Алън Силитоу
„Ноевият ковчег“

Докато учителят Джонс разясняваше на класа последните заплетени странствания на „Капитан Рийди“^[1], Колин слушаше скрибуцащите колела на талиги и фургони, поели бавно към поляните в Шеруудската гора. Той си припомни миналата година и в мисълта му се запромъкваха като по оживен булевард яркоцветните редици на малки автомобили, фургони и подвижни зоологически градини. Влаковете с привидения и въртележката с изрисувани по нея животни от „Ноевия ковчег“^[2] бяха здраво прикрепени към платформи и камиони.

И „Капитан Рийди“ трябваше да отстъпи победен пред надеждата за по-осезаемо развлечение, макар че рядко се случваше да откъснеш така леко мисълта на Колин от фантастично-приключенска книга. Благодарение на такива волни странствания той можеше да преживява тежкото време на оскъдица, за него те се превръщаха в някакъв пъстроцветно облечен вълшебник флейтист, в някаква играчка с механизъм, която го мамеше след себе си — той беше винаги готов да я следва и ако някой ден я настигнеше, щеше да я разчупи, за да види какво я кара да свири. Как би станало това, Колин не знаеше, не се и опитваше да си представи, а през същото време учителят продължаваше да чете монотонно последните няколко страници от своето четиво.

Въпреки че братовчед му Берт беше на единадесет години, с цяла година по-голям от него, Колин беше вече в по-горен клас и съзнаваше, че това все пак е нещо, макар и постигнато без всякакво усилие. Книгите разгаряха въображението му и той почти никога (освен когато ставаше студено) не мислеше за дрипите, с които е облечен, нито пък за лицето си, парадоксално месесто, въпреки недохранването. Косата му беше прекалено къса, дори и за подстригването „търкало“, което струваше по три пени при бръснаря. Понякога му викаха на подбив „старият плешивко“ и в училище само това му беше неприятно.

Когато започна „Гъшият панаир“^[3], у Колин след седмичното снабдяване с комикси бяха оцелели само няколко пенита, но Берт знаеше хиляди начини, за да увеличи многократно тяхната жалка стойност.

— Ще имаме достатъчно пари, за да се повозим славната! — каза той, срещайки Колин на ъгъла на една улица последната събота преди панаира. — Ще ти кажа как — добави той и тръгна с Колин, като го прегърна през раменете.

— Как? — поиска да узнае Колин и поясни с негодувание: — Нямам намерение да обирам никакви магазини, отсега да си го знаеш!

Берт, който беше вършил вече такива подвизи, долови укор към своето минало, но почувства същевременно и гордост, защото Колин никога не би имал самообладанието да разбие в полунощ, някой магазин и да зарови изцапаните си ръце в огромните, само преди миг още, запечатани кутии със сладкиши.

— Това не е единственият начин, за да се сдобиеш с пари — присмя се той. — До него се прибягва, само ако ти се прииска нещо по-особено. Стигнем ли, ще ти покажа какво трябва да сторим.

Вървяха по мъгливите улици и на всеки завой долавяха откъм север проглушения, възбуждащ шум. Вече ясно се виждаха търбусите на облаците, обагрени в портокалово от светлините на панаира — този тиран, който ги плашеше, стопяваше волята им и ги примамваше към най-голямото гъмжило.

— Ако едно возене е по пени, тогава на всеки се падат по две — пресмяташе с наведена глава Колин, крачеше замислен по пустия, застлан с плочи тротоар, а ръцете му притискаха в джоба трудно спечеленото богатство. Беше щастлив, че могъществото на тези пари ще го допусне до въртележките, но при мисълта какво могат да сторят те за трапезата в къщи, той тръпнеше от горчива мъка. С четири пени можеше да се купи един хляб или бутилка мляко, малко месо за задушено или кутия конфитюр, или пък фунт захар. А пък ако Колин похарчеше четирите пенита, за да купи от ъгловия магазин десет цигари „Уудбайнс“, майка му би престанала може би да страда така мъчително от това, че бащата седи край камината, потънал в мрачни размишления. Тогава баща му би поел с усмивка цигарите, би се надигнал, за да целуне, припрян както винаги, майка му, и би запарил пресен чай — станал отново щастлив човек, чието възродено благоразположение щеше да усети всеки в къщи.

