Теодор Траянов
Ангелическият

В памет на Джон Кийтс

Когато споменът за мене

ще побледнее, може би,

и в нови страсти и вълнения

светът без песен ще скърби,

погребан в миналата слава

ще дремя аз успокоен,

но жив, из всеки стих забравен,

ще грее лик боготворен.

 

В тоз лик безсмъртен всичко вложих.

с което Бог ме надари,

съкровища, с които можех

да бъда и щастлив дори,

в замяна — кръстен бях в съдбата

на бледния Ендимион,

ловец, възлюбен от луната

и роб на зачарован трон.

 

Зад тез очи, очи на песни,

кой смъртен нявга би прозрял

оная сянка неизвестна,

пред чийто идол съм горял,

чий слух в ефирното мълчание

би доловил завета строг,

че само в пламенно страдание

се ражда смелият възторг!

 

С таз сянка неуморно бродех,

лика й вплел у всеки стих,

не вкусих аз в живота отдих

и жаден сълзите си пих!

Таз сянка, с облак серафичен,

дошла от някой сън велик,

следеше с поглед безразличен

как мрях, убиван всеки миг.

 

Аз виждах колко е нещастен

човекът, беден от мечти,

и колко става по-прекрасен,

когато блян го навести,

и бранех от света брутален,

това, с което го дарях,

и в плен на порив идеален

изкупвах всеки негов грях!

 

Когато споменът за мене

ще побледнее, може би,

от свойта жертва разделена

таз сянка само ще скърби,

и тя, над мен палач изправен,

ще ме събуди в оня час,

когато в някой стих забравен

светът дочуе своя глас!