Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger (2010)

Издание:

Теодор Траянов. Избрани произведения

Редактор: Милка Спасова

Художник: Евгени Клинчаров

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Баланска

Формат 16/54/78; тираж 8100 екз;

печатни коли 25; издателски коли 17,61; л.г. VI/29;

поръчка № 182/1966 г. дадена за набор на 2.VI.1966 г.;

излиза от печат на 30.VIII.1966 г.; цена 1.54 лв.

Издателство „Български писател“, 1966

Печатница на Държавно военно издателство

История

  1. — Добавяне

В памет на Иван Вазов

Над варварско царство, над стройна дъбрава,

под тежката сянка на черно крило,

столетник владее, сред обич и слава,

из клонища силни възправил чело!

Загледан в небето, унесено слуша

старинната песен на свойто сърце,

как в напаст и бури, под гръм и сред суша,

той скритом е вдигнал към Бога ръце.

 

А някога вечер, когато задреме,

в съдбата си вижда той божия пръст,

защо е откърмен със огън и чемер,

и с мъката жива на бащина пръст!

И кротко зашепват по него листата,

заспали покорно под мрачно небе:

О, боже, защо ни напусна земята?

Тя, в жажда и ситост, най-вярна ти бе!

 

Соколът, що сутрин над него се вие

и поздрава носи над пеещ Балкан,

не знае, че болка предвечна се крие

в могъщите жили на всеки избран!

А бръчките черни, тез рани бездънни,

свидетели неми за дни на скръбта,

все повече тровят гигантския дънер,

все по̀ заглъбяват в сърцето смъртта.

 

И страшната орис на своето царство

той всуе се мъчи с молби да смили,

но милост не знае вековно коварство —

безмилостно гледат очите му зли.

И с вяра неземна могъщият корен

по-здраво се впива в земята тогаз —

на варвари древни духът непокорен

събуден очаква съдбовния час!

 

Когато се мълнии с вѐтрища давят,

тъмите застенват и ужасът пей,

столетникът тръпне и цял се възправя:

Над мене, о боже, гневът си излей!

И ето, в зори пак, долитнал соколът,

с глух писък събужда сърца и души —

там горе звездите безмълвно се молят,

а долу столетник пронизан лежи.

 

Соколе свободен, ти, варварска птицо,

виж, гръм е целунал столетника цар.

Извий се в небето, литни, понеси се,

от трите морета до Дунав и Шар!

Последното сбогом Балканът да пее,

и в хор да отгласят земя и море:

безсмъртен е, който в сърцата живее,

във тяхната песен той нивга не мре!

Край