Истинско чудо могат да сторят четири пени, ако си достатъчно добър, за да ги употребиш както трябва. „Но аз не съм добър — помисли си Колин, — с четири пени мога да купя и куп комикси, две блокчета шоколад, да отида два пъти на кино в кварталния «бълхарник» или да се возя четири пъти на въртележката.“ Широкият, тъмен, дъхтящ на пръст и ров, който отделя доброто от лошото, беше пълен с огорчения и беди. Но тези огорчения бяха неоснователни, защото Колин знаеше, че Берт, който крачи до него, като си подсвирква и мята камъни, не би се тревожил за някакви си четири пени. Не, той би ги прахосал с удоволствие, както се кани да стори сега с половината от парите, които има Колин. Ако Берт ограбеше някой магазин или двуколка, която разнася стоки, той би занесъл храната право в къщи — Колин беше уверен в това. Но ако успееше да отмъкне пет шилинга или лира, той би дал на майка си шилинг и половина и би казал, че е успял да изработи само толкоз. Но за четири пени той никога не би се размислил надълбоко. Просто би ги прахосал за свое удоволствие. И Колин би се радвал, но само докато се вози на въртележките.

Спускаха се по Бентикроуд и наближаваха панаира — долавяха вече миризмите на пържена риба и чипс, на миди и вафли с джинджифил.

— Търси по земята! — извика сухият Берт, винаги нащрек, винаги настръхнал да открие някаква облага за себе си, подтикван от инстинкта си да се предпази от глад, но с вид на вечно гладуващ. Темето и тилът му бяха обрасли с отдавна неподстригвана коса, той шляпаше с вехтите си сандали, пъхнал ръце в джобовете, и си подсвиркваше, но щом някоя вълна от младежи и девойки го изтласкваше от тротоара, започваше да ругае на провала.

Беше излишно да се повтаря на Колин — той скочи в канавката, походи стотина ярда, превит като скован от ревматизъм човек, и изведнъж рипна, вдигнал високо пакетче с цели две цигари в него.

— Първа жичка за водичка! — извика той, което трябваше да значи: „Никакво делене“.

— Хайде, братче — полуласкаво, полузаплашително каза Берт, — не бъди такъв проклет скръндза! Дай едничката!

Колин не се поддаде. Да намериш значеше да задържиш само за себе си.

— Ще ги запазя за тате. Той сигурно няма дори фас в джоба си.

— Добре де, и моят старец никога не е имал фасове, но ако аз намеря цигари, няма да си правя труд да му ги мъкна. Честна дума!

— Може би после ще дръпнем по малко — отстъпи Колин, но не извади цигарите от джоба си.

Вървяха по асфалтираната пътека през гората, изкачвайки стръмния склон. Сега Берт разкъсваше трескаво всяко пакетче, захвърлено на земята, оставяше вятърът да отнесе станиоловата обвивка, пъхаше шарените картинки в джоба си, за да ги даде на по-малките в къщи, а самото пакетче смачкваше на топка и го запращаше някъде в мрака, където, вкопчени в прегръдка, лежаха двойки, потънали в някаква страст, неразбираема и безсмислена, за двете момчета.

От паметника на загиналите през войната те можеха да виждат целия панаир — море от светлини и върхове на палатки, ограничено от двете страни със смътните очертания на къщи, чиито обитатели с радост щяха да приветстват през идната седмица изселването на огромния бивак към други градове. От земята се изтръгваше глух стон на наслаждение, а от време на време до момчетата долиташе пронизителното кресчендо на писъците от лодките и голямото Виенско колело — долу се бе разположила сякаш някаква древна войска, която правеше жертвоприношение от хора, преди да се вдигне в поход.

— Да се смъкваме! — каза Колин, като прехвърляше нетърпеливо своите пенита. — Искам да погледам! Искам да се повозя на „Ноевия ковчег“!

 

Смучейки плоските джинджифилови вафли от по едно пени, те се провираха край влака с привиденията, от чийто търбух, напълнен със скелети, долитаха писъци на момичета.

— Ще разиграем пенитата на някой номер и ще спечелим нещичко — каза Берт. — Ще видиш колко е лесно. Иска се само едно — да бутнеш парата на някой номер, когато жената не гледа! — Той се горещеше, искаше да склони Колин, защото ако участваха и двамата, щеше да прилича повече на истинско приключение. Не че се страхуваше да похитрува сам, но по-трудно биха се усъмнили в двама, отколкото в един, тръгнал съвсем ясно, за да открадне нещичко.

— Опасно е — възрази почти склонилият Колин, като си пробиваше път след Берт. — Ще те пипнат.

