Теодор Траянов
Умиращият лебед

В памет на Пейо Яворов

Позна ли ти в черната лира,

с най-мрачните струни в света,

сърцето, що с песен умира

в студената длан на смъртта?

Ти чу ли умиращий лебед,

в черупката още ранен,

да пее за земния жребий

на всеки от майка роден!

 

Не стихвайте, думи прощални

на лебеда, в скръб ослепял,

не стихвай, припев погребален

на живата земна печал!

На времето в блена трагичен,

на отгласа в живия стон,

да зърне духът героичен

последния земен подслон!

 

Кой скитник, напускал земята,

по нея в любов не тъжи,

макар и гневът на съдбата,

през спомен дори да тежи!

Но има сърца, що не знаят

покой и по вечния път,

в тях мрачни стихии играят

и сънища с гръм се роят!

 

От тях ще узнаеш що значи

светец със безименен грях,

съдбата над тебе да плаче,

да бягаш от себе си в страх,

да грееш с челото на Авел,

тъй светло дори и за враг,

а Бог да е скритом поставил

на Каина страшния знак!

 

Да каже самата вселена

що значи, в измъчен живот,

да дигнеш хоругва свещена

над пътя на своя народ,

и все нелюбим на небето,

да виждаш, за жъртва готов,

как всичко умира, което

погледне у твойта любов!

 

Не са ли туй думи на някой,

що в кърви е дните си чел,

и Бога, и майчино мляко

от свойта Голгота проклел?

О, думите нивга не мамят,

когато ги шепне смъртта,

когато сам вечная памят

над себе си пееш в нощта!