Елин Пелин
Ежби и злоби

Между четещата и нечетещата публика и навсякъде в нашето общество, в столицата и в провинцията, е разпространено преувеличеното мнение за ежби, злоби и недостойни борби в средата на писателските кръгове. Чудно е къде намира опора това разпространено мнение, за да може да вирее, да се шири в преувеличени размери и да взима често пъти вида на басня. В нашия всекидневен печат и в малокръвните наши списания съществуването на такива борби и ежби едвам се подозира.

Ежби, борби, гонения, в малки и големи размери, са съществували всякога и във всички страни между писателските и артистични кръгове. Колкото и да са възвишени идеалите за изкуството и красотата, техните носители и проповедници са пак хора с всички слабости на човешката раса. Разбира се, че колкото тура, във времето на Байрона и Шели озлоблението бе стигнало дотам, щото двамата тия елмази на английската литература бяха клеветени най-мръсно и в обществото, и в университета, и те трябваше да напуснат отечеството си, да се скитат и да умрат в чужбина.

Същото е било в Италия, Франция, Испания, същото ще бъде всякога и всякъде, дето расте литературен живот.

У нас и в наше време тия борби и ежби, доколкото ги има, се дължат на общото духовно безсилие и на слабото и безпомощно състояние на нашата литература. От години насам не се е появило нищо крупно, нищо силно, нищо силно и дълбоко, нищо светло и оригинално, което да възбуди и предизвика повече живот, и дребнавите ежби да се превърнат в благородно съревнование.

Гладните наши списания чакат да погълнат каквото им попадне в празната уста. Високомъдрите критици чешат главите си в очакване да кажат високото си мнение по повод на някоя важна книга, но такава не се явява и тяхното високо мнение отива за сметка на някоя дребна работа или се превръща в глупава закачка.

Липса на силни таланти и на честна критика даде възможност на маниаците и графоманите да вземат връх като бурена над класовете в нивата. Безсилни да дадат нещо, озлобени от неуспеха си, те се явяват силни в кръчмарските интриги, крясъци, в самохвалство, в нахалство, в презрително отрицание на всички, в развяване на шарени книжни байрачета и във викове: „Началото на света почва от мене!“

Тия маниаци се насърчават от един друг вид хора, които си живеят никому нужни и никому невредни, но обичат, като видят безцелно насъбрала се тълпа, да излизат напред като ония деца, които с книжна шапка на глава маршируват с военната или сватбарската музика и се мъчат всякак да обърнат внимание.

Така не много отдавна един приятел от провинцията, чиято възвишена душа стояла неудовлетворена от литературата, излезе и с един масалджийски език наруга всички писатели, и то не за това, което са направили, а затова, което не са направили.

Разджавкаха се тогава де да е си палета, заприглашаха му от всички страни. Доколкото си спомням, никой не излезе да защити българския писател. Той навсякъде срещаше злорадост, навсякъде виждаше засмени лица, които със съжаление му обръщаха внимание върху въпросната статия.

След това във вестник „Трибуна“ се появи като подлистник най-мръсната и най-подлата статия, която е писана някога по адрес на българския писател. С пищен език и високомерен тон българският писател се унищожаваше, отричаше и сриваше до земята. Макар че тоя подлистник не бе подписан и макар че редакцията запази в тайна името му, той биде открит от негови близки приятели. Оказа се, че това е един от младите писатели с големи амбиции и с големи претенции за морал.

Един друг писател, също така с големи претенции, който обикаля провинцията да чете сказки, като говори за „развалата“ на българската интелигенция, не пропуща случая да иронизира срещу ненавистни нему писатели и да говори за тях с високомерна снизходителност. Тоя господин писател, който се мисли за титан в нашия литературен и обществен живот, види се, забравя онова, което го отличава като гений от простите смъртни, именно да не бъде злобен и завистлив. Когато осъжда другите, той забравя, че от тридесет години насам пише денонощно и че никой досега не е написал един благоприятен отзив за неговите съчинения, че всички големи похвали, които са писани за него, писани са от неговата собствена ръка, че антрефилетата по вестниците, които са давани за неговите сказки под заглавия „Един светъл час“ и пр., и пр., пак са негови собствени произведения, че интервютата със смешните възклицания пак са правени от самия него си и че всички подобни работи биха унизили не един гений, а и един най-обикновен човек.

Литературните ежби и злоби се култивират и в университета между студентите, и то, за жалост, от професорската катедра. Интригите се пущат от високото място хитро и им се приготвят всички условия, за да виреят и да се разпространяват. В ненавистта си към известни литератори-писатели някои от тия „хора на науката“, благодарение на особеното си положение, използуват всички дребни честолюбия на приятелите си и по тоя начин, без да излизат налице, сеят злоба и омраза.

Покрай тия дребнави разправии, ежби и злоби всички като че ли са забравили истинското си призвание и главните свои задачи.

Тия ежби парализират литературния живот; и нерадостната картина, която се представлява на младите таланти, на истинските таланти, отчайва ги и убива у тях куража за работа.

За очистване на закадения литературен хоризонт тия злоби и дребнави ежби и тия празни интриги трябва да се превърнат в идейни и благородни борби и писателският труд и човешката личност да се ценят повече.

[Излиза във в. „Развигор“, г. I, бр. 22, 4 юни 1921, с. 1.]