Румяна Каменска-Донкова
Вечерно

Щом неканена вечер промъкне се в стаята

и умората плътна властно прилепва миглите,

отегчени, нещата край мене разменят местата си,

а немирните думи в мелодия нежно сплитат се.

 

Мъдростта ми се носи на спомена в леката лодка,

непознати съдби по пътеки забравени търси.

Сред безброя добре разпознала самотните,

над съня им неравен прашинки надежда поръсва.

 

Любовта ми почуква на малко човешко прозорче,

за отговор пита, от векове ненамерен,

несломена си тръгва — все някога ще й отворят

и дори не усеща от нощния хлад че трепери.

 

А надеждата моя, усмихната стара вълшебница,

неродените дни преоткрива със стъпки нечути.

От мечтите човешки открадва за мен най-потребните

и втъкава ги в приказка трудна за моето утре.