Роджър Зелазни
Сърцето на гробищата

Танцуваха:

— на Купона на века, на Купона на хилядолетието, на Купона на Купоните;

— освен според календара — и наистина;

— и той искаше да я смаже, да я разкъса на парчета… Мур всъщност изобщо не виждаше павилиона, където танцуваха, нито пък гледаше към стотиците безлики сенки, които се плъзгаха около тях. Не обръщаше особено внимание на плаващите кълба от цветна светлина, които се носеха над тях и зад тях.

Възприемаше това, без обаче да усети и лъх от пустота от онази вечнозелена реликва от минали Коледи, която се въртеше на яркия си пиедестал насред стаята и сипеше огнеустойчиви иглици и традиции днес, шест дни след събитието.

Всичко беше отвлечено и свободно, носеше се и отминаваше…

Само след секунди щеше да настъпи Двехилядната.

Леота (родена Лилит) се облягаше на лъка на ръката му като трепкаща стрела и на него му се искаше да я прекърши или да я пусне да лети (незнайно къде), да я пречупи и осакати, да накара онова самадхи, късогледство, или каквото беше там, да изчезне от зеленикавите й очи. И всеки път горе-долу в такъв момент тя се навеждаше към него и прошепваше нещичко в ухото му — нещичко на френски, езика, който той още не говореше. Тя обаче следваше непохватните му стъпки така съвършено, затова не беше чудно, като му се струваше, че му чете мислите чрез чиста кинестезия.

Още по-лошо ставаше, когато и дъхът й парнеше врата му с влажния си полъх, който се плъзваше надолу под сакото му като зараза. Тогава той смънкваше „c’est vrai“^[1], „да му се не види“ или и двете и се опитваше да смаже девствената й белота (покрита с черни паяжини) и тя отново се превръщаше в стрела. Но танцуваха заедно — за него това беше решително подобрение от миналата година, а за нея — от вчера.

Двехилядната година почти беше настъпила. Сега…

Музиката се разцепи на две и пак се срасна. Глобусите изригнаха дневна светлина. Той си спомни, че със старо познанство не бива да си играеш.

Едва се сдържа да не се изкикоти, но след миг светлините блеснаха и той изведнъж се оказа зает.

Един глас изговори в ухото му — във всички уши:

— Настъпи Двехилядната. Честита Нова година!

И той я смачка.

На никого не му пукаше за „Таймс скуеър“. Тълпите на „Таймс“ гледаха Купона на набързо издигнат екран с размерите на футболно игрище. Точно в този миг кибиците се забавляваха с негатива на едрите планове на двойките по дансинга. Може би точно в този миг, реши Мур, самите те представляват потресаващо смешна гледка, сервирана преди онова изобилно традиционно презокеанско блюдо. Много беше вероятно, като се има предвид коя е партньорката му.

Но не му пукаше дали му се смеят. Вече беше стигнал твърде далече, за да му пука.

— Обичам те — прошепна той безмълвно. (Използваше мисловни сигнали, за да предизвика отговор, и това по някакъв начин го правеше малко по-щастлив.) После светлините примигнаха като светулки; той пак си спомни за старото познанство. Виелица от стотици разбити дъги се разсипа над двойките; бавно топящи се спирали от конфети се рееха в светлините и се разтваряха във въздуха, докато се стелеха над танцуващите; рошави изображения на китайски хвърчила във формата на дракони плуваха над тях и се хилеха сред бурята.

Отново затанцуваха и той й зададе същия въпрос, който й беше задал и миналата година:

— Не можем ли да се скрием някъде сами — само за малко?

Тя едва потисна прозявката си.

— Не. Вече ми писна. След половин час си тръгвам.

Ако гласовете могат да са плътни и гърлени, то нейният преливаше от гърлото й. Гърлото й беше златно — с добър слънчев тен.

— Тогава да си поприказваме в някоя от малките трапезарии.

Първобитният Мур, прекарал по-голямата част от живота си, задрямал нейде в мозъка на цивилизования Мур, се надигна леко и изръмжа.

Цивилизованият Мур му сложи намордник — не искаше онзи да развали всичко.

— Кога ще те видя пак? — попита навъсено.

— Може би в Деня на свети Базил — прошепна тя. — Тогава е Liberté, Egalité, Fraternité Fête Nue^[2].

— Къде?

— Под купола на Новия Версай в девет. Ако искаш покана, ще се погрижа да я получиш.

— Искам!

(„Тя те накара да й се молиш!“ — изръмжа първобитният Мур.)

— Много добре, ще я получиш през май.

— Сега няма ли да ми отделиш един-два дена?

Поклати глава — синьо-русата й грива изгори лицето му.

— Времето ми е твърде скъпо — прошепна тя с пародиен патос. — А и дните на Купоните край нямат. Искаш да отрежа години от живота си и да ти ги поднеса.

— Точно така.

— Много искаш… — усмихна се тя.

Пожела на момента да я наругае и да се махне, но още повече искаше да остане с нея. Беше на двайсет и седем години — възраст, която, първо, не одобряваше, — и бе прекарал цялата 1999 година в копнеж по нея.

Преди две години бе решил да се влюби и да се ожени, защото вече можеше най-сетне да си го позволи, без да променя начина си на живот. Липсваше му жена, която да съчетава качествата на Афродита и на дигитален компютър, и бе прекарал цяла година в сафари по дирята на онази, писана му от звездите.

Поканата за орбиталното новогодишното тържество на „Бледсоус“, което бе погнало старата година около света, бе я гонило по международната линия за запознанства и я бе прогонило от цялата земя там, където отиват старите години (където и да беше това място), му бе струвала месечната заплата, но там за първи път съзря Леота Матилда Мейсън, красавицата на Спящите. Съвсем забрави за дигиталните компютри и начаса и на място реши да се влюби в нея. В много отношения беше старомоден.

Бе говорил с нея точно деветдесет и седем секунди, първите двайсет от които бяха като арктически лед. Ала осъзна, че тя съществува, за да бъде обожавана, и настоя да я обожава. Най-накрая тя се съгласи да я видят да танцува с него на Купона на хилядолетието в Стокхолм.

Бе прекарал цяла година в предчувствие как ще я съблазни да се върне към един по-разумен и по-човешки начин на живот. А сега в най-прекрасния град на света тя току-що му бе съобщила, че й било писнало и ще се оттегли до деня на свети Базил. И точно тогава първобитният Мур разбра онова, което цивилизованият Мур трябваше да е разбрал от самото начало: следващия път, когато я видеше, тя щеше да се е състарила приблизително с два дена, а той щеше да е на двайсет и девет. За Каймака на обществото времето спира, а цената на смъртното съществуване е възрастта. Парите можеха дай купят най-желаната от всички нарцистични прищевки: ледения бункер.

Затова шансът му да поговори с нея беше по-малък от този на стокхолмска снежинка да падне в Конго — нямаше да си кажат нищо повече от няколко несвързани изречения, да не говорим пък да я убеди да напусне Клуба на фризерите. (Пък и точно в този миг Сетмановият лауреат Уейн Унгер се приближаваше към него с физиономия на професионален играч на голф, готвещ се да даде пореден урок.)

— Здравей, Леота. Извинете, господин Ъ-ъ…

Първобитният Мур се озъби и го перна с бухалката; цивилизованият пусна една от най-недостижимите жени в света да отиде при един от боговете на Каймака.

Тя се усмихваше. Той се усмихваше. А след миг изчезнаха.

Чак когато стигна до другия край на света, в Сан Франциско, и седна в бара на стратокрайцера в лето Божие 2000-но, — което ще рече: две-нула-нула-нула — Мур усети, че Времето се е объркало.

 

 

Чак след два дена реши какво ще направи. Запита се (от раковиновидния балкон на апартамента си в Стоте кули на комплекса „Хилтън — Фриско“):

— За това момиче ли искам да се оженя?

И си отговори (като местеше поглед от едва видимия под краката му трафик към Залива и обратно):

— Да.

— Защо? — поиска да знае той.

— Защото е красива — отговори си — и бъдещето ще е прекрасно. Искам тя да бъде моята красива съпруга в прекрасното бъдеще.

И реши да стане част от Каймака.

Съзнаваше, че онова, което смята да направи, никак няма да е лесно. Първо, трябваха му пари, много пари — цели зелени хектари с ликовете на президентите, пръснати както трябва и където трябва. Следващото изискване беше да се отличи и да го признаят. За нещастие светът беше пълен с електроинженери, които бутаха двайсетчасовите си седмици и се бъзикаха с дребни проектчета: кадърни, способни, дори вдъхновени и все пак дълбоко неизвестни и непознати. И той разбра, че ще му бъде трудно.

Потъна в изследователска работа, като прояви уникална воля: прекарваше по четирийсет — шейсет — осемдесет часа на седмица в четене, проектиране, изучаване на разни дисциплини, които не бе и подозирал, че някога ще са му нужни, чрез задочни курсове. Отказа се от всякаква почивка.

През май, когато получи поканата, се втренчи в гравирания (а не факскопиран) пергамент (а не набързо надраскан лист) със замъглени очи. Вече имаше девет признати патента и очакваше да му признаят още три. Един беше продал, а в момента водеше преговори с мините „Аква“ за водопречиствателен процес, с който знаеше, че ще се справи. Щеше да спечели и пари, реши той, стига да издържи на темпото.

Можеше даже да стане известен. Това сега зависеше най-вече от пречиствателния процес и от онова, което щеше да направи с парите. Леота (родена Лорелай) се промъкваше зад страниците, които бе изпълнил с формули; със скиците си рисуваше кубистичния й, излязъл сякаш изпод четката на Брак образ; тя гореше, докато той спеше, той гореше, докато спеше тя.

През юни реши, че му е нужна почивка.

— Зам. шеф на отдел Мур — каза на лицето в огледалото (похвалното му старание му бе спечелило повишение в отдел „Пломби и ключалки“ на корпорация „Апаратура под налягане“), — вие имате нужда от по-добри познания по френски и танци.

Ръцете на роботизираната тоалетка се заеха с русолявата му четина и я пригладиха зад ушите. Морните очи в огледалото дадоха синьото си съгласие — уморили се бяха да се взират в абстракции.

Ала интензивността на почивката му по свой начин беше също толкова уморителна, колкото и работата му. Мускулният му тонус наистина се подобри, докато скачаше сред безтегловността на Трамплинната зала в Младежката християнска асоциация на Сателит 3; танцовите му стъпки изглеждаха по-грациозни, след като бе въртял по паркета стотина робота и десетина дузини жени; захвана се с ускорения лекарствен курс по френски на Берлиц (като пропусна сериите за допълнително ускоряване чрез електроцеребрална стимулация заради слуховете, че по-късно, през лятото, това може да избие в забавени рефлекси) и усети, че започва да звучи по-добре — беше наел самоучител по фонетика и пъхаше във възглавницата си (надяваше се, че и в главата си) пиеси от времето на Реставрацията, когато и да легнеше да спи (общо взето, проспиваше всеки трети ден). И така, с приближаването на Fête все повече започваше да се чувства като ренесансов кавалер (макар и много уморен).

Първобитният Мур се втренчи в цивилизования в огледалото и се зачуди колко ли ще трае това чувство.

Два дена преди да замине за Версай, вече бе добил равномерен тен и бе решил, че този път ще остане с Леота.

— Обичам те! (По дяволите, не!)

— Ще се откажеш ли от ледения бункер? (Хм-хм…)

— Ако аз вляза сред Каймака, ти ще бъдеш ли с мене? (Това май беше най-добрият начин да й го каже.)

 

 

Следователно третата им среща щеше да има по-друг характер. Вече никакви забежки към прозаичната пустош. Ловецът се готвеше да навлезе сред шубраците.

— Напред! — ухили се Мур в огледалото. — И все напред!

Тя беше облечена в бледосин корсаж с гарнитура от орхидеи. Подвижният купол на двореца се въртеше ли, въртеше и възпяваше зодиака, а подовете сияеха като огньове на вещици. Мур имаше неловкото усещане, че проклетите цветя си растат точно над лявата й гърда като екзотичен паразит; отхвърляше вмешателството им с тесногръдото чувство за собственост, което (знаеше) никак не е ренесансово. И въпреки това…

— Добър вечер. Как растат цветята ти?

— Едва-едва и съвсем наопаки — реши тя, докато отпиваше нещо зелено през дълга сламка. — Но са се вкопчили здраво в живота.

— Разбирам страстта им — отбеляза той и хвана ръката й. Тя не се отдръпна. — Кажи ми, Ево на микропроспорите, накъде си се запътила?

По лицето й премина сянка на интерес и се спря в очите й.

— Френският ти е по-добър, Адам… Кадмон…? — отбеляза тя. — Тръгнала съм напред. А ти накъде си?

— И аз нататък.

— Съмнявам се — за жалост.

— Съмнявай се в каквото си искаш, но ние с тебе вече сме паралелни потоци.

— Да не би така да се надува някой инженер лауреат?

— Чакай само да ти проектирам леден бункер! — закани се той.

Очите й го пронизаха с рентгенови лъчи и загряха костите му.

— Знаех си, че нещо си си наумил. Ако говориш сериозно…

— Ние, нищите духом, трябва да се поддържаме тук, в Малккут. Сериозно говоря — той се прокашля и продължи с очи: — Ще останем ли заедно, все едно че танцуваме? Виждам Унгер; и той ни видя, а аз те искам.

— Добре.

Тя остави чашата си на един реещ се поднос и го последва към дансинга под въртящия се зодиак; оставиха Сетмановия лауреат Унгер пред лабиринта от плът. Мур се разсмя — предсказанието му беше излязло вярно.

— На такъв антимаскарад е по-трудно да кажеш кой кой е.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли, сега танцуваш по-различно от снощи.

— Знам. Виж, как да се сдобия с частен айсберг и с ключ към Schlarafenland^[3]? Реших, че може и да се окаже забавно. Наясно съм, че не зависи от генеалогия, нито дори от пари, ако става дума, въпреки че и двете сякаш помагат. Изчел съм всичко по този въпрос, но някой и друг практически съвет би ми бил от полза.

Ръката й в неговата трепна едва-едва.

— Чувал ли си за доайената?

— Предимно от слухове — отговори той. — Знам, че е някаква дъртофелница, дето са я замразили, за да уплашат Звяра, когато настъпи Армагедон.

Леота не се усмихна. Вместо това пак се превърна в стрела.

— Донякъде — отвърна студено. — Тя наистина не пуска в Каймака хора зверове.

Цивилизованият Мур си прехапа езика.

— Макар мнозина да не я харесват — продължи тя и съвсем лекичко се оживи, — аз винаги съм я смятала за много рядък екземпляр. Бих искала да я поканя у дома, ако имах дом, и да си я сложа на камината, ако имах камина.

— Чувал съм, че я държат във Викторианската стая на галериите НАМ — обади се Мур.

