Елин Пелин
Новият

През времето, когато растеше поколението, към което и аз принадлежа, когато се готвеше то да стъпи в живота и когато стъпи, книгата се търсеше с жадност и се ползуваше с почит. Тогава българската книга, хубавата българска книга беше рядкост, а писателите се брояха на пръсти. Любен Каравелов, Ботев, Захари Стоянов не бяха вече живи, но техните книги още не бяха изчезнали от витрините на малките няколко софийски книжарници, търсеха се и се четяха почти с религиозно благоговение. Вазов беше в разцвета на творчеството си и идол на учащата се младеж.

По ония времена, когато аз бях в гимназията, Чипевата книжарница беше в една будка в Градската градина. С какъв трепет се трупахме около тая будка да следим появяването на всяка нова книга. Това за нас беше колосално събитие и със завист гледахме на всеки, който имаше възможност да се снабди с новите произведения на Вазова.

В ония оскъдни откъм българската книга времена, когато Вазов беше единственият белетрист, се появи името на Влайков.

Беше излязла в отделна книга „Дядовата Славчова унука“, а в списанията се появиха отделни малки разкази, от които „Леля Гена“ направи силно впечатление като нов сюжет и като художествено написана работа.

„Дядовата Славчова унука“ съм чел като юноша. Чел и препрочитал много пъти. Чел съм я в къщи пред домашните, на момците в село, на момите по седенките и в кръчмата на по-старите.

Влайков беше ново име. След Вазов като белетрист-художник се появи той и тесният хоризонт на българската литература се поразшири.

Тогава, наскоро след Освобождението, градът нямаше още своя собствена физиономия, нямаше градски облик, нямаше градска душа. В града имаше нещо безлично. Градът приличаше на квартира, която се изпразваше от наематели, които си отиват завинаги, чистеше се и се приготовляваше за непознатия, който трябваше да дойде. А селото живееше с носията си, с традицията си, хванало здраво корен за земята. И естествено, тогава нямаше граждански интелигент. В душите господствуваше селското, народното.

И затова сюжетите на Влайков идеха от тоя чист народен извор. Само че неговият поглед покрай идиличното и битовото, виждаше и ни излагаше изпърво като загадка, а после ясно и оформено, известни социални положения. Талантливо, грижливо, с дълбок художествен усет, с един чист народен език, с една изваяна и безгрешна фраза Влайков даде нов литературен път на нашата белетристика.

Сега, когато отново чета неговите работи, когато чета прекрасните му късове от неговата нова книга „Преживяното“, колко съжалявам, че времето, което изискваше тогава друга служба от всеки събуден българин, за дълго ни отне един прекрасен белетрист, за да го направи така също прекрасен общественик.

[Излиза едновременно в сборника „Тодор Г. Влайков — литературно и обществено дело“, 1935, с. 153–154 и във в. „Литературен час“, г. 1 (VII), бр. 1 (270), 10 април 1935, е. 5. После се отпечатва и във в. „Литературен глас“, г. XIV, бр. 595, 12 май 1943, с. 2.]