Висока, прилична на циганка жена, с черна коса, прибрана в конска опашка, се разпореждаше царствено в палатката с рулетките. Тя гледаше пред себе си сякаш с невиждащи очи, но Колин, приближил съвсем, почувства колко малко пропускат те от всичко, което става наоколо. Жената прехвърляше равномерно от едната в другата ръка стълбче монети, които прозвънтяваха леко и притегляха вниманието на хората към палатката. От време на време тя нарушаваше ритъма, за да отброи със съвършено безстрастно лице по няколко дребни монети на един мъж с протрита шапка, който пускаше пари едновременно в двата дървени прореза на автомата и така разиграваше по четири пени.

— Тоя няма да забогатее — прошепна Берт в ухото на Колин, който бе разбрал това, защото човекът пускаше повече, отколкото получаваше.

Забележката му стигна до мъжа, потънал в хазартната игра, и го раздразни:

— Кой няма да забогатее? — запита той и пусна още шест пени, преди да се извърне към Берт.

— Вие! — заяде се Берт.

— Така ли? — шлиферът му се отметна и откри сакото, изпоцапано покрай копчетата с петна от яйца и бира.

Берт не отстъпваше, втренчил сините си очи в мъжа:

— Така.

— Значи това е твоето мнение — неоправдано рязко отвърна този, защото жената отново прибра парите му.

Берт кимна и се озъби:

— На това печалба ли му викаш? Я виж! За мене е загуба.

Всички погледи се отправиха към трите сиротни монети, които лежаха между квадратите — Берт плъзна ръката си към жетона, където мъжът бе оставил резервна купчинка пари. Колин го гледаше и не можеше да си поеме дъх — от страх и от изумление, макар че от Берт можеше да се очаква всичко. Още малко и шилинг и половина щяха да влязат в джоба на Берт, прикрити светкавично от свитите изпоцапани пръсти. С другата ръка хлапакът достигна няколко пенита, но китката му бе здраво притисната към дъската. Той изкрещя:

— О, гаден тип! Боли ме!

Погледът на мъжа, който допреди малко бе помътен от бирата, стана смислен, изпълнен с честолюбие и справедлив гняв:

— А ти защо си пъхаш тук крадливите ръце? Хайде, малкият, пусни парите!

Колин се засрами — искаше Берт да остави парите, да свършат с тази история, да се гмурне между летящите лодки. Под натиска юмрукът на Берт се разтвори като черна роза, лист по лист, докато монетите се изтърколиха.

— Тези пари са мои! — проплака Берт. — Ти си крадецът, не аз! Хулиган с хулиган! Бях си ги приготвил да заложа, когато се освободи автоматът.

— Гледах встрани — каза жената, за да избегне усложнения. Не намерил подкрепа, мъжът се възмути.

— За луд ли ме вземате? Или може би за сляп? — развика се той.

— Сигурно — спокойно отвърна Берт, — щом твърдиш, че съм прибрал твои пари.

Колин се почувства задължен да го подкрепи:

— Не е крал — сериозно потвърди той с едно изражение на искреност, което можеше да нахлузи на лицето си винаги, щом поиска. — Не ми е приятел, чичо, и ще ви кажа самата истина. Аз просто минавах оттук и спрях да погледам — тогава той извади две монети от собствения си джоб и ги сложи там.

— Крадлива ридфордска шайка! — отвърна гневно мъжът, макар че тази разправия му помогна да се измъкне от безизходицата на непрекъснатото губене. — Изчезвайте оттук или ще извикам полицая!

Берт не мръдна:

— Най-напред ми върни моите две пени. С пот съм ги спечелил — копах и плевих картофи в градината ни.

Жената гледаше с невиждащи очи някъде зад тях в човешкия водовъртеж, който шумеше и се разбиваше в нейния крехък остров, тя гледаше и не преставаше да прехвърля от ръка в ръка стълбчето монети. По лицето на мъжа се четеше непреклонна, заплашителна решителност, шапката му бе килната напред, а ръцете му бяха сграбчили всичките пари. Примири се с неблагосклонната си съдба, прибра монетите, но съвестта не му позволи да вземе двете пени от Берт и той ги остави, тръгвайки към друга палатка, за да опита там щастието си.

— Одрахме го! — каза Берт и намигна на Колин, което значеше, че са притежатели на шилинг и осем пени.

