Людмил Стоянов
Предговор (към „Теодор Траянов — Избрани произведения“)

1

Роден на 30 януари 1882 година в град Пазарджик, Теодор Траянов, като мнозина младежи от епохата на монархо-чиновническа България, прекарва с родителите си скитнишки живот из разни градове на страната, учи с прекъсвания, докато в 1900 година свършва гимназия в София. Баща му, Васил Траянов, служи като съдия и прокурор в Ст. Загора, Н. Загора, Пловдив, Силистра, Видин, Трън, в София и Цариброд и с тежък труд изхранва семейството си от трима синове и една дъщеря.

Бащата и майката — бивша учителка — успяват да дадат на децата си добро образование и между тях Теодор заминава за Виена да следва политехника. Тук той се оженва за Елена Фридрих Петерс и остава във Виена до 1912 година, когато се връща в България при избухването на Балканската война. В Австрия и Германия попада под влиянието на някои съвременни поети и особено на богатата германска класика. Тя упражнява върху поезията му силно влияние и оставя върху него дълбоки бразди. Дълго време работи като културен съветник и първи секретар в българската легация във Виена и се прибира в България в 1921 година, след което започва усилена творческа дейност. Умира на 15 януари 1945 година в София.

Имаме възможност да сумираме своите наблюдения върху този истински представител на символизма у нас, както и върху неговата изключителна осведоменост по големите философски и литературни проблеми на своето време. Близостта му с художествената култура на Запад, главно немска, ни кара да съжаляваме, че животът му в България се сложи в съвсем друго русло, при различна обществена и литературна атмосфера, изтръгна го от привичните творчески похвати и влияния — или обратно: че твърде късно се завърна в родината, макар и с богат опит и знания, където трябваше тепърва да работи и се развива при нашенски нрави и условия.

Както почти у всички поети от този период, период на раздвояване на литературните интереси от национални към интернационални аспекти и обратно, у Траянов срещаме същото вътрешно противоречие както в биографията му, тъй и в творчеството му. Тук можем да направим твърде близка аналогия между Пенчо Славейков и Траянов, които изминават еднакъв път на развитие и изпитват почти еднакви влияния. Подобни координати можем да набележим между Яворов и Траянов, сближения и отдалечавания, присъщи на творци на близки и сродни епохи.

В 1908 година Траянов излиза със сборника „Regina mortua“. Първото впечатление: изненада. Някои ранни стихотворения издават видима бодрост: четката е смела, замахът широк. Поетът борави с реални понятия, взима образи от видимия свят. Отъждествява се с природни явления: „Новият ден“, „Чучулига“, „Вечерна хармония“. Тук откриваме устрем и полет. Изящен художествен рисунък. Колко отдавна не бяха се явявали и поезията ни такива свежи, правдиви настроения! Налага се да се цитира например „Чучулига“, както и някои други, защото името на автора е покрито с гъст прах от недоразумения:

Възлита лъч из нощни кръгозори,

пронизва мрака възгорял рубин.

Безкраен здрач безшумно се разтвори,

извишен свод се ширна ведросин.

 

Подзема химни волна чучулига

(сърце, възмогнато из болки, пей!),

възлита, своята мечта достига,

в лъчиста мрежа тихо се люлей.

В опростената композиция на стихотворението има вътрешна сложност: на картината на утрото с неговите здрачини, багри и „ведросини“ ширини се противопоставя образът на чучулигата (едновременно на сърцето, „възмогнато из болки“), достигнала своята „мечта“ и може би своето щастие:

в лъчиста мрежа тихо се люлей.

В стихотворението „Вечерна хармония“ са съчетани настроения и природни явления, които създават общото впечатление на тишина и хармония. В лириката на Траянов от началния период е характерно, че той не дава сух, безличен пейзаж, а винаги го свързва с чувството, което е предизвикало и се е сляло с пейзажа:

Разискрен сетен слънчев лъч угасна

в море от румена дрезгавина.

Отблясък — песен, сякаш скръб неясна,

потъва в необятна висина.

