Теодор Траянов
На венценосеца

Пристъпваш ти под тежки лаври,

синът на своята страна,

гърмят ликуващи литаври,

пращят победни знамена!

Поглеждаш тих, грядущ и мъдър,

самин за себе си закон,

блести под лоба среброкъдър

избистрен твоят небосклон!

 

Днес под съня ти многогранен

един народ се подслони,

и търси в погледа ти странен

забравата за тежки дни!

Тук всички клетвата ще сторят,

що в знаме си издигнал ти,

а тихо на сърцата хорът

ще шепне: Татко наш, прости!

 

Пред първенеца си помазан

днес плаче всякой прероден,

и цял един живот разказан

раздипля своя път свещен!

Възкръсва песента могъща,

всемира дето е горял,

но скрито споменът разгръща

странйци на самотна жал!

 

Морета с бури непознати,

е цепил твоят кораб твърд,

макар изпратен сред проклятия

и гонен от самата смърт!

Ти, пееща безсмъртна младост,

с безумен химн на любовта

приканваше към земна радост

децата мрачни на света!

 

А в теб се раждаше тогава

свободен земният живот,

ти сам бе истина корава,

словата ти — вълшебен плод!

Но в скърби дълго ти остана

все чужд, на братята дори,

макар пророческо — Осанна! —

към Бога пътя да откри!

 

Но никой тук не вижда още

как зее царствената гръд,

че не в сърце, а в живи мощи

на радост сълзите горят!

Гърмят ликуващи литаври,

тих венценосецът стои

и скритом от безсмъртни лаври

кръвта на цял живот струи.