— Тя наистина е родена по времето на Вики — и наистина била прехвърлила осемдесетте, когато разработили ледените бункери, но съвсем отговорно бих могла да твърдя, че нещата свършват дотук.

— И на тия години е решила да гуляе из Времето?

— Точно така — отговори Леота. — Доколкото тя желае да бъде безсмъртният арбитър на трансобществото.

Въртяха се в такт с музиката. Леота отново се беше отпуснала.

— На сто и десет години тя вече е на път да стане архетип — отбеляза Мур. — Това ли е една от причините, поради които е толкова трудно да стигнеш до интервю?

— Една от причините… — потвърди тя. — Ако например сега подадеш молба да се включиш в Каймака на Купоните, пак ще трябва да чакаш чак до следващото лято за интервю — ако изобщо стигнеш дотам.

— Колко души наброява списъкът на кандидатите?

Тя затвори очи.

— Не знам. Хиляди, бих казала. Тя, разбира се, приема едва няколко десетки. Другите ги шкартирват, окастрят, проучват — и изобщо директорите ги дисквалифицират по най-разнообразни начини. Най-накрая, естествено, тя има последната дума за това, кой ще е вътре.

Изведнъж залата позеленя, стана прозрачна — музиката, светлините, ултразвуците и деликатните упойващи аромати, витаещи из въздуха, леко се промениха — и се превърна в тъмно и хладно място на морското дъно, опияняващо и носталгично като мислите на русалка, съзерцаваща руините на Атлантида. Елегичният гений на мястото ги сближи чрез някаква нежна гравитация и когато той продължи, Леота се оказа хладна и лепкава.

— Всъщност каква е нейната власт? Гледах записите; знам, че е крупен акционер — е, и какво? Защо директорите не могат да й се наложат? Ако си платя…

— Не биха могли — отвърна тя. — Парите й не значат нищо. Тя е институция. Притежава онази чувствителност, която прави от Каймака Каймак — продължи жената. — Имитаторите винаги ще се провалят, защото им липсва нейният разум. Те биха взели всяко тяло на грубиянин, който си плаща. И точно това е причината Хората, Които Важат — тя отчетливо произнесе главните букви, — нито да се включват, нито да спонсорират друго освен Каймака. Изключителността ще изчезне от Земята, ако Каймакът занижи изискванията си.

— Парите са си пари — отбеляза Мур. — Ако и другите плащаха толкова за купоните си…

— … то хората, които приемат парите им, ще престанат да важат. Каймакът ще ги бойкотира. Ще изгубят своя устрем и ще ги смятат за търгаши.

— Звучи ми доста зловещо — като по Мьобиус.

— Това е кастова система с проверки и баланс. Всъщност никой не иска тя да се пропука.

— Дори и онези, които отпадат?

— Глупавичкият ми! Те ще са последните, които ще го искат! Нищо не може да ги спре да си купят сами леден бункер, ако могат да си го позволят, и да изчакат още пет години, за да опитат пак. Докато чакат, ако инвестират както трябва, при всички случаи ще забогатеят още повече. Някои чакат вече от десетилетия и още ще си чакат. Някои след години на постоянство успяват. Така играта става по-интересна и ако спечелиш, удовлетворението е по-голямо. В свят, в който не съществуват физически трудности, цари брутално социално равенство и разумно икономическо равенство, изключителността на една фриволност се превръща в най-търсената от всички особености.

— „Стоки“ — поправи я той.

— Не — възрази тя. — Не става дума за покупко-продажба. Опитай се да си го купиш, ако можеш да предложиш само и единствено пари.

Това отново върна мислите му към по-непосредствените му планове.

— Каква е цената, ако отговаряш на всички други изисквания?

— Правилото е, че е доста различна, за да позволи на човек, който иначе се е класирал във всички останали отношения, да плати дължимото. Той гарантира собствеността си — в бункер или на Купони — до времето, докато изплати задълженията си. Така че дори състоянието му да е скромно, пак може да бъде сериозен кандидат. И така трябва да е, ако искаме да запазим демократичните си идеали.

Тя извърна глава, после пак го погледна.

— Обикновено му уреждат стъпаловиден процент на връщане на инвестициите. Всъщност при ликвидация на имуществото ти присъства съветник от Каймака, който ти препоръчва най-добрите конверсии.

— Значи Каймакът трябва да го уреди?

— Certainement^[4]. Това е бизнес и Купоните не излизат евтино. Но тогава ти сам си част от Каймака — притежаването на акции е едно от изискванията за членство, — а ние сме ограничена корпорация и изплащаме високи дивиденти. Основният ти капитал ще нараства. Ако те приемат, включиш се и напуснеш дори след един обективен месец, всъщност ще са изминали вече някъде около двайсет години. Ще си остарял само с един месец и ще си много по-богат, когато напуснеш — а може би и малко помъдрял.

— Как да се включа в списъка на кандидатите?

Знаеше, но се и надяваше.

— Можем да се обадим още тази вечер и оттук. В офиса винаги има някой. След седмица — седмица и нещо ще те посетят. След предварителното проучване.

— Проучване ли?

— Нищо обезпокоително. Да не би случайно да имаш криминално досие, лош кредитен рейтинг, или си диспансеризиран луд?

Мур поклати глава.

— Не, не и не.

— Значи ще се класираш.

— Но имам ли всъщност някакъв шанс да вляза при такава конкуренция?

Сякаш една-единствена капчица дъжд капна на гърдите му.

— Да — тя прилепи буза към извивката на шията му и се загледа през рамото му, така че да не може да види израза на лицето й. — Ако някой член те спонсорира, ще се добереш чак до леговището на Мери Мод Мълън. Но това последното препятствие трябва сам да го прескочиш.

— Значи ще вляза.

— Интервюто може да продължи само няколко секунди; тя действа бързо — решава почти на мига и никога не греши.

— Значи ще вляза — повтори той въодушевено.

Зодиакът трепна над тях.

 

 

Мур намери Дарил Уилсън в някакъв бар в Поконос. Актьорът беше западнал; това не беше човекът, когото Мур си спомняше от спечелилия много награди каубойски тривизионен сериал. Онзи мъж беше прериен викинг с рунтави вежди и чорлава брада. За четири години по лицето му сякаш бе минала лавина, оставила пробойни и бразди по скъпите бръчки на челото му и изсветлила с един нюанс космите по лицето му. Уилсън бе оставил всичко така и бе изгорил търбуха си с огнената вода, която седмица след седмица бе отказвал на червенокожите. Според слуховете и вторият му черен дроб вече сдаваше багажа.

Мур седна до него и пъхна картата си в процепа. Набра кода на мартини и зачака. Разбра, че мъжът не забелязва присъствието му, и се обади:

— Вие сте Дарил Уилсън, а аз съм Алвин Мур. Искам да ви питам нещо.

Погледът на точния стрелец си остана разфокусиран.

— Новинар ли си?

— Не, отдавнашен твой фен — излъга той.

— Питай тогава — изрече все още познатият глас. — Стига да е нещо тайно.

— Мери Мод Мълън, богинята кучка на Каймака… Що за човек е тя?

Погледът най-сетне се фокусира.

— Ще се явяваш на тази сесия за обожествяване, а?

— Точно така.

— А ти как мислиш?

Мур изчака, но не последва нищо друго, и най-накрая отговори с въпрос:

— За какво?

— За всичко. Ти кажи.

Мур си взе питието. Реши да се включи в играта, ако това щеше да направи човека по-податлив.

— Мисля, че обичам мартини — отбеляза той. — А сега…

— Защо?

Мур се навъси. Може би Уилсън бе стигнал твърде далеч, за да му е от помощ. Но все пак още един опит…

— Защото отпуска и ободрява едновременно, а аз определено имам нужда от това, след като съм бил толкова път.

— Защо искаш да бъдеш хем отпуснат, хем ободрен?

— Защото ми харесва повече от това, да съм напрегнат и вял.

— Защо?

— За какво, по дяволите, са всичките тия дрънканици?

— Губиш. Върви си вкъщи.

Мур се изправи.

— Да речем, че изляза, пак се върна и започнем отначало? Става ли?

— Сядай. Моите колела се въртят бавно, ама все пак се въртят — рече Уилсън. — Говорим за едно и също. Искаш да знаеш какво представлява Мери Мод? Точно това представлява — говори само с въпросителни изречения. И то безсмислени. Мнението е болест, срещу която никой не е имунизиран, и толкова лесно се променя при един и същи човек. За две минути тя буквално ще те разфасова и отговорите ти ще зависят само от биохимията и от времето. Както и нейното решение. Нищо не мога да ти кажа. Тя е капризът в чистия му вид. Тя е животът. И е грозна.

— Това ли е всичко?

— Отхвърля тези, които не стават. Това ти стига. Върви си.

Мур допи мартинито и си тръгна.

 

 

Същата зима Мур натрупа състояние. Е, скромно наистина.

Напусна работата си и постъпи в Изследователската лаборатория на мините „Аква“ в клона им в Оаху. Това добави десет минути към приемното му време, но титлата „директор развитие“ звучеше по-добре от „заместник-началник на отдел“, а той беше петимен за нещо ново. Не забави ритъма на форсираната си програма за утвърждаване в обществото и един от резултатите й беше съдебен процес през януари.

В Каймака, така го бяха посъветвали, предпочитат разведените кандидати мъже пред заклетите ергени. По тази причина той се бе консултирал с една много реномирана брачна агенция и сключи тримесечен (с възможност за подновяване) договор с един партньор (с възможност за прекратяване по желание) — с Диан Деметриос, безработна манекенка от гръко-ливански произход.

Един от проблемите да си манекенка, реши той по-късно, беше, че имаше прекалено много работна сила в лицето на усъвършенствани по хирургичен път идеални жени, затова беше трудно да си опазиш работното място. Новопридобитият му статут беше достатъчна причина Диан да подаде иск за нарушение на дадено обещание на базата на съществуваща устна договореност, че договорът ще бъде подновен.

Службата за обществени договори „Бърджис“, разбира се, изпрати дежурния раболепен помирител, освен това платиха и съдебните разноски и разходите по лечението на счупения нос на Мур. (Диан го беше праснала с „Основи на представянето на дрехата“ — тежка илюстрована тухла, която разнасяше в пластмасово куфарче, — докато той си спеше край басейна им. С куфарчето, тухлата и всичко останало.)

Така че през март Мур вече се чувстваше достатъчно готов, достатъчно умен и в състояние да се изправи лице в лице с последния жител на XIX век.

През май обаче започна да усеща, че се е престарал. Изкушаваше се да си вземе едномесечна отпуска по психиатрични причини, но си спомни въпроса на Леота за диспансеризирания луд. Така че се отказа от идеята и се замисли за Леота. Светът спря, а мислите му се въртяха ли, въртяха. С чувство за вина осъзна, че от месеци не се е сещал за нея. Беше твърде зает с автодидактиката си, с новата си работа и с Диан Деметриос, за да мисли за кралицата на Каймака, за своята любима.

Изкикоти се.

„Суета — реши той. — Искам я, защото всеки я иска…“ Не, и това не беше съвсем вярно… Той искаше… какво? Замисли се за мотивите и желанията си. И осъзна, че целите му са се променили; действието беше станало действащо лице. Онова, което наистина искаше най-много и най-вече, нечисто и непросто, беше да влезе в Каймака — в този порещ вековете стратокрайцер, клас луксозен, който се носи през утре, през следващото утре и през всички идващи дни — и да преминава през времето като старинните богове, които са се появявали на обредите на равноденствието, спели са между тях и са се събуждали за всеки нов сезон, докато по-голямата част от човечеството някак си избутва сивото си ежедневие в дните между две събуждания. Да бъдеш част от Леота, означаваше да си част от Каймака и точно това искаше той сега. Разбира се, беше суета. Беше любов.

Разсмя се на глас. Автосърфът му режеше синята леща на Тихия океан като диамант с човешки екипаж, а студените остри отломки хвърчаха от повърхността право в лицето му.

 

 

Да възкръснеш от абсолютната нула като Лазар отначало не е нито болезнено, нито притеснително. Не усещаш нищо, докато не достигнеш температурата на що-годе топъл труп. Тогава обаче в потеклите отново реки на тялото се влива инжекция нирвана.

Едва тогава съзнанието започва да се завръща, помисли си госпожа Мълън, да се завръща с достатъчна сила, така че напълно да осъзнаеш станалото: да осъзнаеш, че виното е оцеляло още един сезон в паянтовата си бъчва и е отлежало още повече; едва тогава неизказан страх изпълва баналните очертания на мебелите в спалнята. Но само за миг.

Това е преди всичко суеверие, умствен шок при възможността някой да е бърникал в живота ти, в собствения ти живот. След микросекунда остава само смътният спомен за лош сън.

Тя потръпна, сякаш студът все още беше заключен в костите й, и отхвърли спомена за отминалия кошмар.

После насочи вниманието си към човека в бяло, застанал до лакътя й.

— Кой ден сме днес?

Той беше шепа прах сред Ветровете на Времето…

— Осми август две хиляди и втора — отговори шепата прах. — Как се чувствате?

— Отлично, благодаря — реши тя. — Току-що се докоснах до нов век — значи ми стават три, — така че защо да не се чувствам отлично? Имам намерението да посетя още много векове.

— Убеден съм, че ще е така, мадам.

Малките й набръчкани ръчички оправиха покривката на леглото. Тя вдигна глава.

— Кажете ми какво ново по света?

Докторът извърна глава — изведнъж в очите й беше избухнал ацетиленов пламък.

— Най-накрая стъпихме на Нептун и на Плутон — заразказва той. — Изобщо не стават за живеене. Излиза, че човекът е сам в Слънчевата система. Проектът „Езеро Сахара“ среща все по-големи трудности, но работата по него може да започне идната пролет, след като проблемът с глупавите френски претенции е на път да се уреди…

Очите й разпръснаха праха му по стъклени равнини.

— Преди три седмици в бизнеса с бункерите се намеси нов конкурент, „Весело бъдеще“ — той се опита да се усмихне. — Но се срещнахме с врага и те вече са наши — Каймакът ги купи преди осем месеца. Между другото, обитателите на нашите бункери вече са много по-изтън…

— Повтарям — прекъсна го тя. — Какво ново по света, докторе?

Той поклати глава и отбягна погледа и.

— Вече можем да удължаваме ремисиите — най-сетне й съобщи той. — Много по-дълго време от онова, което постигахме със старите методи.

— По-добро забавящо действие ли?

— Да.

— Но не лекарство?

Той поклати глава.

— В моя случай — съобщи му тя — забавянето вече е ненормално дълго. Старите пенкилери вече са се износили съвсем. Новите колко издържат?

— Още не знам. Вие имате много необикновена разновидност на множествена склероза, а нещата се усложняват и от други фактори.

— Близо ли сме вече до лекарството, как ви се струва?

— Вероятно ще отнеме още двайсетина години. А можем да го имаме и утре.

