Теодор Траянов
Вечен пилигрим

В памет на Алфонс де Ламартин

Когато бурните години

в кръвта ти бавно отшумят,

и от забравени светини

започнат сълзи да текат,

душата, страшно обедняла,

ще коленичи в някой час,

сред непозната катедрала,

пред величав иконостас.

 

И там, под вечното смирение

на безглаголните светци,

пророци с висше повеление

и меченосни мъдреци,

ще спомниш някое деяние

от живата си летопис,

и на дълбоко разкаяние

ще прозвучи езикът чист.

 

Далек от мисъл своенравна

и чужд на всяка суета,

разбрал, и може би отдавна,

на много сълзи святостта,

за първи път, от толкоз време,

ще паднеш в трепен несъзнат,

и твоя дух ще се възземе

в света на нова благодат.

 

И мълком от звезда кръстата,

огряла вечните земи,

ще слезе странна красотата

и твойта кръв ще прошуми,

през сънищата велелепни,

замрели в своята игра,

за братски мъки ще зашепне

душата прелестно добра.

 

Ще слушат, че животът носи,

не само светли часове,

а и насъщните въпроси

що тровят всички векове,

и някога, над път орисан,

когато ангел прелети,

ще грейне, в небеса изписан,

ликът на всичките мечти.

 

Тогава в тая страшна тайна

ще разгадаеш озарен,

на живите скръбта безкрайна,

на мъртвите — плача свещен,

и чудото, когато стане,

и чуеш глас неуловим,

към Бога с тяхното страдание,

ще тръгнеш, вечен пилигрим.