Богатството трая само час и Колин, който не си спомняше друг път да е бил съпритежател на такъв огромен капитал, се опитваше да спаси част от него от алчните пипала на потъналия в светлини панаир. Но парите се изплъзваха от нетърпеливите им ръце — трудно беше да се каже дали момчетата сами ги пръскаха или други ги подлъгваха да го вършат, но пенитата изчезнаха за скариди, за захарен памук, за участие в „кей-куок“^[4] и „хелтър-скелтър“^[5]. Момчетата си проправяха път покрай бараки, където предлагаха най-различни зрелища.

— Все пак трябваше да запазим нещичко от парите — каза Колин, неспособен да свикне отново с бедността.

— Няма смисъл — отвърна Берт. — Пръснеш ли ги, ще успееш да се снабдиш с нови… — и изведнъж се вцепени при вида на жената, която стоеше пред касата на една барака. Тя бе полуоблечена в африкански одеяния, а около пищните й гърди се бе обвил питон.

Колин заспори:

— Ако спестяваш, може да си насъбереш достатъчно, за да заминеш за Австралия или Китай. Мечтая да видя непознати страни. Гледай ти! — каза той, побутвайки с лакът Берт. — Не е ли цяло чудо, че оная змия нея хапе?

Берт се засмя:

— Тези змии те душат, докато умреш, но им дават някакви хапчета и те стават сънливи. И аз мечтая за непознати земи, затова ще вляза в армията.

— Не е умно — възрази Колин, тръгнал към въртележките. — Скоро ще има война й може да те убият.

В подножието на един „Ноев ковчег“ те откриха мъничка врата, през която влязоха в празното пространство под въртележката. Колин надникна по-навътре, откъдето се носеше убийственият, зловещ грохот на задвижените машинарии.

— Къде отиваш?

Но Берт беше вече в средата, прегънат на две, за да избегне огромния механизъм, който шеметно и равномерно се спускаше и издигаше и движеше горе с бясна бързина въртележката. На Колин това му се струваше невероятно опасно — само един удар или пък невнимателно изправяне значеха смърт, мозък, пръснат по сивия пясък, край на мечтите за Австралия. Но Берт размерваше хладнокръвно и точно движенията си и караше Колин да го следва, независимо от това, че се страхуваше. Той допълзя на четири крака до Берт и извика в ухото му:

— Какво търсиш?

— Пенита! — надвика грохота Берт.

Нищо не намериха и се върнаха към по-простичките изживявания сред тълпата. И двамата бяха гладни и Колин си помисли, че от следобедния му чай сигурно са минали пет часа:

— Бих излапал един сандвич от цял кон между два дюшека.

— И аз — съгласи се Берт. — Но само погледай какво ще направя!

От тълпата се отдели младеж с бяло шалче, хванал под ръка девойка, която се бореше с огромно кълбо захарен памук. Колин видя, че Берт доближи младежа и му каза нещо — този бръкна в джоба си, пошегува се сигурно, защото девойката се разсмя, и подаде нещо на Берт.

— Какво получи? — запита го Колин, когато Берт се върна при него.

Изобретателният Берт му показа:

— Едно пени. Просто отидох, казах, че съм гладен, и го помолих за „нещичко“.

— Да опитам и аз — каза Колин с желание и той да внесе своята лепта. Берт го дръпна назад, защото единствените „налични“ минувачи бяха мъж и жена — добре облечена съпружеска двойка на средна възраст.

— Тия нищо няма да ти дадат! Трябва да помолиш или влюбени, или хора, които се разхождат сами.

Но човекът, „който се разхождаше сам“, беше логичен. Едно пени е едно пени. Две и половина цигари.

— Защо ти е?

— Гладен съм — можа да каже само Колин.

Сух смях:

— И аз.

— Може, но аз съм по-гладен. Не съм хапвал нищо от тази сутрин, честна дума.

Човекът се поколеба, но все пак извади от джоба си шепа монети:

— Внимавай някой полицай да не види, че просиш, защото ще те пратят в Борстал.

След известно време те преброиха парите си — бяха събрали дванадесет пени.

— Не си ли поискаш, няма и да получиш — така ме е учила винаги майка ми — подсмихна се Берт.

Спряха пред един павилион за закуски — поръчаха си по чаша чай и чиния стафидени кифлички и се наядоха до насита. Наблизо се въртеше Виенското колело — то издигаше на възбог своите пасажери, подмамваше ги с гледката на целия панаир, мярнал се само за миг, и отново ги смъкваше. При всяко спускане момичетата, които се возеха, цепеха въздуха с нечовешки писъци, които караха Колин да потръпва от ужас, докато не осъзна, че всъщност нищо лошо не ги заплашва и те крещят по-скоро от удоволствие. Той върна празната чиния и каза:

— Сега се чувствам по-добре.