— Разбирам — светлината помръкна. — Можете да си вървите, млади човече. Като излизате, включете записа с моите съвети.

Той се радваше, че оттук нататък машината поема нещата.

 

 

Диан Деметриос се обади в библиотеката и помоли за каталога на Каймака. Запрелиства страниците на екрана, намери нужната и спря.

Втренчи се в екрана, сякаш беше огледало. Най-различни изражения се сменяха на лицето й.

— Не си по-хубава от мене — реши след време тя. — Даже аз съм по-хубавата. Можеш да си пооправиш носа, а пък веждите ти… Ако не бяха лицеви фундаменталисти — продължи да говори тя на снимката, — ако нямаше дискриминация по отношение на пластичната хирургия, госпожичке, сега ти щеше да си тук, а аз — там.

Кучка!

 

 

От пречиствателя на Мур изскочи милионният барел пречистена морска вода — прясна, леденостудена. Плисна в камерата и потече по тръбите — чиста, годна за употреба и съвсем несъзнаваща тези свои добродетели. От другия край се вля нова струя солен Тих океан.

Отпадъците ги използваха за псевдокерамика.

Човекът, проектирал пречиствателя с двоен режим, беше богат.

Температурата в Оаху беше осемдесет и два градуса.

Плисна милион и първият барел…

 

 

Оставиха Алвин Мур, заобиколен от порцеланови кученца.

Рафтове покриваха две от стените от пода до тавана. Рафтовете бяха отрупани със сини, зелени, розови, керемидени (да не споменаваме охрата, кармина, бледоморавото и шафрана) кученца (макар че някои от тях бяха само груби отливки) с размери, които варираха от „хлебарка гигант“ до „шопар пигмей“. Отсреща дървена камина — същински Хадес — ревеше метафизични предизвикателства към горещия юли на Бермудите.

На камината бяха наредени още кученца.

До миниатюрния ад имаше писалище, а зад него седеше Мери Мод Мълън, увита в одеяло на зелени и черни карета. Тя разгледа досието на Мур, което лежеше отворено под попивателната.

Мур стоеше до стола, на който не му бяха предложили да седне, и се преструваше, че разглежда кученцата и купищата джорджиански борини, от които стаята чак преливаше.

Макар и да не изпитваше прекалена любов към живите кучета, Мур не им мислеше злото. Но щом за миг затвори очи, го обзе клаустрофобия.

Това тук не бяха кучета. А извънземни, вперили немигащ взор през решетките на клетката към последния землянин. Мур си обеща да не казва нищо благосклонно за шарената като дъга глутница (която може би ставаше за лов на изумрудени елени колкото чихуахуа); реши, че тя може да е родена само от мисловните криволици на мономаниак или на някой, който притежава крайно немощно въображение и им няма никакво уважение на кучетата.

След като провери общите данни, изброени в молбата му, госпожа Мълън го погледна в очите.

— Харесват ли ви моите кученца? — попита тя.

Седеше там — сбръчкана жена с изпито лице и огнена коса, нос като копче и невинна физиономия, — а въпросът още трептеше на тънките й устни.

Мур бързо прехвърли последните си мисли и реши да не изневерява на себе си по отношение на порцелановите кученца и да отговори обективно.

— Много са шарени — отбеляза той.

Усети, че е казал не каквото трябва, още щом го каза. Въпросът му дойде твърде рязък. Беше влязъл в кабинета, готов да лъже за какво ли не, но чак пък за порцеланови кученца… Така че се усмихна.

— Толкова са много, че направо са ужасни. Но, разбира се, те не лаят и не хапят, не им пада козината и други работи не правят…

Тя му се усмихна в отговор.

— Миличките ми мънички шаренки кучки и кучи синове — рече тя. — Нищичко не правят. Един вид символи. Точно затова ги събирам. Седнете — посочи му тя — и се преструвайте, че ви е удобно.

— Благодаря.

— Тук пише, че съвсем скоро сте се издигнали от щастливите редици на анонимността и сте постигнали някакво езотерично признание в научния свят. Защо сега искате да се откажете от това?

— Исках пари и престиж — дадоха ми да разбера, че и двете помагат при кандидатстване за Каймака.

— Аха! Значи са били по-скоро средство, отколкото цел?

— Точно така.

— Тогава ми кажете защо искате да влезете в Каймака.

Беше си написал отговора още преди месеци. Беше го опекъл в мозъка си, така че да може да го изговори с естествен тон. Думите започнаха да се оформят в гърлото му, но той ги остави да умрат там. Беше ги измислил така, че по негова преценка най-много да се харесат на една почитателка на Тенисън. Сега обаче не беше чак дотам сигурен.

И все пак… заряза колебанието и си избра неутралната позиция — за това как искал да следва знанието като метеор.

— През следващите няколко десетилетия ще настъпят много промени. Бих искал да ги видя през погледа на младеж.

— Като член на Каймака вас повече ще ви гледат, отколкото вие ще гледате — каза тя и си отбеляза нещо в досието му. — И мисля, ако ви приемем, че трябва да ви боядисаме косата.

— Как пък не, по дяволите!… Извинете, изпуснах се.

— Добре, добре — тя пак си отбеляза нещо. — Не можем да си позволим да приемаме хора с твърде много задръжки… нито пък с твърде малко задръжки, ако става дума. Реакцията ви беше доста старомодна. Защо толкова силно искате да видите бъдещето?

Стана му нервно. Сякаш тя знаеше, че я лъже.

— Най-обикновено човешко любопитство — отговори немощно той. — И донякъде професионален интерес. Като инженер…

— Ние не провеждаме семинари — прекъсна го тя. — Няма да губите много време навън извън присъствието на Купони, ако искате да останете в Каймака много-много дълго. След двайсет години — не, след десет — по отношение на инженерните науки вие ще сте отново в забавачката. За вас всичко ще е като китайски йероглифи. Вие нали не четете йероглифи?

Той поклати глава.

— Добре, добре — продължи тя. — Несполучливо сравнение. Да, ще е като йероглифи и не че ще е необходимо да работите, но трябва да знаете, че ако напуснете Каймака, ще сте прост неопитен чертожник. А ако наистина имате желание да работите, ще трябва сам да сте си работодател — а това става все по-трудно, даже почти невъзможно с хода на времето. Без съмнение ще изгубите пари.

Той сви рамене и вдигна ръце. Беше си го мислил. Петдесет години, беше си казал — и можеше да зареже Каймака. Щеше да е богат. „И мога да мина някой опреснителен курс и да се пробвам като консултант по морско инженерство.“

— Ще знам достатъчно, за да мога да оценя нещата, дори и да не участвам — обясни той.

— И ще ви задоволява да сте само наблюдател?

— Мисля, че да — излъга той.

— Съмнявам се — очите й отново го пронизаха. — Мислите ли, че сте влюбен в Леота Мейсън? Тя ви препоръча, но, разбира се, това е нейна привилегия.

— Не знам… — каза той най-сетне. — Отначало, преди две години, си мислех, че е така…

— Нямаме нищо против романтичните увлечения — увери го тя. — Материал за клюки. Но, от друга страна, няма да толерирам една любов. Избийте си я от главата. Нищо не е толкова отегчително и невесело като любовна връзка в Каймака. От това клюка не става — става само за присмех. Та значи, увлечение ли е или любов?

— Увлечение — реши той.

Тя погледна огъня, после — ръцете си.

— Ще трябва да си изградите будистко отношение към околния свят. Светът ще се променя от ден на ден. Когато спрете и се огледате, всеки път ще бъде съвсем различен — нереален.

Той кимна.

— Ето защо, ако искате да останете стабилен, Каймакът трябва да е центърът на всичко. Където е сърцето, там трябва да е и душата…

Той отново кимна.

— … и ако случайно не харесате бъдещето, когато спрете и се огледате, помнете, че не можете да се върнете. И не само си го помислете — почувствайте го!

Почувства го.

Тя започна да нахвърля нещо. Дясната й ръка изведнъж се разтрепери. Мери Мод изпусна химикалката и прекалено внимателно пъхна ръка обратно под шала.

— Не сте толкова живописен като повечето кандидати — подметна тя твърде небрежно, — но пък поне засега ни липсват духовни типове. Контрастът добавя дълбочина и плътност към представленията ни. Идете и изгледайте всички записи на миналите ни Купони.

— Вече ги изгледах.

— И… можете да посветите душата си на това или на значителна част от него?

— Там, където е сърцето ми…

— В такъв случай можете да се връщате в бърлогата си, господин Мур. Ще получите решението ни още днес.

Мур се изправи. Имаше толкова много въпроси, които не му бяха задали, толкова много неща, които искаше да каже, но беше забравил или не бе имал възможност да ги каже… Дали вече беше решила да го отхвърли — зачуди се той. Затова ли интервюто беше толкова кратко? Ала последната й забележка все пак наистина беше насърчителна.

Изскочи от крехкия кучкарник. Чувстваше всичките си пори като дупки от току-що забити пирони.

Цял следобед се мота около басейна на хотела, а вечерта се премести в бара. Не вечеря.

Когато получи вестта, че е приет, куриерът го информира, че имало традиция да изпрати малък подарък на инквизиторката си. Мур се разсмя с пиянски смях, щом се сети какъв ще е подаръкът.

Мери Мод Мълън прие първото си кученце от „тихоокеанска керамика“ от Оаху с леко свиване на рамене, което след това почти премина в трепет. После се разтрепери и едва не го изпусна. Бързо го постави на най-долната полица зад бюрото и се пресегна за хапчетата; по-късно то се спука от жегата.

Танцуваха. Морето беше вечнозелено-златно небе над купола. Денят беше страшно млад.

Уморени останки от шестнайсетчасовия Купон, те се бяха вкопчили един в друг — краката ги боляха, раменете им бяха прегърбени. На дансинга все още се въртяха девет двойки, а капналите от умора музиканти им свиреха възможно най-бавната музика. Проснати по краищата на света, там, където зелената купа на небето се сливаше със сините плочки на Земята, около петстотин души с разкопчани дрехи и зяпнали усти се пулеха като златни рибки срещу масата край водата зад стената.

— Мислиш ли, че ще вали? — попита я той.

— Да — отговори тя.

— И аз. Стига толкова за времето. Виж сега, за онази седмица на Луната…

— Че какво й е на добрата стара майчица Земя? — усмихна се тя.

Някой изпищя. Почти веднага отекна и плесница. Писъците замлъкнаха.

— Никога не съм бил на Луната — отвърна той.

На нея като че ли й стана малко забавно.

— Аз съм била. Не ми хареса.

— Защо?

— Ами тия студени, смахнати светлини отвъд купола — отговори тя. — И навсякъде около купола черни мъртви скали — лицето й се изкриви. — Също като гробище в края на Времето…

— Добре — съгласи се той. — Забрави.

— … и чувството за безплътна лекота вътре в купола…

— Стига!

— Съжалявам — тя докосна врата му с устни. Той докосна челото й със своите. — Каймакът е загубил блясъка си — усмихна се тя.

— Вече не ни снимат. Вече няма значение.

Една жена се разрида някъде край гигантското морско конче на масата с напитките. Музикантите засвириха по-силно. Небето беше пълно с фосфоресциращи морски звезди, които плуваха лениво в лъчите на прожекторите. Една от морските звезди ги покапа със солена вода.

— Утре тръгваме — каза той.

— Да, утре — отговори тя.

— Какво ще кажеш за Испания? — предложи той. — Сега е сезонът на шерито. Ще има и Цветни празници на хереса от Вендимия. Може би пък последното.

— Много е шумно — намръщи се тя. — С всичките тия фойерверки…

— Но е весело.

— Весело… — Въздъхна тя нацупено. — Хайде да заминем за Швейцария и да се преструваме на стари или на умиращи от нещо романтично.

— Некрофилка — ухили се той. Подхлъзна се на една мокра плочка, ала се задържа и не падна. — По-добре някое закътано езерце в планините на Шотландия, където ще има мъгла и миазми за тебе и мляко и медна роса — поотделно — за мене.

— Не, не. — Изведнъж се разнесе пиянско бърборене. — Хайде да заминем за Ню Хампшър.

— Че какво й е на Шотландия?

— Никога не съм била в Ню Хампшър.

— Аз съм бил и не ми харесва. Същото е, както ми описа Луната.

Пеперудка, докоснала пламъка на свещ; трепването.

Замръзнала черна светкавица бавно се разгъна в зелените небеса. Запръска тих дъждец.

Тя ритна обувките си настрани. Той се протегна и взе една чаша от подноса, който плаваше над лявото му рамо. Пресуши я на екс и я остави обратно.

— Сякаш някой разводнява питиетата.

— Сигурно Каймакът икономисва — предположи тя.

И тогава Мур видя Унгер, който бе застанал в края на дансинга с чаша в ръка и ги наблюдаваше.

— Виждам Унгер.

— И аз. Клатушка се.

— Ние също — разсмя се той.

Косата на дебелия бард беше снежен хаос, а лявото му око — толкова подуто, че почти се бе затворило. Той се строполи на пода, като си мърмореше и пелтечеше нещо. Чашата му се разля. Никой не помръдна да му помогне.

— Май е попрекалил.

— Унгер — изрече тя с безизразно лице. — Добре го познавах. Дъждът продължаваше да се сипе, а танцьорите се движеха по дансинга като кукли в любителски театър.

— Идват! — извика един мъж, който не беше от Каймака. Алената му мантия плющеше. — Слизат!

Всички, които все още бяха в съзнание под купола на Купоните, извърнаха глави нагоре и в очите им закапа вода. Сребърните дирижабли ставаха все по-големи сред безоблачната зелена шир.

— Идват за нас — отбеляза Мур.

— Ще успеят!

Музиката заглъхна за миг като махало, стигнало до крайната си точка. После отново засвири.

— Лека нощ, о, дами… — свиреше оркестърът. — Лека нощ, о, дами…

— Ще оживеем!

— Да заминем за Юта — предложи й той. Очите му се бяха навлажнили. — Там няма моретресения и приливни вълни.

— Лека нощ, о, дами…

— Ще оживеем!

Тя стисна ръката му.

— Весело се носим — пееха гласовете. — Весело се носим…

— „Носим“ — рече тя.

— „Весело“ — отговори той.

— По морските вълни!

 

 

Един „каймачен“ месец след най-близкото до бедствие в Каймака документирано събитие (което ще рече в лето Господне и президент-Камбъртово 2019-о, две години след моретръса) членът на Каймака Мур и Леота (родена Лахезис) стояха пред Залата на съня на Бермудските острови. Почти се беше зазорило.

— Вярвам, че те обичам — подхвърли той.

— За късмет любовта не изисква акт на вяра — отбеляза тя и позволи той да запали пурата й. — Защото аз в нищо не вярвам…

— Преди двайсет години видях на един Купон една хубавица и танцувах с нея.

— Преди малко повече от месец — поправи го тя.

— Зачудих се дали тя не би напуснала Каймака, за да стане отново човешко същество, подвластно на всички болежки на смъртните.

