през песъчлива местност, където сякаш хиляди градинари са направили с греблата си огромен неразбираем орнамент. И по него следи от крака. Техните ли? Не. От четирикрако същество. От предната вечер Том се е зарекъл да не пророни нито дума.

ДАНИЕЛ: Докато разговаряме помежду си, знаем, че сме живи.

САРА (тихо): Умираме.

НЕЛСОН: Имам чувството, че езикът се мята в устата ми като чуждо парче месо.

ДАНИЕЛ: Нов план. Този орнамент в пясъка.

Внезапно виждат съществото, чиито следи бяха открили в пясъка. То лежи неподвижно на земята. Прилича на космат глиган или на малка мечка.

Изглежда, няма очи. Том отива към него и го оглежда. Внезапно с един скок то скача върху гърдите му. Блясък като от сърп. Том се свлича на земята в локва кръв.

ДАНИЕЛ (извън себе си от гняв): Какво сме ти направили?

Даниел се хвърля върху животното, вкопчва се в него, души го, задъхвайки се. Животното се свива. Като умопобъркан, Даниел започва да къса с нокти и зъби козината му. Козината се разкъсва — отдолу се показват машинни части. Животното в същност е автомат.

Погребват Том. Гробът му остава като неспокойно петно в пясъчната равнина.

Стигат до един разрушен град. Разделят си последните остатъци от храната. А водата, ако я изразходват пестеливо, ще стигне може би за още два дни.

Разрушените къщи изглеждат така, като че ли са били разтопени. Откриват входа на една изба. В избата — човешки скелети. Даниел ги изнася внимателно навън.

ДАНИЕЛ: Тези скелети. Ето, това е действителността. — Дали това е действителността?

Ден пети

Когато Сара и Даниел се събуждат, Нелсон е изчезнал. На пода на избата има малка бележка: „Не искам повече.“

До бележката — шишето с водата на Нелсон.

Остатъците от водата преливат в едно шише. Споглеждат се.

Чувстват как подът на избата започва да се движи под тях. Бавно като човешки орган, който започва своята дейност. Разтягане и свиване. Стомах, който се е свил около храната в него.

Сара и Даниел се втурват ужасени навън. Сара прекарва ръка през косата си и тя остава като сноп в ръката й.

ДАНИЕЛ: Сара.

САРА: Аз Сара ли съм?

ДАНИЕЛ: Аз Даниел ли съм?

Разрушеният град като че ли се е разпрострял в нощта. Достига чак до хоризонта. И когато се добират дотам, той се простира до следващия хоризонт.

САРА: Ще останем тук.

Сара взема шишето с водата и започва да излива съдържанието му на земята.

САРА: Искам тук да растат цветя.

Даниел се хвърля, върху Сара и се опитва да й вземе шишето. Като че ли силите на Сара са се удвоили. Ръката й стиска гърлото на Даниел като в метални клещи. Падат на земята.

ДАНИЕЛ: Сара, ти ще ме убиеш.

Даниел намира пипнешком един камък. Замахва и удря.

Сара е мъртва. Ръката й, която все още стиска гърлото на Даниел, е мъртва. Един предмет на гърлото на Даниел. Той внимателно се освобождава.

Даниел е сам.

Седи на земята. Заравя лице в шепите си и плаче.

ДАНИЕЛ: Човек не може да ми стори такова зло. — Човек? — Това е нечовешко.

Поглежда ръцете си — белезите — тържественото им побратимяване.

Взема ръката на Сара. Белезите! Трябваше да превържат Сара. Тук няма никакви белези!

Даниел затваря очи.

ДАНИЕЛ: Сара, и все пак не е Сара. Просто имитация от времето на онази вечер. Нелсон… Том… Елзи… Барней… Сузана — фантоми. Изкуствени същества. Не-хора. (Извън себе си от ярост.) Не, чудовища сте вие, които инсценирахте всичко това.

Мъжете и жените, които наблюдават екрана, си отдъхват. Тестът свърши. И Даниел го разгада. И разпозна чудовищното в тази измама.

Един от мъжете казва:

— Никога няма да се примиря с това, че подлагаме нашите кандидати на такова тотално внушение.

Една от жените казва:

— Той ще може да носи отговорността на бъдещата си професия само ако е опознал себе си и поведението си в изключително напрегната ситуация. И ако някога действително е оставал сам.

Мъжът пита:

— Но защо такава нечовешка инсценировка?

Жената отговаря:

— Защото само така ще се научи да се бори против безчовечността.

Мъжът отбелязва:

— Все пак мисля, че прекаляваме с обвиненията срещу себе си.

Те наблюдават на екраните как Даниел взема шишето и бавно излива водата от него. С безизразна физиономия.