 

В заслона на тръстиките прибрежни

звезда изплува, тихо се засмя.

Последен звук от песен безнадеждна,

заплетен в тишината, занемя.

Не е трудно да се види в тия примери, че природният пейзаж се възприема през призмата на някакво разочарование, на неопределена тъга. Този мотив срещаме почти в целия сборник „Regina mortua“, дори в самите заглавия: „Скръбна нощ“ „Колебание“, „Безутешност“, „Тъжен привет“. Поетът говори за някакъв „трънен венец“, нарича себе си „вярваш слепец,“ и от всичко това вее неясна и необяснима тъга, като у човек, претърпял непоправима душевна криза.

Траянов пише тия свои стихотворения в съгласие с господствуващия принцип, че „скръбта е естествената атмосфера на поезията“, такава е поезията на Рихард Демел, Стефан Георге, Лилиенкрон, Хуго фон Хофманстал, в чиято носталгична и дисхармонична психическа неопределеност, дълбок размисъл, съсредоточен поглед се къпе и музата на нашия поет. Дали тази „Мъртва царица“ („Regina mortua“) не е образът на преживяна лична драма, както бихме помислили от сегашно гледище, или в случая е модна душевна настроеност, търсене на реквиемна образност, желание да се покажем по-дълбоки и по-оригинални от другите? Може би и едното, и другото:

Тайнствен говор в глухо шумоление,

потисната печал: в усоен кът

задрямал вир почива, уморени

отсенки и листа по него спят!

 

(„Есенен ден“)

Такива са виденията на тази поезия. Сякаш животът е престанал да пулсира: „Смъртта надниква, лист по лист се рони, скрибуцат, глухо стенат голи клони“ — краят на стихотворението „Смърт“. „Из тъмнината гробници белеят и кипариси в тъмен сън мълчат“ — началото на „Брегът на смъртта“.

Това са доминиращи чувства или по-скоро отсенки на чувства. Безспорно е — че в този лабиринт на смътни догадки е отразена не само личната драма на поета, но и една обществена действителност. Това е началото на нашия век, пълната безизходност на личността и невъзможност за проява на вяра за радостен звън и опиянение. Защото общественият дух е потиснат от безсилие и военна тревога. Този психичен застой пред неизвестността, пред тъмните облаци на войни и катастрофи владее и поезията на поменатите немски поети, за които Пенчо Славейков пишеше в същото време: „Теоретиците на модерното смятат Демеля станция в развитието на немската лирика, на която рядко пътници се отбиват и по-рядко се качват.“ Същото неудоволствие изразява Пенчо Славейков и за останалите немски поети от началото на века.

2

В сборника „Химни и балади“ (1911) като че ли кошмарът се разсейва: като че поетът излиза от здрачния лабиринт и пред него засияват нови брегове и висоти. В стихотворението „Полонеза“ имаме музикална интерпретация на чувствата, изблик на радост, когато клавишите трябва да разкрият „на радостта невидимия лик“:

И в свойта яростна стихия

скръбта ми сила ще намери

сълза последна да изтрие!

Очевидно поетът се адресира към жената (все едно реална или имагинерна), която е причина за неговата душевна неустойчивост, като в най-различни образни вариации съпоставя себе си с нея и нея със себе си. Това е един дълъг и често досаден монолог, в който поетическият герой изживява свои вътрешни драматични конфликти: „Настъпи златно пладне и твоя чар огрея.“ „В душата не поглеждай“, защото там „видения крайбрежни чертаят твойто име край гибелна река“. В „Близка и далечна“ четем: „Тъй близка аз те сещам, но нявга ми се струва, че пътища неземни отвека ни делят.“ Широкият читател, уви, остава чужд на тази непрестанна гоненица на противоречиви изповеди, които могат да увлекат само отделна паралелно настроена психика. В „Земна радост“ се повтаря същата ситуация: „В уплаха ти отмина, когато взор извърна към ледения образ на моите мечти.“ Понякога образите се сплитат в странни съчетания и почти достигат ad absurdum.