Скитаха край фургоните, тикнати до оградите в края на гората, зяпаха по стълбичките им, надзъртаха в отворените врати и разглеждаха леглата и тумбестите печки, дивяха се на затворените врати, изрисувани красиво и пъстроцветно или гравирани с тайнствена резба. Всичко това смайваше Колин и го караше да си спомня едно отколешно отиване в театъра Емпайър. Циганите, „Гъшият панаир“, театърът — за Колин всичко това беше едно и също нещо, някакъв земен рай, мъничко предмостово укрепление, което разкъсва обръча на високия гъсталак, зашумил живота му, и води към друг някакъв живот. Съединителното звено между тези два живота бяха децата с подплашени очи, насядали тук-там по дървените стъпала. Когато Колин приближи твърде много до едно от тях, за да го разгледа по-добре, то извика ужасено. Един едър и як мъж изскочи от фургона и прогони Колин.

Той се държеше за Берт, докато си пробиваха път из гъстата тълпа, между осветените градински чадъри и електрическите стълбове, сред пушека, който идеше от павилионите за закуски и влекачите на фургони.

— Пръснахме всичката пара! — проговори Колин. — Няма как да се повозим на „Ноевия ковчег“.

— Не му се ядосвай! Трябва само да се качим на въртележката и докато се прехвърляме от седалка на седалка, да внимаваме винаги, да сме зад гърба на контрольора, за да не ни види и спипа. Ясно ли е?

Това никак не допадна на Колин, но той все пак изкачи стълбите към „Ноевия ковчег“, пробивайки си път между зяпачите.

— Ще започна аз — каза Берт. — А ти не ме изпускай от погледа си и гледай как го правя. След това ще опиташ и ти.

Берт възседна най-напред един лъв. Колин седеше до бариерата и го наблюдаваше внимателно. Когато „Ковчегът“ започна да се върти, Берт благоразумно се промъкна върху един петел, точно зад гърба на контрольора, който се появи от някаква будка, сглобена в средата на въртележката. Въртележката бързо достигна най-голямата си скорост — Колин почти не отличаваше животните едно от друго в този гръмлив летеж губеше често от погледа си и самия Берт.

После „Ковчегът“ престана да се, върти и дойде ред на Колин. Той запита Берт:

— Ще останеш ли за още един кръг?

Берт отговори отрицателно — не било умно да се возиш последователно два пъти.

Колин разбираше добре, че всичко това е глупаво и главно — опасно, но когато пред тебе се върти бясно един „Ноев ковчег“, а върху лицето на всяко мяркащо се дървено животно като бойно отличие е изписано, че може да надбяга човека, ти трябва на всяка цена да се озовеш на въртележката — с пари или без пари, със страх или без страх, но трябва да се озовеш и да останеш там през целия лудешки летеж, чак докато се спре. Струва ти се, че такова пътуване може да те зареди за цяла година с неизчерпаемата енергия на славния „Ноев ковчег“, а когато въртележката спре, на теб не ти се слиза, искаш да се въртиш чак докато ти прилошее и огладнееш до смърт.

Колин остана сам, вкопан в един тигър от външния кръг на „Ноевия ковчег“, почти болен от мрачно предчувствие и от внезапното вълнообразно движение на тръгването. При първата бавна обиколка махна с ръка на Берт. После скоростта се увеличи и той трябваше да слезе от тигъра, за да тръгне зад гърба на контрольора, току-що излязъл да събира парите. Бе уплашен, защото му се струваше, че отпусне ли само един от пръстите си и това чудесно пътуване ще свърши — той ще излети от въртележката, ще се удари във външната й ограда и ще се разбие на хиляди късове или пък ще смаже някого, облегнат случайно на нея.

Но все пак той направи огромно усилие и със замряло сърце скочи — надви страха си едва когато се озова между две животни. Във възбудата си без малко не блъсна една седнала наблизо двойка — мъжът се опита да го перне и Колин почувства върху страната си полъха на отбягнатия удар. Отмъстителният юмрук продължи да се заканва, дори когато Колин се настани на сигурно място — върху една зебра, но понеже се бе сблъскал с опасност, по-реална от разстоянията между животните, той се изплези на мъжа и пак тръгна.