— Често и сама съм се чудела — отговори тя. — В моменти на безделие. Но не, тя не би го направила. Докато не е остаряла и погрозняла, не.

— Това означава завинаги — тъжно се усмихна той.

— Ти наистина си благороден — тя издуха дима към звездите и докосна студения зид. — Някой ден, когато хората вече не я поглеждат — освен за да я сравнят с някоя пухкава рожба на далечното бъдеще — или когато световните стандарти за красота се променят, тогава тя ще се прехвърли от експресната линия на нормалната и ще остави останалия свят да се изнизва край нея.

— Която и да е гарата, тя ще е сам-самичка в непознат град — продължи Мур. — Като че ли всеки ден премоделират света. Снощи — извинявай, миналата година — срещнах един член на братството ни в колежа и той се държа с мене така, сякаш ми е баща. Всяка втора дума му беше „синко“, „момче“, „хлапе“ — а пък изобщо не си правеше майтап. Просто реагираше на това, което вижда. А след това нямах апетит. Разбираш ли накъде отиваме? — попита той тила й, щом тя се обърна и се загледа в спящите цветя в градината. — Далече-далече, ето къде! Не можем да се върнем! Докато спим, светът върви напред!

— Много ободрително, нали? — обади се тя след малко. — И стимулиращо, и благоговейно. Искам да кажа, да не си вързан. Всичко изгаря. Ние оставаме. Нито времето, нито пространството могат да ни спрат — освен ако сами не склоним. А аз не съм склонна да се привържа!

— Към нищо ли?

— Към нищо.

— Ами ако всичко е един голям майтап?

— Кое?

— Светът… Да предположим, че всички мъже, жени, деца са измрели миналата година след нахлуване на същества от Алфа Кентавър — всички освен замразения Каймак. Или пък някакъв тотален вирус…

— В Системата Кентавър няма никакви живи същества. Онзи ден го четох.

— Добре, тогава отнякъде другаде. Да предположим, че всички останки и следи от хаоса са разчистени, а после някое от съществата посочи с перка тази сграда — Мур удари по стената — и каже: „Ей! Тук вътре има живи от тия, ама замразени. Питайте някой от социолозите дали си струва да ги запазим или да отворим хладилника и да ги оставим да изгният.“ После някой от социолозите идва, оглежда ни в ледените ни ковчези и казва: „Струват колкото да си направим майтап плюс дузина странички в някое забутано списание. Така че да ги преметнем, че всичко си е точно както преди нахлуването. Според тези таблици излиза, че всички техни ходове са предварително планирани, значи не би трябвало да е много трудно. Ще напълним Купоните им с хуманоидни симулации, натъпкани със записваща апаратура, и ще класифицираме моделите им на поведение. Ще променяме обстановката, а те ще смятат, че се дължи на прогреса. По този начин ще ги наблюдаваме как действат в най-различни ситуации. После, когато приключим, винаги можем да строшим часовниците в бункерите и да ги оставим да си спят — или да отворим вратите и да ги гледаме как се разлагат.“

И те се съгласяват — завърши Мур — и ето ни на тук, последните живи хора на Земята — фръцкаме се пред машини, управлявани от някакви нечовеци, които ни наблюдават по непонятни причини.

— Тогава ще им осигурим добро шоу — отговори тя — и може би ще ни ръкопляскат, преди да се разложим.

Тя угаси пурата си и го целуна за лека нощ. И те се върнаха във фризерите си.

 

 

Изминаха близо три месеца, преди Мур да усети, че има нужда да си почине от постоянните Купони. Беше започнало да го хваща страх. С Леота прекарваха заедно цели нефункционални декади от времето й по почивки и напоследък тя беше започнала да се цупи — очевидно съжаляваше, че е загубила толкова време по него. И той реши да види нещо истинско — да се разходи в 2078-ата година. В края на краищата беше прехвърлил стотака.

„Кралицата ще живее вечно“ — пишеше на избелялата изрезка, закачена в главния коридор на Залата на съня. Под заглавието имаше стара/скорошна статия за победата й над последния проблем на множествената склероза и за медицинските разходи на една от най-известните й жертви. Не беше виждал доайената от интервюто насам. А и изобщо не му пукаше дали някога ще я види отново.

Облече костюм, измъкнат от чекмеджето с ежедневните дрехи, и тръгна през градината към летището. Наоколо нямаше никакви хора.

Всъщност не знаеше къде точно иска да отиде, докато не застана пред билетното гише и гласът от високоговорителя не го попита:

— Крайна точка на пътуването, моля?

— Ъъ… Оаху, лабораториите на „Аква“, ако имат собствен аеродрум.

— Да, имат. Но ще трябва да е частен чартър, защото последните деветдесет километра…

— Дайте ми частен чартър до там — и в двете посоки.

— Картата, моля.

Той я пъхна в процепа.

След пет секунди картата изскочи обратно в шепата му. Пусна я в джоба си.

— Кога ще пристигна? — попита той.

— В деветстотин трийсет и два часа, ако тръгнете със стрела девет след шест минути. Багаж?

— Не.

— В такъв случай вашата стрела ви чака на поле А–11.

Мур прекоси полето до пистата за вертикално излитане и до стрелата с изписан на нея номер девет. Тя летеше на автопилот. Маршрутът на полета, тъй като това беше специален чартър, се изписа в касата милисекунди след като Мур бе споменал докъде иска да лети. После вълново бе прехвърлен на празна лента вътре в стрела номер девет; самоконтролиращият се мозък позволяваше на стрелата да променя курса си при непредвидени обстоятелства и после пак да го поправя и да кацне точно по план там, където се предвиждаше да кацне.

Мур се изкачи по рампата, спря и пъхна картата си в процепа до люка. Люкът се отвори; той прибра картата и влезе. Избра си седалка до илюминатор и закопча предпазния колан. Люкът се затвори.

След няколко минути закопчалката щракна и коланът изчезна в облегалките на креслото. Стрелата летеше плавно.

— Искате ли да намаля светлините? Или бихте предпочели да са по-ярки? — попита някакъв глас отстрани.

— Така са си много добре — отговори той на невидимия.

— Бихте ли желали да хапнете нещо? Или да пийнете?

— Бих искал едно мартини.

Чу се звук от приплъзване, нещо изщрака приглушено. В стената до него се отвори малка ниша. Мартинито му беше вътре.

Взе го и отпи.

Зад илюминатора в задната част на стрелата, над страничните пластини, се издигна бледосин ореол.

— Бихте ли искали още нещо? — Пауза. — Да ви прочета статия на тема по ваш избор? — Пауза. — Или белетристика? — Пауза. — Поезия? — Пауза. — Бихте ли желали да разгледате каталога? — Пауза. — Или предпочитате музика?

— Поезия? — обади се Мур.

— Да, разполагам с много…

— Знам един поет — сети се той. — Имате ли нещо от поезията на Уейн Унгер?

Последва кратък механичен размисъл, а после гласът се обади:

— Уейн Унгер. Да. Разполагаме с „Нежеланият рай“, „Стоманени гъби“ и „Резец в небето“.

— Кое е най-скорошното му произведение?

— „Резец в небето“.

— Прочетете ми го.

Гласът отначало му изреди цялото издателско каре и го информира за авторските права. Когато Мур започна да протестира, той отговори, че така било по закон, и цитира някакъв прецедент. Мур си поиска още едно мартини и зачака.

Най-накрая гласът каза:

— „Зимният ни път, пресичащ вечерта, а край него — горящи храсти.“

— Ъ?

— Това е заглавието на първото стихотворение.

— Хубаво, давай, чети!

„(Там, дето побелява само вечната зеленина…)

 

Зимноснежинкова пепел се издига

във кули вихрени.

Силуети разкриват очертания

и мрак — като отсъстващи лица —

се излива от отворения дом;

промъква се през повалени борове,

залива и прекършения клен.

 

Може би това е същността ефирна,

събраната от спящите насън,

просмукала пътеката

в обилие, родено от порой,

или великият Антиживот

се учи да рисува с отмъщение,

да пусне ледена висулка в окото на гаргойла.

 

Но ако си говорим честно,

то никой никога не би могъл

да се изправи срещу себе си in toto.

Аз виждам — рухват небесата Ви,

изчезнали отдавна богове

като в изпълнен с пушек сън

за древни статуи — и те догарят

беззвучно до основи.

 

(… и нивга — вечнобялата зеленина.)“

Последва десетсекундна пауза, а после гласът отново се обади:

— Следващото стихотворение е озаглавено…

— Чакай малко — прекъсна го Мур. — Това, първото… Програмиран ли си да го обясниш?

— Съжалявам, не. За това е нужно по-сложно устройство.

— Я повтори кога е издадена книгата.

— През 2016 година в Северноамериканския съюз…

— И това е последното му произведение?

— Да, той е член на Каймака на Купоните и обикновено между две негови книги минават няколко десетилетия.

— Продължавай.

Машината продължи да чете. Мур не разбираше много-много от поезия, но го порази постоянното споменаване на лед и студ, на сняг и сън.

— Спри — нареди той на машината. — Имаш ли нещо от него от времето, преди да влезе в Каймака?

— „Нежеланият рай“ е излязла през 1981 година, две години след като е станал член. Според предговора обаче повечето стихотворения са писани преди това.

— Прочети ми я.

Слушаше внимателно. Имаше много малко лед, сняг и сън. При това дребно откритие сви рамене. Облегалката мигом се нагоди към движението.

Почти не познаваше Унгер. Не харесваше поезията му. Всъщност изобщо не харесваше никаква поезия.

Четецът отново започна.

— „В къщата с кучетата“ — обяви той.

Сърцето — гробище на крига,

далече от окото на ловеца скрит —

там любовта окичена със смърт е

и кучетата изпълзяват вътре да умрат…

Мур се усмихна, докато четецът продължаваше с другите строфи. Тъй като се бе сетил за какво става въпрос, това стихотворение му хареса малко повече.

— Стига — нареди той на машината.

Поръча си лек обяд и се замисли за Унгер. Беше говорил с него само веднъж. Кога ли?

През 2017 година…? Да, на стогодишнината от освобождението на работниците в двореца „Ленин“.

Реки от водка…

Фонтани от сок — прерязани нечовешки артерии — шуртяха като яркоцветни чадъри — пурпурни, лимонени, зелени, оранжеви. Скъпоценни камъни, с които можеше да се откупи емир, блестяха над много сърца. Техният домакин, премиерът Корлов, приличаше на щастлив леден гигант зад екрана си.

… Бяха в павилиона за танци от полароиден кристал, а светът отвън ту светваше, ту изгасваше, ту светваше, ту изгасваше — като реклама, бе забелязал Унгер, облегнал и двата си лакътя на бара, подпрял крак на неизменната релса.

Щом Мур се приближи, той завъртя глава. Бухал албинос със замъглени очи.

— Албион Мур, ако не греша — протегна той ръка. — Quo vadis, дамусеневиди?

— Гроздов сок и уодка — поръча Мур на излишния човек до машината за коктейли. Униформеният натисна две копчета и му подаде чашата през половината метър заскрежен махагон. Мур я вдигна леко за наздравица срещу Унгер. — Честита ти стогодишнина от освобождението на работниците.

— За освобождение ще пия — поетът се наведе и сам набра нещо.

Човекът с униформата силно изсумтя.

Пиха.

— Те ни обвиняват — Унгер описа с широк жест околния свят, — че нито знаем каквото и да било за нещата и хората извън Каймака, нито ни е грижа.

— Е, това си е вярно, нали?

— О, да, но може да го разширим и още. И със собственото си обкръжение сме така. Кажи си честно: с колко хора от Каймака си се запознал?

— Малко са.

— Не съм те питал колко имена знаеш.

— Е, ами аз през цялото време си говоря с тях. Нашата среда е подходяща за много движение и разговори — имаме цялото време на света. Ти колко приятели имаш?

— Току-що допих един — изсумтя поетът и се наведе напред. — Сега ще си забъркам още един.

На Мур не му се искаше нито да го депресират, нито да си правят майтап с него, а не беше сигурен към коя категория спада. Живееше като в сапунен мехур от злополучния Купон в чест на Дейви Джоунс насам и не желаеше никой да го ръчка и боде с разни остри неща.

— Значи си саможив. Е, ако не ти харесва в Каймака, напусни го.

— Не си истински таварищ! — размаха пръст Унгер. — Беше време, когато човек е можел да си излее мъките пред бармана и приятелчетата от бара. Ти обаче не ги помниш — това време си отиде, когато въведоха никелираните автоматизирани барове. Майната им и на екзотичните им очи, и на научно забърканите коктейли!

Изведнъж извика три питиета едно след друго и ги подбутна по тъмната лъскава повърхност.

— Опитай! Пийни от всяко! — окуражи той Мур. — Без меню не можеш да кажеш кое какво е, нали?

— Така обаче е по-сигурно.

— По-сигурно? Да бе, как не! Сигурно е, че водят до невротизъм. Едно време човек можеше да си вземе бира и да я глътне на мира. Обаче всичко това изчезна, когато инсталираха зависимите смесители. А сега се присъединяваме към някакъв клуб за дрънканици, променен до лудост и неестествен до ужас! Ех, де „Русалката“ да беше такава кръчма! — оплака се той с трескав фалцет. — Или „Кървавият лъв на Степни“. Ама какви кукундели са били приятелчетата на Марлоу!

Прегърби рамене.

— Да? Пиенето не е като едно време…

Международният език на оригването му накара обслужващия смесителя мъж да извърне лице, но преди да успее, болезнената му гримаса го издаде.

— Та повтарям въпроса си — Мур се стараеше да поддържа разговора. — Щом се чувстваш нещастен, защо си тук? Можеш сам да отвориш истински бар — ако това искаш. Сигурно ще има успех, като се замисля — живи хора да сервират напитките и изобщо…

— Давай! Говори ми, говори! — Унгер се втренчи в нищото. — „Но може би някой ден ще направя точно това“ — замисли се той и след това каза: — Ще отворя истински бар…

После Мур му обърна гръб, за да гледа как Леота танцува с Корлов. Беше щастлив.

— Хората влизат в Каймака по най-различни причини — мърмореше Унгер, — но главната е ексхибиционизмът, а може би зад кулисите се промъква и гъделичкащият дух на безсмъртието. С течение на времето е все по-трудно и по-трудно да привлечеш нечие внимание към себе си. А в науката е почти невъзможно. През XX век все още имаше велики имена; сега има велики изследователски екипи. Изкуствата дотолкова се демократизираха, че престанаха да съществуват — а къде изчезна цялата онази публика? Не ти говоря за зрители. Значи имаме Каймака — продължи той. — Вземи например нашата Спяща красавица, дето танцува с Корлов…

— А?

— Извинявай, не исках така рязко да те събуждам. Точно казвах, че за да привлече нечие внимание днес, госпожица Мейсън не трябва да става стриптизьорка, а просто да влезе в Каймака. По-добре е дори и от тривизионна звезда, пък и изисква по-малко работа…

— Стриптизьорка?

