Елин Пелин
Съдбата на книгата

Днешният век на техниката, на бързината, на жаждата за богатство, на киното, на грамофона, на радиото, на спорта и туризма отнема съвсем възможността за висши духовни съзерцания и макар че книгата не е още отречена, тя не е вече належаща необходимост на хората. Трескавият живот е създал и специализация на духа, което също е отнело значението на възвишената творческа мисъл за много категории от хора, посветили живота само на едно нещо.

Човекът днес е в движение. Разстоянието няма значение. Времето е съкратено. Няма дълъг ден. Няма дълга нощ. Часовете са потъмнени. За четене няма време. А книгата е за покой и самота. Процесът на нейното раждане се извършва в покой и самота. Тя, нашият, единственият, най-близкият и най-искреният „някой друг“, когото ние вечно търсиме за душата си, но с когото нямаме време да останем в интимна, самотна приятелска беседа.

И ние полека-лека отвикваме от тоя приятел, дошъл из духовните дълбини на избраните между нас, изоставяме да чувствуваме живота необходимост. Той напълно е заменен. Великият мъдрец си е отишъл и в негово отсъствие нам ни е леко и приятно. В негово присъствие в днешно време би ни било даже скучно.

От вихрената бързина, от бясното движение, мозъкът — огненото вещество в нашите глави — полека-лека изстива със затвърдяла кора, както земята от бързото въртение се е покрила със суха изстинала повърхност. Пред тая застинала част на мозъчното вещество едва ли може да премине и да докосне центъра нежното дихание на поезията. Той ще усеща само чука, длетото, удара на машината и топлината на физическите дяволски лъчи.

На книгата предстои прераждане и ново приспособление. След век тя може би вече няма да бъде такава, каквато я знаеме ние откак свят светува. Нейното преображение ще бъде мъчително и ще има периоди на криза, когато тя ще изглежда мъртва. Но възвишеният човешки дух няма да угасне. Колкото приказна и магична да стане действителността, тя няма да спре вечното томление за по-високото, за по-чистото, за по-светлото, за най-красивата измама, която може да ни даде само поезията. И затова огънят на духовното творчество няма да угасне, докато съществува последният човек на земята.

[Излиза във в. „Свободна реч“, г. VI, бр. 1543, 23 април 1929, с. 5, заедно с изказвания на Т. Г. Влайков, Йордан Йовков, Д. Немиров, Г. Райчев, Н. Райнов и др.]