Продължаваше да се придвижва напред, без да изпуска от поглед превития гръб на контрольора. Напредваше в объркан зигзаг, защото само няколко животни бяха останали незаети, промъкваше се навътре, към средата на въртележката, където под закрилата на гърмящите барабани и чинели беше по-безопасно. Щеше му се да махне победоносно с ръка на Берт. Но намерението му се провали, защото залитна силно напред, и едва успя да се хване за една конска опашка.

Ако се съдеше по виковете и писъците на момичетата, въртенето се усилваше. Колин се придвижваше несръчно — той завиждаше на контрольора за ловкостта, с която вървеше на няколко ярда пред него, и се възхищаваше от Берт, извършил същата кръговратна одисея с такава лекота. Съзнанието за опасност не го напускаше нито миг, но той се терзаеше повече от мисълта да не изхвръкне навън като снаряд, изстрелян в дърветата и железариите, отколкото да не бъде уловен от контрольора.

— По дяволите! — изруга той. — Ама че работа! — засмя се мрачно и полетя, тласнат от увеличаващата се скорост по наклона към един дракон с две места.

Един незает крокодил му позволи да се отпусне за няколко мига, след това прескочи върху мравояда, за да запази еднакво разстоянието между себе си и контрольора. Помисли, че контрольорът е свършил вече работата си, но той внезапно се обърна и тръгна в обратна посока, оглеждайки всеки, за да провери със сигурност, че му е взел таксата. Такова нещо се случваше за първи път. Берт го уверяваше, че контрольорите си отваряли добре очите, но правели винаги само по една обиколка, и то в една посока — а ето че това хитро, мръсно копеле бе си позволило наглостта да се върне. Не беше честно.

Мисълта за приспиващите, приятни летни следобеди, когато учителят им четеше „Капитан Рийди“, го заплете за миг в мрежата си, потънала нейде в дълбините на съзнанието му, но сетне изчезна, защото беше твърде безплътна в сравнение с тази истинска джунгла, в която се бе залутал. Трябваше да се върне пред очите на контрольора, да се справи с ново затруднение — кръгообразното движение на въртележката съвпадаше сега с посоката на часовниковите стрелки. Това му се струваше невъзможно — в един напрегнат миг реши, че е по-добре да скочи светкавично върху неподвижния, здраво направен мост между въртележката и публиката и да се измъкне; беше сигурен, че човекът го е забелязал и е всецяло устремен към него, за да му извие шията като на пиле и след това да го захвърли в тълпата. Колин го стрелна с поглед — копелето беше облечено в омаслен работен комбинезон, на устните му бе залепнал угаснал фас, носеше тежка контрольорска чанта, но въпреки това се движеше със сигурност.

— Докога ще продължи това проклето въртене? — питаше се Колин — Минава вече час, а Берт ми се кълнеше, че траело само три минути. И аз мислех така, но сега съм сигурен, че го удължават нарочно — улесняват онзи зад мен да ме спипа заради безплатното возене!

Тази джунгла не беше много по-различна от джунглата в къщи и на улицата, но тук Колин се страхуваше повече заради главоломната скорост. Единствената му мисъл беше как да се измъкне от новата джунгла, да се върне тичешком в онази, която познаваше, в която всичко се движеше по-бавно. Искаше да се върне, макар да чувстваше бавно разяждащата го мъка, която щеше да го прогони някой ден и оттам.

Връщаше се по стария път, почти се разнежваше, когато се озоваваше пред някоя муцуна, ухо или опашка, за които вече се бе държал. Вървеше бавно, намери убежище най-напред при мравояда, после при дракона и крокодила, сетне стана по-бърз и уверен и скочи от коня на зебрата, от лъва на петела. „Грешният няма спокойствие“ — казваше винаги майка му. „Но аз не съм грешен“ — убеждаваше се той. „Нищо, пак няма да имаш спокойствие.“ „Ама аз и не искам никакво спокойствие.“ „Кой знае дали не искаш!“ Вече поуспокоен, Колин тичаше почти със скоростта на въртенето, успяваше да хвърли и по някой поглед назад, за да види дали контрольорът го догонва. Когато се хванеше погрешно за някой седнал, той избягваше ловко удара на разгневения му юмрук, усмихваше се на изумените, ядосани лица, сякаш нищо не бе се случило, ловеше се за чужди палта и животни.

— Никога не става така, както искаш — ругаеше той. — Никога, никога.