— Народна танцьорка, която се съблича под музикален съпровод.

— Да, спомням си, чувал съм за тях.

— Но и тях ги няма вече — въздъхна Унгер. — И макар че не мога да кажа нищо лошо за днешните навици на събличане и обличане, на мене все ми се струва, че със стария свят умря и нещо лъчезарно и крехко.

— Тя е лъчезарна, нали?

— Определено.

После се бяха поразходили навън, в студената московска нощ. Всъщност на Мур не му се излизаше, но вече беше пил доста и лесно се остави да го убедят. Освен това не искаше залитащият бърборко до него да падне в някой изкоп; да се загуби нейде из улиците и да си пропусне полета или да се върне с телесна повреда. Така че обикаляха по ярко осветени булеварди и по тъмни улички, докато най-накрая излязоха на площада. Спряха пред голям, разнебитен паметник. Поетът откърши клонче от един храст и го сви на венец. После го подхвърли към стената.

— Горкичкият — измънка той.

— Кой?

— Онзи вътре.

— Кой е той?

Унгер го погледна под око.

— Ама ти наистина ли не знаеш?

— Признавам, в образованието си имам известни пропуски, ако това се опитваш да ми кажеш. Постоянно се стремя да ги запълня, но винаги съм бил слаб по история. Специализирах се още в ранна възраст.

Унгер махна с палец към паметника.

— Благородният Макбет почива тук — рече той. — Кралят на древността, убил предшественика си Дънкан по най-подъл начин. И още сума ти хора. Когато седнал на трона обаче, обещал на поданиците си, че ще е добър. Славянската душа е странно нещо. Помнят го най-вече с многобройните му изящни речи, преведени от човек на име Пастернак. Вече никой не ги чете.

Унгер въздъхна и седна на едно стъпало. Мур приседна до него. Беше му твърде студено, за да се засегне от наглите подигравки на пияния поет.

— Едно време хората са водили войни — обади се Унгер.

— Знам — отговори Мур. Пръстите му замръзваха. — Някога Наполеон е изгорил част от този град.

Унгер килна шапката си.

Мур огледа хоризонта. Площадът беше заобиколен от объркващо разнообразни постройки: тук — светло и функционално, прилично на стълба здание с канцеларии се извисяваше нагоре и гледаше в далечината така, както го могат малко от най-новите наблюдателни постове, замислени като такива; там — онова, което през деня беше аквариумният офис на някаква агенция, сега беше черно огледало — място, където пред зяпача демонстрираха вдъхващата доверие сръчност на обучените служители; а точно отсреща — сенките съвсем бяха възстановили чистата му младост — зад издигащите се във въздуха превозни средства стърчеше луковицата на изоставен купол. Дори и сега сред звездните огньове се забелязваха ракети. Мур духна на пръстите си и набута ръце в джобове.

— Да, народите са воювали — разправяше Унгер. — Гърмяла е артилерията Ляла се е кръв. Умирали са хора. Но сме преживели и това, дума по дума сме прекосили тресящия се Шинват. И един ден край. Мир. Така беше дълго време, преди някой да забележи. И още не знам как го забелязахме. Постоянно отлагане и къса памет, предполагам, тъй като човек е зает по двайсет и четири часа в денонощието с какви ли не други неща. Сега вече няма за какво да се бием и всеки се хвали с плодовете на мира — защото всеки си ги има, цял килер. Те друго не искат. Нищо повече. Обаче това което пълни килера — заразмишлява той, — и съзнанието — как процъфтяват! Всеки месец версията е по-добра от предишната по някакъв свръхизтънчен начин. Като че ли са абсорбирали мислите, с които са пропити…

— Всички можем да се върнем в горите — обади се Мур. Щеше му се да бе имал време да пъхне в джоба си кристал-батерия и термостат за костюма.

— Много неща можем да направим и ще ги направим най-накрая, така предполагам. И все пак, както казваш, май най-накрая ще стигнем точно до горите.

— В такъв случай хайде да се връщаме в двореца, докато още има време. Замръзнах.

— Защо не?

Изправиха се и тръгнаха обратно.

— Но защо все пак си влязъл в Каймака? За да можеш да недоволстваш векове наред?

— Не, синко — тупна го поетът по рамото. — Аз съм публика, която си търси представление.

Цял час Мур си гря костите, докато ги сгрее.

 

 

— Хъм, хъм — обади се гласът. — Готвим се за кацане в лабораториите на „Аква“, Оаху.

Коланът се промъкна в скута на Мур. Закопча го здраво. Изведнъж някакво чувство го накара да помоли:

— Я пак ми прочети последното стихотворение от „Длетото“.

— „Бъдеще, не бъди нетърпеливо“ — прочете гласът.

Някой ден може би, ала днес — едва ли.

По някое време, но не и сега.

Човекът е бозайник, който издига пиедестали —

и хич не ме питай как става това.

Сети се как Леота му бе описала Луната и през четирийсет и четирите секунди, докато трая приземяването. Мразеше Унгер. Не беше сигурен защо.

Изправи се до стрела девет. Към него се приближи дребничък човек, усмихнат до уши и с ярки тропически дрехи. Той автоматично му подаде ръка.

— Много сме доволни — говореше човекът на име Тенг — и се радваме, че едва ли ще познаете много неща тук. Умуваме какво да ви покажем още откакто ни се обадиха от Бермудите. — Мур се престори, че знае за обаждането. — Не са много хората, които си спомнят работодателите си от толкова отдавна като вас — бърбореше Тенг.

Мур се усмихна и нагоди крачката си към неговата, докато вървяха към Преработвателния комплекс.

— Да, бях любопитен — съгласи се той — да видя как изглежда всичко сега. Старият ми офис, лабораторията…

— Вече ги няма, разбира се.

— … първият ни камерен тандем с ония големи помпи пръскалки…

— Естествено, заменен е с нов.

— Естествено. И големите стари помпи…

— Нови и лъскави.

Настроението на Мур се разведри. Слънцето, което не беше виждал от няколко дена/години, топлеше приятно гърба му, но климатикът беше още по-приятен, когато влязоха в първата сграда. Имаше някаква красота в чистата функционална компактност на всичко наоколо — нещо, което Унгер сигурно щеше да нарече с друго име, осъзна той, но за Мур това беше красота. Той прокарваше длан по устройствата, които нямаше време да огледа внимателно. Потупваше тръбите и надничаше в пещите, където се произвеждаше страничният продукт-керамиката; кимаше одобрително и спираше пак да разпали лулата си, колчем човекът до него го питаше за мнението му за нещо — технически твърде далечно за него, за да има мнение.

Прекосяваха пътеки, вървяха през приличната на храм вътрешност на затворени резервоари, обикаляха алеи, покрай които мълчаливите мигащи табла сочеха, че някъде се извършват невидими операции. От време на време виждаха по някой работник, седнал пред заспало алармено табло, който си гледаше някакво предаване или си четеше нещо на портативния тривизор. Мур се ръкуваше и забравяше имената.

Директорът по преработката Тенг не можеше да се сдържи — отчасти се чувстваше хипнотизиран и от младоликия вид на Мур, и заради това, че знаеше, че някъде в миналото той беше разработил ключов процес (както и от очевидния факт, че разбира сегашните операции) — и вярваше, че той е инженер от сой и е наясно със съвременните постижения. Всъщност предсказанието на Мери Мълън, че професията му един ден ще излезе извън обхвата на разбирането му, още не се беше сбъднало, но той виждаше, че нещата вървят натам. И точно както подобава, забеляза снимката си да събира прах в някаква малка заличка сред другите мъртви или пенсионирани предшественици на Тенг. Щом го усети, Мур попита:

— Смятате ли, да кажем, че бих могъл отново да се върна на работа?

Човекът рязко врътна глава. Лицето на Мур си остана безизразно.

— Ами… предполагам, че… нещо може да се уреди… — заекна той с немощен глас, а Мур пусна широка усмивка и отново поведе небрежен разговор. По някакъв начин му беше забавно, че е предизвикал онзи внезапен, странен поглед на проумяване на отегчената физиономия на мъжа — тогава той всъщност за първи път видя Мур. И му стана страшничко…

— И все пак, като гледам целия този процес, се въодушевявам — заяви Мур. — На човек направо да му се приисква да се върне на работа. Радвам се, че не ми се налага, разбира се. Но има и малко носталгия в това да се върнеш след толкова години и да видиш как се е разраснало всичко — навремето това начинание си беше истинска дреболия, а сега тук има повече сгради, отколкото бих могъл да обиколя за седмица, и всичките — натъпкани с нови машини, които работят ли, работят. Гладко. Ефикасно. Харесва ми. Предполагам, че на вас ви харесва да работите тук?

— Да — въздъхна Тенг, — доколкото на човек може да му харесва да работи. Да ви питам — имате ли намерение да преспите тук? Работниците всяка седмица могат да нощуват тук и вие ще сте добре дошъл — погледна подобния на вафла часовник на китката си. — Всъщност вече е започнало — добави той.

— Благодаря — отговори Мур, — обаче имам среща и трябва да вървя. Просто исках да си затвърдя вярата в прогреса. Благодаря ви за обиколката и за това, че ми отделихте време.

— Няма нищо — Тенг го поведе към пищната зала за почивка. — Вие не възнамерявате да се стрелнете веднага обратно, нали? Та докато похапваме тук, се чудя дали не мога да ви поразпитам за Каймака? По-специално за това, какви са изискванията за влизане…

 

 

По обратния път около света към Бермудите, като радостно се напиваше в търбуха на стрела девет в лето Божие 2078-о, Мур реши, че Времето се е оправило.

— Значи го искаш? — попита Мери Мод, докато внимателно се измъкваше от пещерите на шала си.

— Да.

— Защо?

— Защото не разрушавам онова, което ми принадлежи. И без това притежавам толкова малко.

Доайената леко изсумтя — вероятно защото се беше развеселила. Потупа любимото си куче, сякаш искаше то да й отговори.

— Макар да плува над море бездънно към бляскавия Ориент — занарежда тя, — корабът пак ще се опита да пусне котва. Не знам защо. Ти можеш ли да ми кажеш? Дали е просто небрежност от страна на капитана? Или на втория помощник?

Кучето не отговори. Нито пък някой друг или нещо друго.

— Или пък е желанието на размирника да обърне кораба и да заплува обратно? — попита тя. — Да се върне у дома?

Последва кратка тишина. И най-сетне:

— Аз живея в последователност от домове. Те се наричат часове. И всеки е прекрасен.

— Но недостатъчно прекрасен и няма как да се върнеш в никой от тях, нали? Позволи ми да предвидя какви ще са следващите ти думи: „Нямам намерение да се омъжвам. Нямам намерение да напусна Каймака. Ще родя детето си…“ Между другото, момче ли е или момиче?

— Момиче.

— „Ще родя дъщеря си. Ще я настаня в чудесна къща, ще й уредя бляскаво бъдеще и ще се върна за Пролетния фестивал.“ — Тя потърка гледжосаното куче, сякаш беше кристална топка, и се престори, че се взира в зеленикавата му непрозрачност. — Не съм ли същинска циганка? — попита.

— Да, наистина.

— И мислиш, че ще стане?

— Не виждам защо не.

— Кажи ми какво ще прави гордият й татко. Ще й напише сонетен венец или ще й измисля механични играчки?

— Нито едно от двете. Той изобщо няма да научи. Ще спи до пролетта, а аз няма. И тя не бива да научи никога.

— Още по-зле.

— Защо? Обяснете, моля ви!

— Защото за по-малко от два месеца по часовника на Каймака тя ще стане жена — при това, смея да кажа, красива жена, защото ще може да си позволи да е красива.

— Разбира се.

— И като дъщеря на член тя ще заема привилегировано място сред кандидатите за Каймака.

— Тя може да не иска.

— Само онези, които не могат да го постигнат, разправят такива работи. Не, ще иска. Всеки иска. И ако красотата й е постигната по хирургичен път, май в този случай ще трябва да променя едно от правилата си. Ще я прослушам и ще я приема в Каймака. Тя ще срещне много интересни хора — поети, инженери, майка си…

— Не! Ще й кажа, но няма да позволя това да се случи!

— Аха! Кажи ми: твоят страх от кръвосмешение на страха ти от конкуренция ли се основава или е обратното?

— Моля ви! Защо ми говорите тези ужасни неща?

— Защото за беда ти си нещо, което не мога да си позволя да държа повече тук. Дълго време беше прекрасен символ, но удоволствията ти вече не са олимпийски. Това твоето е подхлъзване в баналното. Показваш, че боговете са по-малко изтънчени и от учениците — че могат да станат жертва на биологията, въпреки че имаме подръка цял океан медицински съюзници. Принцесо, в очите на света вие сте моя дъщеря, защото Каймакът — това съм аз. Така че се вслушай в майчиния съвет и се оттегли. Не се опитвай да подновиш членството си. Първо се омъжи, после поспи няколко месеца — до пролетта, когато срокът ти изтича. Спи си спокойно в бункера, докато мине горе-долу година. Ние ще си поиграем с романтичните страни на твоето оттегляне. Изчакай година — две и роди дъщеря си. Студеният сън няма с нищо да й навреди — имало е и други подобни случаи. Ако не се съгласиш, майчината присъда е да бъдеш изгонена още сега.

— Не можете!

— Прочети си договора.

— Но защо трябва някой да разбира?

— Ти, глупава кукличке! — ацетиленът избухна. — Наблюденията ти над външния свят са фрагментарни и изключително подбрани — поне от шейсет години насам! Всяка медия в света наблюдава почти всяка крачка на всеки член на Каймака от мига, в който се надигне в бункера, до мига, в който се пъхне обратно там след последния Купон. Сега папараците и новинарските хрътки имат в арсенала си повече джунджурии и джаджи, отколкото шарените косми по главата ти! Не можем да крием дъщеря ти цял живот, така че няма и да се опитваме. И без това ще имаме достатъчно грижи на главата, ако решиш да не раждаш — но мисля, че бихме могли да подкупим и да упоим собствените си служители, колкото и да не ни се иска. Ето защо те призовавам да вземеш решение.

— Съжалявам.

— И аз — отговори доайената.

Момичето стана.

Когато си тръгваше, й се стори, че отнякъде чува скимтене на порцеланово кученце.