Можем да кажем без преувеличение, че в тази своя сбирка Траянов е платил скъп данък особено на немския символизъм, такъв, какъвто го характеризира Пенчо Славейков.

Разбира се, не са само поетите на „модернизма“, които влияят върху поезията на Траянов. Това са преди всичко Гьоте, Шилер, Хайне, които хвърлят първите ярки лъчи в душата на поетически настроения младеж, но го свързват едновременно с романтичните традиции на следовниците, както и с отделни течения и писатели от началото на века, вече по-близки до възлюбената мода на съвремеността. Така, преодолявайки джунглите на „модернизма“, Траянов прокарва гьотенска идея в края на стихотворението „Към пролетта“:

В поляни, в дъбрави

живота подклаждай,

оглеждай се в свойто

въздушно море,

ти земната горест

във песни прераждай,

де всичко живее

и нищо не мре!

Характерно явление в „Химни и балади“ е оптимистическият завършък, сякаш някакво освобождение от мрежите на душевните противоречия, пробуждане от някакъв мъчителен сън, който в „Regina mortua“ е нещо постоянно, кошмарно, виждаме как тук се уталожва, както след дъжд се избистря вечерното небе. „Празничен химн“ завършва също примирително, успокоено:

Възпламва в миг причастие

в лазурните съсъди,

изпепелени чезнат

страдание и зло.

Спокойно днес очаквам,

което ще да бъде,

смирено преживявам,

което е било!

В „Химни и балади“ откриваме един нов, различен Траянов, който, като Гьотевия „Прометей“, лети над света с нови, укрепнали крила. Макар че все още тъмните сенки блуждаят в съзнанието му, сякаш отзвук от ранното му стихотворение „Новият ден“ (1905). Характерно е стихотворението „В родния лес“, изпълнено с есенна печал и резигнация, за да стигне до финала, където сякаш се възражда надеждата, все още имагинерна, чужда на нормалната психика:

Потръпват потъмняли сетните листа

и бавно слитат, старий лес насъне плаче:

изгубена русалка в сетна красота

 

минува плахо там, с наведени клепачи,

до слаба гръд държи намерено сираче,

на свойто майско утро първата мечта.

Дъхът на „родното“ (макари в образа на „русалка“), на „сетните листа“ в старата гора като че раздиплят миражите на съня, за да може поетът да се пробуди от мистическата поетическа упойка и фаустовски съмнения и да простене (в стихотворението „Към майка си“):

О, чужд съм тук на всичко

и черна скръб ме трови,

кога на юг далеко

луната засияй,

 

бълнуващ аз съзирам

вечерните огньове,

леса и равнините

на моя роден край.

3

„Химни и балади“ излизат в 1911 година. Десет години по-късно се явяват „Български балади“ (1921). В този промеждутък са преминали Балканската и Първата световна война, изживени са две национални катастрофи, които сигурно са се отразили болезнено в душата му. Печатани в „Хиперион“ и други списания, тия „български“ балади излъчват някаква оскърбена национална гордост и едновременно съзнание за национално достойнство. Очевидно това, което Вазов изживяваше като болка и патриотичен захлас, Траянов възприема по-трагично и по-дълбоко, въздигайки „жертвата“ — България, българския народ — до някакъв мъченически „кръст“, за да възкликне в „Среднощно видение“:

Силни боже, не оставяй

бранна чест под вражи крак.

Строг, предсмъртен проечава

рев на лъв! — О, бранна слава!

Гине, гине роден стяг!

Траянов възприема националния погром като „съдба“, библейско „възмездие“, върховна „несправедливост“. В „Гибел“ той рисува картини на разруха, без видим контур, без нито един реален образ:

О, нощ на черна гибел,

душа на преизподня,

превръщаш в гроб земята

на звездочел народ!

Може би любовта му към поезията на Мицкевич и Словацки (покрай музиката на Шопен) бяха вдъхнали на Траянов от тая идеализация на полския месианизъм, какъвто виждаме в „Български балади“ към българския народ, обречен на страдания и велико бъдеще:

И твоите корени и жили

веднъж ли само са разбили

на прах внезапния порой?