„Тралала-ла — тра-ла-тра-тра“ — свиреше музиката. „Дзън-та-дзън-та-та-та“ — извисяваха и снижаваха звън чинелите. „Туп-туп-туп-бум-туп“ — пъхтеше сърцето му и заглушаваше всичко друго, удряше с огромни боксьорски ръкавици по тъпанчетата на ушите му, душеше го, стъпило на гърлото му с раздвоено копито, риташе по стомаха му като по палатка, от която се мъчат да избягат десет яки копачи, изкарали цяла седмица, без да пийнат нещо.

Една ръка се плъзна по рамото му, но с яростно извъртане той се освободи и продължи своя лудешки бяг по въртящия се „Ковчег“.

„Ще ме хване, ще ме хване! Той е мъж и може да тича по-бързо от мене. И си е свикнал.“ — Колин се люшна, възстанови равновесието си и после се втурна, сякаш участваше в състезание. Избяга толкова напред, че вместо да се спасява от протегнатата ръка на контрольора, той изведнъж се озова зад неговия гръб. Не успя да намали скоростта навреме, защото човекът, сигурно по нечий знак от средата на въртележката, внезапно се извърна назад. Колин също се врътна и отново побягна в обратна посока.

В сравнение с предишната скорост въртележката се движеше сега с бързината на охлюв. Трите минути почти изтичаха и Колин, който мислеше, че ще успее да се изплъзне, бе уловен този път по-сигурно. Пипнаха го отзад за шията и за кръста. Той се извърна, доколкото можа, и усети мирис на машинно масло, пот и тютюн — започна да се дърпа и бие, а сетне, подтикнат от внезапно хрумване, зарита жестоко глезена на мъжа, без да премисля каква болка причинява, а усещащ само острата болка, която пронизваше собствените му крака, докато той риташе другия. Контрольорът ругаеше така майсторски, както и бащата на Колин, когато веднъж си нарани палеца, поставяйки полици в кухнята. Но Колин успя да се освободи и реши, че вълнообразното въртене на „Ковчега“ е вече достатъчно бавно, за да може да скочи навън.

„Не е необходимо да чакам до края!“ — помисли си той и скочи.

Приличаше на космонавта Бък Роджърс^[6], приземил се недостатъчно внимателно след космически полет; трябваха му обаче няколко минути, докато си го помисли. Откъсвайки се от все още въртящата се платформа, неговото тяло се сви на кълбо и излетя стремително като артилерийски снаряд от остроусещаща жива плът, раздели една влюбена двойка и се заби с трясък в дървената бариера. Инстинктивно свитото му на топка тяло се отпусна, когато се удари в гредите, и се блъсна с разперени ръце и крака в шарената дървена резба на перилата. „Туп-туп“ — чу се непосредствено едно след друго. Колин разтвори очи, но все още не можеше да възприеме състоянието на неподвижност, което го заобикаляше. „Тралала-ла-тра-тра-тра“ — стихваше в него музиката, бледнееха и се губеха червено-бяло-сините светлини и пъстробоядисаните животни. Той чувстваше облекчение, че е избягал от човека, който го преследваше, без да мисли каква опасност го грози сега на твърда земя.

Берт го бе следил през целите три минути, бе се блъскал в тълпата, за да стигне навреме и го подхване при падането. Дребното, опърпано човече с лакти си бе пробивало път между краката на лениво разхождащи се, незаети хора — не винаги бе лесно да се придвижва напред, затова пристигна и твърде късно.

— Хайде — разтревожено говореше Берт, — стани! Ще ти помогна. Хареса ли ти возенето? — продължаваше той, като се опитваше да повдигне Колин. После се извърна към някакъв любопитен: — Не, братовчед ми е, нищо му няма. Аз сам ще го оправя. Хайде, Колин! Оня още не се е отказал от тебе, затова да изчезваме!

Краката на Колин се огъваха, щеше му се да постои опрян до съчувстващата твърдина на дървената бариера.

— Пипна ме, след като завъртяха по-бързо, проклетият му тип! Мръсен номер! Да ме изхвърли след голямото тичане…

— Тръгвай — настояваше Берт. — Да се изпаряваме към града.

— Остави ме. Ще се завлека сам. А пък ако дойде оня, ще го убия.

Вече нямаше въртене — Колин усещаше под себе си дъските на пода, виждаше крака, от време на време се мяркаше и по някое дървено животно. Въртележката отново бе заработила.

— Не е ли твой ред сега? А? — ядосано се обърна той към Берт.