 

 

Зад грижливо подкастрения градински плет по един нарочно неравен хълм се спускаше незастланата пътека, която лъкатушеше като импулсивна река през буйни гъсталаци от форзиция, които те гъделичкат по врата, покрай високи острови от гъста смрадлика и сегиз-тогиз покрай трепкащите клони на някое гинко, и се виеше под чайките в небето, докато си мечтаеше за летящ високо горе археоптерикс, който да се гмурне в сърцето й; може би са нужни триста метра завои, за да се превъзмогнат сто и двайсетте метра планирана пустош, разделяща градините на Залата на съня от изкуствените развалини, ширнали се на половин хълмист хектар, тук-таме изпъстрени с оформящи се люлякови джунгли, а другаде — с камбаните на големи вълни, които отначало скриват, а после отвеждат окото към разрушени фронтони, разбити фризове, изправени колони с отчупени върхове, после — повалени колони, после — статуи без лица и без ръце и най-накрая — привидно случайно разположени купчини отломки между тях; сега пътеката, по която стигнаха дотук, преминава в делта и най-накрая се губи там, където приливът на времето изтрива онова memento morí, което отначало сякаш внушават развалините, като временен ентазис^[5] в очите на човека от Каймака, така че той да може да ги погледне и да каже:

— Аз съм по-стар от това.

А пък спътничката му да отвърне:

— Някоя година пак ще минем оттук и всичко това няма да го има. — (Макар че този път тя не го каза.) И да се чувстват по-щастливи от това, че се чувстват по-малко смъртни; да минат сред камънака както този път и да стигнат до мястото, където един варварски разрушен Пан се хили сред пресъхнал шадраван. Там се вижда нова пътека, този път непланирана и прокарана едва наскоро, където тревата жълтее под краката им и минаващите трябва да вървят в индийска нишка, защото тя минава между шипкови храсталаци и стига до стария порутен зид, който те обикновено прескачат като командоси, за да стигнат до около километър дълъг пустинен плаж покрай заливче, където пясъкът не е толкова чист, колкото на градските плажове — тях, общо взето, ги пресяват през три дена, — но там сянката по свой начин е също толкова силна, колкото и слънчевата светлина, а навътре в морето има плоски скали, на които можеш да седнеш и да размишляваш.

— Започва да те домързява — отбеляза той, ритна обувките си настрана и зарови пръсти в хладния пясък. — Не можа да се изкатериш.

— Домързява ме — съгласи се тя.

Хвърлиха робите си и се приближиха към края на водата.

— Не ме бутай!

— Хайде. Да видим кой по-бързо ще стигне до скалите. Този път спечели той — като никога.

Плискаха се в скута на Атлантика — биха могли да бъдат двама къпещи се къде ли не, кога ли не.

— Мога да остана тук вечно.

— Нощем става студено, а ако извие силна буря, току-виж си пипнала някоя настинка или те отмъкне навътре.

— Исках да кажа — поправи се тя, — ако винаги можеше да е така, както е сега.

— Verweile doch, du bist so schöen^[6] — спомни си той. — Фауст е изгубил облог по този начин, спомняш ли си? И със спящия е същото. Унгер ме накара пак да започна да чета… Хей! Какво става?

— Нищо!

— Май нещо не е наред, момиченце. Дори и аз го виждам.

— Е, и какво?

— Много, това е. Кажи ми какво става.

Ръката й мина над тесния канал между скалите им и намери неговата. Той се претърколи настрани и се загледа в мократа й сатенена коса и залепналите мигли, в пустините с трапчинки на бузите й и в кървавия оазис на устата й. Тя стисна ръката му.

— Хайде да останем тук завинаги — въпреки студа и въпреки че може да ни отнесе.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Можем да слезем на тази спирка.

— Предполагам. Но…

— Но сега ти харесва? Голямата шарада ти харесва? Той извърна глава.

— Мисля, че беше прав — обади се тя. — Онази нощ преди много-много години.

— Коя нощ?

— Онази нощ, когато каза, че всичко е шега — че ние сме последните живи хора на Земята и ни разиграват машини, управлявани от нечовеци, които ни наблюдават по непонятни причини. Какво сме ние освен вълни в осцилоскоп? Писна ми да бъда експонат!

Той продължаваше да се взира в морето.

— Аз вече доста се привързах към Каймака — най-сетне се обади той. — Отначало изпитвах смесени чувства. Но преди няколко седмици… години посетих предприятието, в което навремето работех. Беше… по-различно. По-голямо. По-добре управлявано. Но всъщност имаше и нещо друго. Не само че беше пълно с неща, за които преди петдесет-шейсет години изобщо нямаше да се сетя. Докато бях там, изпитах странно чувство. Бях с един от директорите по производството, с един малък бърборко на име Тенг, който дрънкаше ли, дрънкаше по-зле и от Унгер, а аз само зяпах онези тандем-резервоари и редове от машини, израсли вътре в черупката на онази стара сграда — като в утроба, един вид, — и изведнъж усетих, че някой ден нещо ще се роди, ще се роди от стомана, пластмаса и танцуващи електрони в едно такова безупречно чисто място, дето не вижда слънце — и то ще е толкова прекрасно, че искам да съм там, за да го видя. Не мога да го удостоя с името „мистично преживяване“ или нещо такова. Просто някакво чувство. Но ако онзи миг можеше да трае вечно… Както и да е — Каймакът е моят билет за представлението, което искам да видя.

— Мили — рече му тя, — онова, което пълни сърцето, са очакването и споменът — никога онова, което усещаш в момента.

— Може би си права…

Той стисна ръката й по-силно, а тунелът между очите им се скъси. Той се наведе над водата и изтри с целувка кръвта от устните й.

— Verweile doch…

— … Du bist so schöen…

 

 

Това беше Купонът — край на всички Купони. Изненадващото съобщение на Алвин Мур и Леота Матилда Мейсън порази коледното тържество на Каймака като най-голямото събитие на сезона. След пространната вечеря и размяната на лъскави, скъпи дреболии светлините помръкнаха. Огромната коледна елха най-горе върху прозрачния покрив сияеше като сгъстена галактика през капчиците стопен сняг по стъклото.

Часовниците в цял Лондон сочеха девет.

— Женени на Коледа, разведени в Дванайсета нощ — обади се някой в мрака.

— Какво смятат да направят за бис? — прошепна друг.

Разнесе се кикот, а след него — няколко фалшиво изпети коледни песни, фоновите случайни познанства вероятно се бяха задействали.

— Тази вечер сме старомодни чудаци — рече Мур.

— Ние танцуваме в Раклата на Дейви Джоунс — отговори Леота, — докато те се гърчат и повръщат на пода.

— Това не е същият Каймак — каза той. — Всъщност не е. Колко нови лица преброи? Колко от старите са изчезнали? Трудно е да се каже. Къде ли отиват старците на Каймака?

— В слонското гробище — предположи тя. — Кой знае?

Мур изрецитира:

Сърцето — гробище на крига,

далече от окото на ловеца скрит —

там любовта окичена със смърт е

и кучетата изпълзяват вътре да умрат…

— От Унгер е, нали? — попита тя.

— Точно така, случайно си го спомних.

— Ще ми се да не си го беше спомнил. Не го обичам.

— Извинявай.

— Къде ли е Унгер? — попита тя, щом мракът се разсея и хората започнаха да се изправят.

— Сигурно до купата с пунш… Или под масата.

— Не и толкова рано вечерта — искам да кажа, под масата.

Мур се размърда.

— А ние какво правим тук? — настояваше той. — Защо трябваше да идваме на този Купон?

— Защото е сезонът на милосърдието.

— И на вярата и на надеждата също — ухили се той. — Искаш да си поревеш, така ли? Е, и аз ще си порева с тебе. Всъщност това си е едно удоволствие.

Той вдигна ръката й към устните си.

— Престани!

— Добре.

Целуна я по устата. Разнесе се смях. Тя се изчерви, но не стана.

— Ако не искаш да ме правиш… да ни правиш на глупаци — каза той, — ще я карам докрай. Кажи ми защо трябваше да идваме на този Купон и да обявяваме на всички, че напускаме Каймака? Можехме просто да се изпарим от Купоните, да спим до пролетта и срокът ни да изтече.

— Не. Аз съм жена и не можах да устоя на възможността да се появя на още един Купон — последния за годината, съвсем последния, — да показвам подарения от тебе пръстен и да знам, че дълбоко в душата си всички други ни завиждат. Наистина — ако не за друго, то поне заради куража… а може би и заради щастието ни…

— Добре — съгласи се той. — Ще пия за това… или поне за тебе — вдигна чаша и я пресуши. Нямаше камина, в която да я метне, и макар да обожаваше този жест, той я остави обратно на масата.

— Ще танцуваме ли? Чувам музиката.

— Още не. Нека просто поседим тук и пийнем.

— Добре.

Когато всички часовници в Лондон посочиха единайсет, Леота поиска да разбере къде е Унгер.

— Тръгна си — осведоми я едно стройно момиче с пурпурна коса. — Веднага след вечеря. Може би лошо храносмилане — сви рамене тя — или пък е тръгнал да търси глобуса.

Тя се намръщи и си взе ново питие.

После танцуваха. Мур всъщност не виждаше залата, из която кръжаха, нито пък другите танцуващи. Те бяха безлични герои от книга, която вече беше затворил. Само танцът беше истински — и жената, с която танцуваше.

Триенето на Времето — реши той — и вдигането на погледа. Имам онова, което исках, а искам още… Ще го преодолея.

Това беше огромна зала с огледала. Пълна със стотици Алвин-Муровци и Леоти (родени Мейсън), които танцуваха. Танцуваха на всичките си Купони за последните седемдесет и няколко години — от Тибетската скиорска хижа до Раклата на Дейви Джоунс, от Новата година в орбита до плаващия дворец Канаяша, от Вси светии в пещерите на Карлсбад до Майския празник в Делфи — бяха танцували къде ли не, а тази вечер беше последният Купон, лека нощ, о, дами…

Тя се беше облегнала на него и не казваше нищо, а дъхът й пареше врата му.

— Лека нощ, лека нощ, лека нощ — чу се той да повтаря и си тръгнаха, щом камбаните звъннаха в полунощ — рано-рано; и беше Коледа, когато влязоха в хопера и съобщиха на шофьора, че ще се прибират рано.

Прелетяха над един стратокрайцер, кацнаха до стрелата, с която бяха дошли, прекосиха пухкавото руно, покриващо земята, и влязоха в по-малката ракета.

— Искате ли да намаля светлините? Или предпочитате да са по-ярки? — обади се глас до тях, след като Лондон, часовниците му и Мостът му рухнаха.

— Намали ги.

— Искате ли нещо за хапване? Или за пийване?

— Не.

— Не.

— Да ви прочета ли статия на тема по ваш избор? — Пауза. — Или белетристика. — Пауза. — Или поезия? — Пауза. — Искате ли да разгледате каталога? — Пауза. — Или може би предпочитате музика?

— Музика — отговори тя. — Тихо. Не такава, каквато слушате вие.

След около десет минути полудрямка Мур чу гласа:

С дръжка от пламък

крехкото ни филастично острие

прорязва в черно

под острите забележки

на Полярната звезда,

подкастря бодлите

на омекналия ад

и плиска светлини, без да огрява.

Нишки от песен,

политнали със него в жилещ полет,

се лющят и се белят,

за да прилепнат към идиотска тема.

Тук, през отключения хаос,

възседнат от скитаща логика,

силуетите на черни знаци

подхвърлят черно пламък като зар.

— Изключи го — обади се Мур. — Не сме искали да четеш.

— Аз не чета — обади се гласът. — Композирам.

— Кой…?

Мур се събуди и се обърна към седалката, която веднага се нагоди към движението. Над облегалката на една двойна седалка в дъното стърчаха чифт крака.

— Унгер?

— Не, Дядо Мраз. Хо! Хо!

— Какво правиш тук толкова рано?

— Току-що сам си отговори на въпроса, нали?

Мур изсумтя и отново се облегна назад. До него Леота деликатно похъркваше, а седалката й се беше превърнала в кушетка.

Затвори очи, но сега, като знаеше, че не са сами, предишният спокоен унес му убягваше. Чу въздишка, после — тътрещи се стъпки. Не отвори очи — надяваше се Унгер да го подмине и да отиде да спи. Не го подмина.

Гласът му рязко отекна — величествено-ужасен баритон. Той пееше:

Слязох долу, В боооолницата „Сейнт Джеймс“.

И видях там моооойта мила,

върху бяааала маса тя лежееееше —

толкоз сладка и студена, и красива…

Мур замахна с ръка към корема на поета. Мишената беше обширна, а той — твърде бавен. Унгер блокира удара му, дръпна се назад и се разсмя.

Леота трепна и се събуди.

— Какво правиш тук?

— Композирам — отговори той. — Сам.

— Честита Коледа — добави след малко.

— Върви по дяволите! — обади се Мур.

— Честитя ви скорошния брак, господин Мур.

— Благодаря.

— Защо не бях поканен?

— Церемонията беше много скромна.

Той се обърна.

— Вярно ли е, Леота? Да не поканите стар боен другар като мене само защото не било достатъчно лъскаво за изтънчения ми вкус?

Тя кимна — вече се беше събудила напълно. Той се плесна по челото.

— О, ранен съм!

— Защо не се върнеш там, откъдето дойде? — попита Мур. — Кръчмата черпи!

— Не мога да присъствам на среднощна литургия употребил.

Пръстите на Мур отново се свиха в юмруци.

— На заупокойна литургия не е задължително да коленичиш.

— Май намеквате, че искате да останете сами. Разбирам ви.

Той се оттегли в дъното на стрелата. След малко захърка.

— Надявам се никога вече да не го видим — обади се тя.

— Защо? Безобиден пияница.

— Не, не е безобиден пияница. Той ни мрази — защото ние сме щастливи, а той не е…

— Според мене той е най-щастлив, когато е нещастен — усмихна се Мур — и когато спаднат температурите. Мисля, че на него фризерът му харесва, защото да спиш в него е като малка смърт. Веднъж ми каза: „Всеки човек от Каймака умира много пъти. И точно това ми харесва тук.“ Та казваш, ако поспим още, това няма да навреди… — изведнъж смени той темата.

— Не, няма никакъв риск.

Под тях Времето тичаше обратно в студа. Коледата беше изтикана в коридора и после през прага на входната врата на света им — света на Алвин, на Леота и на Унгер — и застана разтреперана пред вратата на собствената си Бъдни вечер на Бермудските острови.

Вътре в стрелата Мур се върна назад във времето и си спомни онова новогодишно парти преди много-много години, спомни си тогавашните си желания и се замисли как се сбъдват сега; припомни си всички Купони оттогава насам и се замисли колко ще му липсват онези оттук нататък; спомни си своята работа по времето преди Времето — преди няколко месеца — и се замисли, че вече не може да я върши както трябва и че Времето наистина се е объркало и той не може да го оправи; спомни си стария си апартамент, в който никога повече не се върна, старите си приятели, включително и Диан Деметриос, сега или мъртва, или вече изкуфяла, и се замисли, че отвъд Каймака, в който живееше, не познаваше никого освен може би момичето до себе си. Само Уейн Унгер беше без възраст, защото бе наемник на Вечността. След месец — два Унгер можеше да отвори бар, да си създаде собствен кръг от отхвърлени и да си спретне частен Ренесанс — ако изобщо някога се решеше да напусне.