В случая става дума за „българския дух“, който лежи в основата на месианизма на Траянов, за вековната му устойчивост срещу изпитания и национални драми, срещу грабители и поробители, за да събира сили за ново битие, като оня вековен дъб, разперил животворна сянка над народа, възпяван от него неведнъж:

В твойта гордост кой досеща

жал и плач на самота,

че в молитвата гореща,

слънцето с която срещаш,

съхнат сълзи на нощта?

Той ще остане потресен, когато в писмата до цар Симеон от цариградския патриарх Николай Мистик прочете между другото: „Знай, повтарям, че ако колко-годе съм разбрал смисъла на царското движение срещу вас, те — императорите — няма да престанат да подбуждат за вашето погубване всеки народ: и турци, и алани, и печенеги, и руси, и други скитски племена, докато последните не изтребят българския народ напълно.“

Траянов разсъждава така: Николай Мистик би искал това да стане наистина, да се изтреби българският народ съвършено, да изчезне от лицето на земята. Но за щастие има една световна устойчивост, която пази народите от окончателна гибел и която е едно тайнствено обручение между родината и народа, една непромълвена клетва за вярност може би, защото безбройните поколения покойници, които е погълнала, тези незнайни праотци — правят земята тъй свещена, като майката. Оттук — изводът в „Заклинание на земята“:

О мощ проявена

на дух благороден,

пред свойта България

завета разкрий:

делата остават,

човек е преходен.

Народът е вечен

в това, що твори!

Става съвсем ясно, че в „Български балади“ имаме задълбочаване, преход от личното към народното, опит да се излезе от хаоса на душевната сложност, халюцинации и неясности, към някакъв по-конкретен идеал. На това се дължи може би фактът, че ранната поезия на Траянов („Regina mortua“ и „Химни и балади“) остана чужда на по-младото поколение поети, не можа да създаде последователи. Докато другите символисти от неговото поколение преодоляват по-безболезнено метафизичната мъгла в стиховете си, Траянов продължава да твори в дълбока самовглъбеност, подчертавайки незаинтересованост към действителността. Тук влиянието на немската поезия от епохата на символизма се оказва пагубно, докато класиците на тази поезия и по-късно Ленау, Новалис, Тик и особено народната немска балада, му разкриват прозорец към живота, към проблемите на епохата.

4

Трябва да добавим, че като индивидуалист Траянов издаваше широка литературна и философска образованост, познаване на античните и нови литератури, произведения на поети от разни страни. За него идеал на поета беше Гьоте. Той често декламираше стихотворението „Баядерка“ от Гьоте и не само него. Особено дълбока ерудиция проявяваше в музиката като изкуство и като познаване на музикалните гении. Често в другарска обстановка ни изненадваше с виртуозно изпълнение на композиция за пиано от някои знаменит музикант, на „Погребален марш“ от Шопен или „Сватбен марш“ от „Лоенгрин“ на Вагнер. Познаваше Бетховен от „Фюр Елизе“ до Деветата симфония.

От руските поети обичаше Пушкин („Я помню чудное мгновенье“, „Анчар“, „Подражания Корану“ и други), Лермонтов („Бородино“, „И скучно и грустно“, „Пророк“, „Демон“, „Мцьори)“, Некрасов, Тютчев… Руската поезия го привличаше и той правеше видими усилия да се освободи от тежкото бреме на германския средновековен дух и мистика, да вдишва свежия дъх на руския поетичен гений.