Нямаха време за губене. Берт се наведе и като опитен гимнастик метна Колин на гърба си. Изправи се с пребледняло лице и затропа несигурно по дървената стълба надолу към сърдечната, прашна земя. На последното стъпало силите му изневериха и той се люшна безпомощно надясно — и носеният и носещият изчезнаха зад дъските, обграждащи основата на въртележката, където нямаше жива душа.

Лежаха там, където бяха паднали.

— Извинявай — каза Берт. — Не знаех, че ни следи. А ти отиде право в клопката. Истинско копеле! — бе пъхнал ръката си под мишницата на Колин и го придържаше да не се плъзне встрани. — Как си? Нямах нищо против да се бе случило с мене, честна дума! Лошо ли ти е? Искаш ли да повърнеш?

Вдигна ръка към стиснатата уста на Колин.

— Коварно копеле, да те преследва така! За такова нещо в съд трябва да го викат!

Колин внезапно се изправи, облегна се на дъските и вече по-уверен в устойчивостта на краката си, се заклатушка навън, към тълпата, следван от Берт. Унижени и измъчени, те обикаляха до полунощ, когато, смъртно уморени, решиха да се върнат в къщи.

— Ще ме пребият — каза Колин. — Трябваше да се върна в десет.

Берт замрънка, че няма вече капка сили и каквото и да става, иска да се прибере у дома.

Улиците край панаира чезнеха в мрак, сивееха с цвета на студена, влажна пепел. Колин и Берт вървяха хванати за ръка — пустотата, която ги заобикаляше, им вдъхваше достатъчно смелост, за да запеят високо една песен, която Берт бе научил от баща си:

Не искаме на бой да ходим със стрелите,

да бомбардираме с летците

и да се бием за бандитите,

искаме да си останем в къщи,

искаме да си останем в къщи,

искаме да си останем в къщи!

Думите звънтяха високо и ясно, момчетата пееха с цяло гърло, със сърдити гласове — бяха се прегърна ли през рамената, шляпаха с обутите в сандали крака, свиваха по разни улици, запяха два пъти по-силно край затвореното кино и влажното гробище:

Не щем да ходим на война за торите,

да мрем като мъже от старата история,

потънали във кал и кръв.

Искаме на работа да ходим…

Редяха стих подир стих, механично заучените думи губеха смисъла си и други неща придобиваха по-голямо значение за двете момчета — дъхът, който се кълбеше от разтворените им уста и застиваше като студена мъгла пред тях, подплашените котки, среднощните скитници, ядосаните хора, които с трясък разтваряха прозорците на спалните си и им викаха да млъкнат и ги оставят да спят. По една широка улица се зададе кола — двамата спряха като заковани на платното и не мръдваха — искаха да изпитат нервите си и да накарат колата да спре — успяха и чак тогава се втурнаха към ъгъла на улицата, за да избягнат гнева на шофьора. Прегърнаха се отново и тръгнаха, полюшвайки се в такта на „Властвай, Британия“^[7]:

И винаги дванайсет пени,

дванайсет пени шилинг правят

И нивга, нивга, нивга

крал Джордж не ще обръсне свойта тиква!

Всеки звук трептеше във въздуха и замираше, когато свръщаха по друга улица — така поне би се сторило на онзи, който слуша песента им, останал на безлюдния ъгъл. Но Колин мислеше, че звукът се застоява, кръжи край главите и лицата им и изтрива спомена за „Ноевия ковчег“ — тази ревяща джунгла, откъдето го бяха изхвърлили, защото се бе повозил, без, да си плати.

Бележки

[1] Капитан Рийди — герой на Фр. Мередит (1792–1848) от едноименния му приключенски роман. Б.пр. ↑

[2] Ноевият ковчег — въртележка по панаирите с дървени животни. Наименованието е по библейското предание за Ной, който спасил от потопа животните в дървения си ковчег, Б.пр. ↑

[3] Гъшият панаир — ежегоден панаир в Нотингам, уреждан още през Средновековието. Б.пр. ↑

[4] Кей-куок — състезание за грациозно ходене, при което победителят получава за награда кейк. Б.пр. ↑

[5] Хелтър-скелтър — надпрепускане с панаирджийски автомобилчета. Б.пр. ↑

[6] Бък Роджърс — герой от фантастични комикси. Б.пр. ↑

[7] „Властвай, Британия“ — известният английски химн, написан от Дж. Томсън (1700–1743).

Властвай Британия

над морския простор.

Британецът не може нивга, нивга,

не ще стане роб!

↑