Изведнъж Мур се почувства страшно вкиснат и уморен, поръча шепнешком на призрачния им прислужник едно мартини и се пресегна през дремещата си съпруга да го извади от нишата. Седеше, отпиваше и се чудеше какъв ли е светът там, долу.

Трябваше да върви в крак с живота, реши той. Не знаеше нищо за съвременната политика, право или изкуство; стандартите му бяха тези, до които допускаха Каймака, и засягаха предимно цветове, движение, веселие и остроумия; що се отнася до науката, там се беше върнал в детството. Знаеше, че е богат, но Каймакът управляваше всичките му финанси. Той имаше само карта за всичко, с която можеше да си купи каквото и да било — стока или услуга — където и да било по света. Периодично преглеждаше досието си и виждаше балансови документи, които свидетелстваха, че никога не трябва да се притеснява, че парите няма да му стигнат. Но не се чувстваше нито достатъчно уверен, нито достатъчно компетентен, когато трябваше да се срещне с хората, живеещи в света отвън. Може би щеше да им изглежда скучен, старомоден и „чудак“, както се бе почувствал тази вечер, когато блясъкът на Каймака вече не скриваше човешкото в него.

Унгер хъркаше, Леота дишаше дълбоко, а светът се въртеше. Когато пристигнаха на Бермудите, се върнаха на Земята.

Застанаха до стрелата точно пред летището.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Мур.

— Уморена съм, любов моя — Леота беше зареяла поглед към Залата на съня. Погледна го.

Той поклати глава.

— Аз не съм съвсем готов.

Тя се обърна към него. Той я целуна.

— Тогава ще се видим през април, мили. Лека нощ.

— Април е най-жестокият месец — отбеляза Унгер. — Ела, инженере. Ще се поразходя с тебе до совалките.

Тръгнаха. Пресякоха шосето, което водеше в посоката, противоположна на терминала, и излязоха на широката покрита алея към гаража с роколите.

Нощта беше кристална, със звезди като сърма, а фарът на един спътник блестеше като къс злато дълбоко сред небесното езеро. Докато вървяха, дъхът им се издигаше като бели венци от пара, които се топяха, преди да са се оформили съвсем. Мур напразно се мъчеше да разпали лулата си. Най-накрая се спря, обърна се с гръб към вятъра, заслони я с рамене и успя.

— Хубава нощ за разходки — обади се Унгер.

Мур изсумтя. Вятърът лъхна и изсипа яростен дъжд от тютюн върху бузата му. Той продължаваше да пуши, натикал ръце в джобовете на якето си, с вдигната ръка. Поетът го потупа по рамото.

— Ела с мене до града — предложи му той. — Съвсем близо е, зад хълма. Можем да стигнем пеша.

— Не — процеди през зъби Мур.

Продължиха. Щом наближиха гаража, Унгер започна да нервничи.

— По-добре щеше да е, ако не бях сам тази вечер — троснато рече той. — Чувствам се странно, все едно съм изпил сушата на всички векове и изведнъж съм помъдрял във време, когато мъдростта не е нужна никому. Аз… Страх ме е. Мур се поколеба.

— Не — повтори най-после той. — Време е да се сбогуваме. Ти продължаваш, аз слизам. Приятно пътуване.

Никой не подаде ръка на другия. Мур го проследи с поглед как влиза в гаража на совалките.

Заобиколи сградата, пресече диагонално през ширналите се ливади и навлезе в градината. Няколко минути се разхожда безцелно, после намери пътеката, която слизаше надолу към развалините.

Слизането беше бавно — той лъкатушеше през студената пустош. След като почти се паникьоса, докато го заобикаляха дървета и се налагаше да търси пътя си между тях, най-после излезе на осветената от звездите поляна, където храсталакът заплашително изпъстряше порутените сгради с тъмни петна и се люшкаше, неспокойно от вятъра.

Тревата прошумоля около глезените му, когато седна на една повалена колона и отново запали лулата си.

Замисли се — същинска мраморна статуя. Пръстите на краката му изтръпнаха; чувстваше се като част от това място — изкуствен пейзаж, развалини, изтръгнати от историята и присадени на непозната почва. Не му се искаше да мърда. Искаше да замръзне сред пейзажа и да се превърне в паметник на самия себе си. Седеше там и сключваше договори с въображаеми дяволи: искаше да се върне обратно, да се върне заедно с Леота в своето „Фриско“, отново да работи. Също като Унгер и той изведнъж се почувства мъдър във време, когато мъдростта беше ненужна. Знание — това му беше нужно. Страх — това имаше.

Тласкан от вятъра, тръгна през равнината. Сред своя фонтан Пан беше или мъртъв, или спеше. Сигурно това е студеният сън на боговете, реши Мур; един ден Пан ще се събуди, ще надуе празничните си тръби и само вятърът сред високите кули ще му отвърне, а тътрещите се стъпки на данъчен робот ще се ускорят към него — защото купонджиите ще са забравили вече празничните мелодии, восъчните фигури ще са изолирали мъдростта на кръвта върху ярките си диапозитиви и ще са ваксинирали човечеството срещу нея — и програмирана срещу емоции, една машина за фриволност постоянно ще генерира чувство на веселие в трескавите сънища на изпадналите в делириум, за да не разпознават те свирнята му — и сред децата на Феб няма да има нито едно, което да повтори атическия вик на първото му преминаване, разнесъл се преди много Коледи над средиземноморските води.

На Мур му се искаше да бе поостанал още с Унгер, защото сега чувстваше, че за миг е погледнал през погледа му. Тези чувства идваха, бяха породени от страха от новия свят, но той започваше да разбира поета. Защо обаче този човек оставаше в Каймака, зачуди се Мур. Дали не му доставяше мазохистично удоволствие да гледа как се сбъдват ледените му пророчества, докато все повече и повече се отдалечава от собственото си време? Може би.

Стоеше на ръждясалия ръб на кофата на света, в чието дъно се отразяваха звезди. Взираше се в черните гърбици на скалите там, където бяха провели слънчевия си разговор преди дни/месеци. Тогава бе говорил за своите машини, преди да заговорят за себе си. Беше вярвал — и все още вярваше — в неизменното им сливане с духа на неговия род, в по-големи, по-прекрасни съсъди на живота. А сега също като Унгер се страхуваше, че тогава, когато това ще се случи, може би нещо друго ще се изгуби и прекрасните нови съсъди ще се изпълнят само донякъде, а някаква много важна съставка ще липсва. Надяваше се Унгер да греши; усещаше, че върховете и падовете на Времето в някое бъдещо равноденствие ще възстановят всички онези дремещи истини в дъното на душата, които той сега чувстваше — и че ще има уши, които да чуят флейтата, и крака, които да се разиграят под звуците на мелодията. Опитваше се да повярва. Надяваше се, че е истина.

Падна звезда и Мур погледна часовника си. Беше късно. Запромъква се обратно към зида и отново го прескочи.

 

 

Вътре в клиниката за подготовка за сън срещна Джеймсън, който вече се прозяваше след подготвителната инжекция. Джеймсън беше висок, кльощав мъж с коса на херувим и с очите на онзи другия.

— Мур — усмихна се той, докато го гледаше как закачва якето си на стената и си навива ръкава, — ще прекараш медения си месец в лед, така ли?

Хипопистолетът въздъхна в здравата ръка на лекаря и лекарството се вля в ръката на Мур.

— Точно така — и той впери поглед в недотам трезвия Джеймсън, — защо?

— Ами просто ми се струва малко неуместно — Джеймсън продължаваше да се хили. — Ако аз бях женен за Леота, надали щях да тръгна да се пъхам във фризера. Освен ако не…

Мур пристъпи към него и издаде звук, подобен на ръмжене. Джеймсън се дръпна назад. Очите му се разшириха.

— Шегувах се! — възкликна той. — Аз не…

Мур усети болка в инжектираната си ръка — едрият медик я бе хванал и извил.

— Добре де, добре — измърмори Мур. — Лека нощ. Спи дълбок сън, събуди се трезвен.

Обърна се към вратата и лекарят пусна ръката му. Мур си смъкна ръкава, облече си якето и излезе.

— Хлопа ти дъската! — викна Джеймсън подире му.

Мур имаше около половин час, докато дойде време да се прибере в бункера. Точно сега не му се тръгваше натам. Беше решил да изчака в клиниката, докато инжекцията започне да действа, но присъствието на Джеймсън промени плановете му.

Тръгна по обширните коридори на Залата на съня, качи се с асансьора до бункерите и се отправи надолу по коридора. Най-накрая се добра до своята врата. Поколеба се, после продължи нататък. Щеше да спи три месеца и половина вътре; не му се щеше да прекарва там и следващия половин час.

Отново напълни лулата си. Щеше да попуши малко на стража край ледената си богиня, край съпругата си. Огледа се дали не се задава някой лекар. След подготвителната инжекция човек трябваше да се въздържа от пушене, но досега нито той беше имал някакви проблеми, нито някой друг, доколкото знаеше.

Продължи нататък по коридора. Някакво тупване стигна до ушите му. Зави зад един ъгъл и то спря, после отново започна — още по-силно. Идваше някъде отпред.

След миг отново се възцари тишина.

Спря пред вратата на Леота. Усмихна се, както си беше с лулата в уста, намери писалка и зачерта фамилното й име на табелката. Изписа над него с печатни букви „Мур“. Докато изписваше последната буква, тупането отново започна.

Идваше от нейната стая. Отвътре.

Той отвори вратата, пристъпи крачка напред и спря.

Мъжът беше с гръб към него. Беше вдигнал десница. В юмрука си стискаше дървен чук.

Задъханото му мърморене достигна до ушите на Мур като литании:

— „И ще я обсипвам с рози, рози и нивга с клонка тис… В покой почива тя…“

С два скока Мур прекоси стаята. Сграбчи чука и успя да го изтръгне. После усети как нещо се строши в ръката му и юмрукът му се вряза в челюст. Мъжът се блъсна в отсрещната стена и се просна по очи на пода.

— Леота! — извика Мур. — Леота…

Тя лежеше — бяла пароска статуя дълбоко сред намотките на бункера. Куполът беше вдигнат високо. Плътта й вече беше твърда като камък — защото по гърдите й, там, където беше забит колът, нямаше кръв. Само пукнатини и отломки — като от камък.

— Не… — пророни Мур.

Колът беше от много твърдо синтодърво — като кокоболо, кебрачо или може би lignum vitae — и не се беше разцепил…

— Не… — пророни Мур.

Лицето й беше спокойно като на мечтател, косата й — с цвят на алуминий. Неговият пръстен беше на пръста й… От ъгъла на стаята се разнесе мърморене.

— Унгер — изрече той безизразно. — Защо… го… направи?

Мъжът всмукваше въздух, докато изплюваше думите.

Очите му бяха вторачени в нещо безименно.

— Вампир… — мърмореше той. — Подмамва мъже на борда на своя „Летящ холандец“ и ги изпива години наред… Тя е бъдещето — богиня отвън, ненаситен вакуум отвътре — изрече той със съвсем равен тон. — „И ще я обсипвам с рози, рози… Мирото й — това искаше светът. Тя се къпеше в усмивки, тъй блажени…“ Щеше да ме зареже тук, увиснал във въздуха. Не мога да сляза от въртележката, а не мога да надяна и пиринчената халка. Но никой няма да загуби така, както аз — вече не. „… Животът й въртеше се, въртеше сред мрежите от звук и топлина…“ Мислех си, че ще се върне при мене, когато й омръзнеш.

Вдигна длани и закри очите си, щом Мур тръгна към него.

— Бъдещето е на техниците…

Мур го удари с чука — веднъж, дваж. След третия удар престана да ги брои, защото умът му вече не можеше да преброи до повече от три.

После вървеше, тичаше, стиснал все още чука в ръка — покрай врати като слепи очи, нагоре по коридори, надолу по стълбища, които почти никой не използваше.

Когато се измъкна от Залата на съня, чу как някой вика подире му в нощта. Продължи да бяга.

След много-много време отново премина в ход. Ръката го болеше, дъхът изгаряше дробовете му. Изкачи някакъв хълм, на върха му се спря, после започна да се спуска.

Партиград, скъпият курорт, собственост на Каймака, който го спонсорираше, макар че рядко му обръщаше внимание, беше пуст; имаше само коледни лампички по прозорците, варак и елхови клонки. От някакво забутано местенце се чуваше запис на коледни песни от частно тържество, а също и смях. Това накара Мур да се почувства още по-самотен, докато кръстосваше улиците. Все повече започваше да усеща тялото си като нещо чуждо — подготвителната инжекция неизбежно се беше задействала. Краката му бяха като олово. Очите му постоянно се затваряха, а той се мъчеше да ги държи отворени.

Когато влезе в църквата, нямаше служба. Вътре беше по-топло. И тук беше сам.

Вътре беше тъмно. Привлякоха го светлините в подножието на една статуя — там имаше нещо изложено. Сцената в яслите. Той приседна на една пейка и се загледа в майката с детето, в ангелите и любопитния добитък, в бащата. После издаде звук, за който нямаше думи, метна чука в малкия обор и се извърна. Вкопчен в стената, направи десетина залитащи крачки, строполи се с ругатни и ридания и заспа.

Намериха го в подножието на кръста.

 

 

От времето на детството на Мур досега правосъдието се бе развивало с ракетна бързина. Големият прираст на населението на света отдавна бе претъпкал до крайност всеки ъгъл на всеки съд и в последна сметка, за да се поемат колкото се може повече случаи, бяха взети мерки съдът да заработи целодневно. Точно затова Мур се изправи пред съда в десет часа вечерта на втория ден след Коледа.

Процесът продължи по-малко от четвърт час. Мур се отказа от адвокат. Прочетоха обвинението: беше признат за виновен и съдията, без да вдига поглед от купчината бумаги на бюрото, го осъди на смърт в газова камера.

Мур напусна безмълвно съдебната зала и го заведоха обратно в килията му за последна вечеря — не помнеше дали я е изял. Нямаше никаква представа от юридическите процедури в годината, в която беше спрял. Адвокатът на Каймака просто го бе погледнал отегчено, когато му разказа историята си, след това спомена „символични наказания“ и му каза да се откаже от адвокат и просто да се признае за „виновен по обвинението в убийство“. Подписа признание. Адвокатът го остави и докато дойде време за процеса, Мур не бе говорил с никого освен със стражите; после адвокатът размени само още няколко думи с него, преди да се яви в съда.

И сега — получил смъртна присъда, след като си бе признал, че е убил убиеца на жена си — не смяташе, че това е справедливо. Но въпреки всичко, докато предъвкваше механично онова, което си бе поръчал, чувстваше неестествено спокойствие. Не го беше страх от смъртта. Не можеше да повярва, че ще умре.

След час дойдоха да го отведат. Заведоха го в малка, тясна стая с едно-единствено прозорче високо в металната врата. Седна на пейката вътре и стражите захлопнаха вратата след него.

