Елин Пелин
„Златно сърце“

Справедливо е да се гордеем с развитието на нашата детска литература, която в последните няколко години доби изведнаж такъв силен разцвет и ангажира твърде сериозно и писатели, и художници, и книгоиздатели. Това засилване наруши мярката и ако така продължава, може да се дойде до големи грешки и до разочарование. Защото много от преведените книги, които се трупнаха така бързо, се дават на един лош български език и в не дотам грижлив превод, а и в оригиналните работи на нашите писатели няма нещо по-ново и по-интересно. Всички маршируваме по еднакви пътеки, измъчваме еднакви теми, по еднакъв начин тананикаме едни и същи мотиви и мъката ни да разсмеем и учудим децата, като че дотегна вече. Непосредственост и свежест липсват в повечето от тия книжки за деца, както и в много от книгите за възрастни.

И наистина, много мъчно е да се намерят теми за деца, незасегнати досега. Тато, мама, зайчета, лисичета, мечета, буболечици — всичко това се движи на рояци и глутници из нашите писания за деца. (Като казвам „нашите“, разбирам и моите.) Микробите, бактериите и още някои низши същества, по чудо, сме оставили незасегнати в тия книжки. Ами какво направихме с цветята, с птичките, с годишните времена!

Съзнавам, уви, че е твърде мъчно да се излезе из тоя магьосан кръг, в който самите деца ни заставят да се движим.

Юношите в това отношение са по-щастливи. Те са спасени от крякането на жабите в стиховете и от невъзможните фантасмагории. Затова и книги, предназначени за юноши, са по-малко, затова може би и нашите писатели още не са нагазили там, затова и по-малобройни са книгите, издадени у нас за юноши.

Едно щастливо начало обаче се заражда с току-що излязлата книга на Калина-Малина „Златно сърце“. Темата е универсална, но тя оригинално и свежо е ушита върху канавата на българския живот, с наши бои, с наши орнаменти и цветя, с вдъхновение и с чувство за мярка. Книгата интересува и увлича. Трогателното не е сантиментално, доброто не е преднамерено, животът не е насилен. Ако героят тъй много и тъй често не беше изтъквал самонаблюдението си, книгата щеше да бъде още по-добра. Но и такава, каквато е, тя е една хубава книга за юноши и за преходната към юношество възраст.

[Излиза в сп. „Българска книга“, г. I, кн. 1, януари 1930, с. 104.]