Румяна Каменска-Донкова
Прозрачна алегория

Като кораб потъващ се мята душата ми,

любов-светкавица безпощадно прониза я.

Мъдро се свиха платната — довчера приятели,

мачтите-чувства от студа са изгризани.

 

Не ме е страх. SOS няма да викам.

Така по-добре е, краят смирява мислите.

Да разбира, че всички пътища водят никъде —

за човешкия кораб няма съдба по-убийствена.

 

Само ти ми остана с целебния полъх на детство,

нас ни свързва вкуса на печални и весели мигове.

Ти стоиш на брега и безсилна се вглеждаш в морето,

ти не знаеш до другия бряг как да стигнеш.

 

Послушай, да чакаш няма да те оставя,

вярно, меланхолия ме е хванала,

всички напускат моя кораб-удавник,

но вземи, нещо и за теб е останало.

 

Направи сал. Дъските от истинска вярност

свържи на нашата дружба с въжетата,

нека кормило ти бъде моята слабост,

по-твърда от силата на мъжете.

 

Верен фар ще те води добрата надежда,

към брега тя най-верния път ще прокарва.

Ще те вика страхът, но назад не поглеждай,

откъсни част от себе си, но върви, трябва!