След незнайно колко време сачмите изтракаха и замириса на пушек. Миришеше все по-силно.

Той кашляше, вдишваше огън, задъхваше се, крещеше и си я представяше как лежи там, в бункера, а ироничната песен, която Унгер бе пял в стрелата, отново изникна в ума му:

Слязох долу, в боооолницата „Сейнт Джеймс“.

И видях там моооойта мила,

върху бяааала маса тя лежееееше —

толкоз сладка и студена, и красива…

Дали Унгер още тогава не е обмислял как да я убие, чудеше се той. Или просто нещо е витаело в подсъзнанието му? Нещо, което той е усетил, че се раздвижва, и затова е искал Мур да остане при него — за да не се случи?

Никога нямаше да го разбере, осъзна той, щом огънят проникна в черепа му и погълна мозъка му.

 

 

Събуди се. Чувстваше се много слаб, лежеше на бели ленени чаршафи.

— Алвин Мур… това да ти е за урок — каза гласът в слушалките.

Мур ги сграбчи и ги дръпна от главата си — както му се стори, със замах, — но мускулите му реагираха много слабо. Все пак успя да ги махне.

Отвори очи и се огледа.

Можеше и да е в болничното отделение на Каймака, което се намираше високо-високо, на най-горните етажи в Залата на съня; можеше и да е в ада. Франц Андрюс, който го бе посъветвал да се признае за виновен, бе приседнал на стол до леглото му.

— Как си? — попита той.

— О, страхотно! Едно тенисче?

Мъжът се усмихна едва-едва.

— Ти изкупи дълга си пред обществото — заяви той — чрез символична наказателна процедура.

— О, това обяснява всичко — тросна му се Мур. Умълча се, после продължи: — Не виждам защо изобщо трябваше да има наказание — нито символично, нито каквото и да било. Тоя стихоплетец уби жена ми.

— Ще си плати — рече Андрюс.

Мур се преобърна настрани и се втренчи в безстрастното, плоско лице до лакътя си. Късата коса на адвоката беше нещо средно между руса и бяла, погледът му — непоколебимо трезвен.

— Имаш ли нещо против да повториш какво каза току-що?

— Съвсем не. Той ще си плати.

— Не е ли мъртъв?

— Не, жив и здрав си е — на два етажа под нас. Първо трябва да му заздравее главата, тогава ще го съдят. Твърде е болен, за да бъде екзекутиран.

— Жив! — възкликна Мур. — Жив?! Тогава за какво, по дяволите, ме екзекутираха мене!

— Е, ти наистина го уби — отговори Андрюс леко раздразнен. — Това, че докторите после успяха да го съживят, не променя факта, че е извършено убийство. Символичното наказание е точно за такива случаи. Преди да тръгнеш пак да го вършиш, ще си помислиш добре.

Мур се опита да се надигне. Не успя.

— Леко-леко. Трябва да си починеш още няколко дена и тогава ще ставаш. Нали те съживихме едва снощи.

Мур се изкиска немощно. После дълго-дълго се смя. Най-накрая изхлипа и престана.

— Сега по-добре ли си?

— И още как — прошепна той пресипнало. — Направо се чувствам като един милион долара или каквато и смахната валута там да използвате. Какво ще е наказанието на Унгер за убийството?

— Газ — отговори адвокатът. — Също като твоето според действащия…

— Символично или наистина?

— Символично, разбира се.

Мур не си спомняше какво стана после, освен че чу как някой пищи и че изведнъж се появи лекар, когото досега не беше забелязал, и направи нещо с ръката му. Чу тихото съскане на инжекция. После заспа.

Когато се събуди, той се чувстваше по-силен, а един нахален слънчев лъч огряваше отсрещната стена. Андрюс като че ли не беше помръдвал от мястото си до леглото.

Вгледа се в мъжа и нищо не каза.

— Информираха ме — обади се адвокатът — за липсата ти на познания относно днешното състояние на правосъдието, засягащо тези неща. Не предвидих от колко време си член на Каймака. Толкова рядко се случват такива неща — всъщност това е първият такъв случай, с който си имам работа, — затова още когато говорих с тебе в килията ти, просто приех, че знаеш какво е това символично наказание. Поднасям ти извиненията си.

Мур кимна.

— Освен това — продължи той — бях приел, че си взел под внимание обстоятелствата, при които господин Унгер, както се твърди, е извършил убийство…

— „Както се твърди“ — по дяволите! Аз нали бях там! Той заби кол в сърцето й! — гласът на Мур секна.

— Това наистина беше прецедент — заобяснява Андрюс. — Дали да бъде обвинен още сега в опит за убийство или да изчакаме операцията и да бъде обвинен в убийство, ако тя не мине добре. Но забавянето би повдигнало още много проблеми — които за късмет се разрешиха от собственото му предложение. След като се възстанови, той ще се върне в бункера си и ще остане там, докато природата на престъплението му се изясни както трябва. Предложи го по своя собствена воля, така че не е взето никакво законно решение. Ето защо отложиха процеса, докато се усъвършенстват някои хирургични техники…

— Какви хирургични техники?! — Мур се надигна на леглото и се облегна назад. За първи път от Коледа насам беше в пълно съзнание. Предчувстваше какво ще последва.

Каза само една дума:

— Обясни.

Андрюс се размърда на стола си.

— Представата на господин Унгер — започна той — за това, къде точно се намира човешкото сърце, е била представа на поет. Той не го е пронизал централно, макар случайният наклон на кола наистина да е бил такъв, че е минал през лявата камера. Това може да се поправи доста лесно според лекарите. За лош късмет обаче разцепилото се острие е засегнало гръбначния й стълб — продължи да обяснява той, — счупило е две ребра и е спукало още няколко. Излиза, че гръбнакът й е бил строшен…

Мур отново бе онемял — онемял от прозрението, което бе получил, докато думите на адвоката изпълваха въздуха помежду им. Тя не беше мъртва. Нито пък беше жива. Тя спеше ледения си сън. Искрата на живота й щеше да остане в нея, докато започне пробуждането. Тогава и само тогава тя можеше да умре. Освен ако…

— … усложнението от бременността и нужният период от време за вдигане на телесната й температура до подходяща за операция… — говореше Андрюс.

— Кога ще я оперират? — прекъсна го Мур.

— На този етап не могат да кажат със сигурност — отвърна Андрюс. — Ще трябва да е специално разработена операция, тъй като повдига проблеми, за които има отговор на теория, но не и на практика. В момента всеки от факторите би могъл да бъде третиран, но другите не могат да бъдат суспендирани, докато протича операцията. Всичко е доста сложно и трудно — да се поправи сърцето, да се фиксира гърбът и да се спаси детето — всичко това наведнъж би изисквало някои нови инструменти, както и някои нови техники.

— Колко време? — настоя Мур. Андрюс сви рамене.

— Не може да се каже. Месеци, години. В момента тя си е съвсем добре, но…

Мур го помоли да си отиде — на доста висок глас — и той излезе.

 

 

На другия ден му се виеше свят, но той стана и каза, че няма да се върне в леглото, докато не види Унгер.

— Той е под арест — съобщи му лекуващият лекар.

— Не, не е — възрази Мур. — Ти не си адвокат, а с адвоката вече говорих. Няма да бъде арестуван законно чак докато не се събуди от следващия си леден сън — когато и да стане това.

Отне му час да получи разрешение да посети Унгер. Придружаваха го Андрюс и двама санитари.

— Не вярвате ли в символичното наказание? — ухили се той на Андрюс. — Нали трябва да си помисля добре, преди да тръгна да го правя пак?

Андрюс извърна поглед и не му отговори.

— Както и да е. Твърде слаб съм, пък и нямам чук подръка. Почукаха и влязоха.

С глава, увита в бял тюрбан, Унгер седеше, облегнат на възглавници. Върху покривката на леглото имаше затворена книга. Беше се загледал през прозореца към градината. Извърна глава към тях.

— Добро утро, кучи сине — поздрави Мур.

— Моля, заповядай — отговори Унгер.

Мур не знаеше какво да каже. Вече бе изразил всичките си чувства. Така че се отправи към стола до леглото и седна. Измъкна лулата от джоба си и взе да си играе с нея, за да прикрие неловкото положение. После се сети, че няма тютюн. Нито Андрюс, нито санитарите ги гледаха.

Захапа между зъбите си празната лула и вдигна поглед.

— Съжалявам — обади се Унгер. — Можеш ли да го повярваш?

— Не — отвърна Мур.

— Тя е бъдещето и е твоя — рече Унгер. — Аз забих кол в сърцето й, но тя наистина не е мъртва. Казват, че в момента работят по оперативните машини. Докторите ще оправят всичко, което съм повредил — ще бъде като нова — лицето му се сгърчи и той се загледа в чаршафите.

— Ако това ще е някакво утешение за тебе — продължи той, — аз страдам и ще страдам още. За този „Холандец“ няма Сента, която да го спаси. Ще продължа да пътувам с него със или без Каймака, в бункер ще умра на чуждо място, сред чужди хора — той вдигна поглед към Мур и се усмихна едва-едва.

Мур се втренчи в него и той пак сведе очи.

— Ще я спасят! — настояваше Унгер. — Тя ще спи, докато са абсолютно сигурни в техниката. После вие двамата слизате заедно, а аз продължавам. И никога вече няма да ме видите. Желая ви щастие. Няма да моля за прошка.

Мур стана.

— Няма какво повече да си кажем. Ще си поговорим пак някоя година — след ден-два.

Излезе от стаята, като се чудеше какво ли друго е могъл да каже.

 

 

— Каймакът е изправен пред морален проблем — ще рече, пред мене — каза Мери Мод. — За лош късмет той е поставен от властите и не можем да се справим с него така, както с повечето морални проблеми. Този изисква отговор.

— Онзи, който засяга Мур и Унгер ли? — попита Андрюс.

— Непряко. Засяга целия Каймак в резултат на тяхната щуротия.

Тя посочи факса на бюрото си. Андрюс кимна.

— Роди се Младенец — прочете тя, като разглеждаше снимката на човека от Каймака, проснат на църковния под. — Статия на първа страница в това издание ни обвинява, че създаваме всевъзможни невротици — от некрофили нататък. Пък и онази другата снимка — още не знаем кой я е направил — тук, на трета страница.

— Видях я.

— Сега искат гаранции, че бившите членове на Каймака ще си останат фриволни и няма неизбежно да се превръщат в нежелани елементи.

— За първи път се случва такова нещо.

— Разбира се — усмихна се тя. — Обикновено се държат достатъчно прилично и изчакват някоя и друга седмица, преди да започнат да се държат антисоциално — пък и богатството обикновено компенсира повечето обичайни неприспособимости. Но според обвиненията ние или избираме не когото трябва — което е абсурд, — или не ги преглеждаме както трябва при напускане — което е пълен абсурд. Първото — защото интервютата ги правя само аз; а второто — защото не можеш да изриташ никого половин век или повече напред в бъдещето и да очакваш той да се приземи на два крака и пак да си е той — нормален, бодър и весел, — без значение каква ориентация ще му дадеш. Нашите хора обаче правят добро шоу от цялата тази работа, защото, общо взето, нищо не правят.

Но и Мур, и Унгер са били сравнително нормални; никога не са се познавали особено добре. И двамата са наблюдавали малко по-внимателно от другите в Каймака как световете им се превръщат в история, и двамата са го приемали много навътре. Но проблемът им е бил междуличностен.

Андрюс не се обади.

— С това искам да кажа, че е обикновен случай на ревност към една жена — нещо непредвидимо и присъщо на човека. Не бих могла да предвидя конфликта им. Това че времената се менят, няма нищо общо с тази история. Нали така?

Андрюс не отговори.

— Ето защо проблем няма — продължи тя. — Ние не изхвърляме на улицата Каспар-Хаузеровци. Просто прекарваме богати хора с добър вкус няколко поколения напред в бъдещето — и те се справят добре. Единственият ни пропуск досега се дължи на мъжки антагонизъм от взаимоускоряваща се разновидност, причинен от красива жена. Това е. Съгласен ли си?

— Мислел си е, че наистина ще умре… — каза Андрюс. — Изобщо не се сетих, че той нищичко не знае за Световния правен кодекс.

— Дребна работа — махна тя с ръка. — Нали е жив.

— Трябваше да видите лицето му, когато се свести в клиниката.

— Лицата не ме интересуват. Виждала съм ги твърде много. Проблемът ни сега е да изфабрикуваме проблем и да го решим, за да е доволно правителството.

— Светът се променя толкова бързо, че и аз, кажи-речи, трябва всеки ден да се нагаждам към него. Тези нещастни…

— Има и неща, които не се променят — прекъсна го Мери Мод, — но разбирам накъде биеш. Много умно. Ще наемем независим психоекип, за да направи проучване, което да установи, че Каймакът се нуждае от по-голяма приспособимост и да препоръча да си оставяме един ден в годината за терапевтични цели. Всеки такъв ден ще провеждаме в различни краища на света, на места, където не се правят Купони. Сума ти градове реват за концесии. В тези дни ще вършим прости неща, които ни помагат да се приспособим към общуване с хора извън Каймака. А вечерта — лека вечеря, после — някакво приятно развлечение и танци. Танците са добри за душата, отпускат, премахват напрежението. Сигурна съм, че така ще бъдат удовлетворени всички засегнати страни — при това, последното, тя се усмихна.

— Вярвам, че сте права — обади се Андрюс.

— Естествено. След като психоекипът изпише няколко хиляди страници, ти ще нахвърлиш неколкостотин, за да обобщиш откритията им и да ги оформиш в резолюция, която да бъде прочетена пред съвета.

Той кимна.

— Благодаря за предложението.

— Моля, пак заповядай. Нали затова ми плащат.

След като той си тръгна, Мери Мод си сложи черната ръкавица и бутна още една цепеница в камината. С всяка година истинските цепеници ставаха все по-скъпи и по-скъпи, но тя нямаше вяра на печки без пламък.

 

 

След три дена Мур вече се бе възстановил достатъчно, за да изпадне отново в сън. Щом подготвителната инжекция притъпи сетивата му и очите му се затвориха, той се зачуди какъв ли извънземен Страшен съд ще завари, когато се събуди. Ала знаеше, че каквото и да донесе Новата година, неговият кредит ще е добър.

Заспа, а светът се въртеше ли, въртеше…

Бележки

[1] Вярно е (фр.) — Б.пр. ↑

[2] Гол купон за свободата, равенството, братството. (фр.) — Б.пр. ↑

[3] Schlarafenland! (нем.) — земята на безделниците. — Б.пр. ↑

[4] Certainement (фр.) — несъмнено, сигурно. — Б.пр. ↑

[5] Ентазис, ентаза (арх.) — почти неуловимо издуване, удебеляване на колона към средната й част. — Б.пр. ↑

[6] „О, миг, поспри, ти толкова си хубав…“ — из финалния монолог на Фауст. — Б.пр. ↑