Животът му във Виена (и за кратко време в Берн) като дипломатически секретар и управляващ легация му позволява да опознае културата на предвоенна Германия, да завърже връзки с някои австрийски писатели, поети и критици, с които се среща в знаменитото кафене „Мендел“, да участвува в културния живот на австрийската столица. Във Фолкзопер е поставена от режисьора Райнер Симонс приказката „Младият крал“ от Оскар Уайлд, драматизация от Траянов и музика от композитора Д. Караджов, приета с възторг от виенската музикална публика. По свидетелства на близки на Траянов приказката издържала 150 представления, „Хомо дуплекс“ бихме могли да наречем Теодор Траянов през този период, „двойствен човек“, чиято душевна организация се двои между Запад и Изток, между изтънчената буржоазна култура на австро-унгарската столица и бедното духовно наследство на родната земя. Присъщо е на човека да обича своята родина, дори много повече, когато е изоставена и низша, особено ако той е принуден да твори далеч от нея, в чужда и в известен смисъл враждебна обстановка. Оттам — дълбоката народностна драма на поета, чиято обществено философска ограниченост го тласка в сферата на месианските предубеждения.

Може би при по-близък контакт с живота в родината, с нейните обществени борби, с общуването със социалистическите среди, с усвояването на материалистическата философия на историята и поуките от воините Траянов би видял по-ясно причините за националните катастрофи и не би дирил в тях метафизична основа. Фактът обаче е един: приемайки българския „дух“ като някаква платоновска „идея“, той превръща любовта към родното в някаква религия и слави народа, предопределен за велики дела. В това трябва да дирим голямата разлика между „серафическата“ поезия на Траянов и главоломната шовинистична антинародна „муза“ на един Кирил Христов.

Ето защо в „Българска песен“ Траянов се обръща към „ветровете пустинни“: „В песните си понесете на тринадесет столетия пламенните знамена!“ Той очевидно има предвид делото на Кирил и Методий, създаването на азбуката и предаването й на славянското море, в което той влага преди всичко своите месиански мечти, своя идеал за историческата роля на българския народ. В „Заклинание на земята“ той призовава някаква „сила нетленна“, „душа чудотворна на мойта земя“:

Заливай със злато

простори обширни,

откърмяй, закриляй

насъщния плод,

насищай със щедрост

годините мирни,

труда благославяй

на моя народ!

Никой комай до днес не е посочил тази особеност на поезията на Траянов, нейната обемност и правото й да бъде съкровена изповед пред прага на народна победа или народна гибел!

Според Траянов най-здравата опора на духа в изпитанията на народната душа остава народната реч, словото като обединяваща сила и знак на благородство. Той казва (в „Заклинание на словото“):

О, нивга не загива

народът, който може

законът на живота

самин да изкове,

сълзите на Голгота

в победен химн да сложи,

на братската трапеза

врага да позове!

Както бе казано, Балканската война, завършила тъй трагично за българския народ, отваря в поетическия свят на Траянов нова страница, показва и реално темата на „гибелта“. В пълния разгром на „народните идеали“ (не в смисъла на великобългарския шовинизъм на обезумялата буржоазия, а в аспекта на неговия „месианизъм“) той намира оправдание на своите предчувствия, на своето „пророчество“ за трагичната съдба на българския народ, предопределен между Изток и Запад да бъде страж на свободата и цивилизацията, застрашени от източните варварски орди.

В стихотворението „Тайната на Струма“ Траянов е отразил като никой друг наш поет жалостта, скритите сълзи на народа, плача на природните стихии от настъпилия погром, истинската национална бездна:

Бърза бързоструйна Струма,

тайна в хладна гръд таи,

бърза, дума не продума,

само позлатена шума

влачат бързите струи.

В мълчанието на природата „само изворът извира на дълбока страшна скръб“. И отново в съзнанието на поета отеква ехо от далечно минало:

Спомен ли от вековете

спомня новия разгром?

И после — чисто човешкият завършък на драмата, нейният траурен край:

Бърза Струма, странно пее,

свеждат клон след клон гори,

шъпнат, молят се на нея,

белий блясък на Егея

с черни листи да покрий.

Тук се долавят ноти от трагичната музика на Шопен.

В стихотворението „Смърт в равнините“ падналият смъртно ранен далеч от родния край български войник в полусън премисля:

Лежа самотен, неподвижен,

а раната струи безспир,

ни глас далечен, нито ближен

и само облаци — покрови

висят над горестната шир: —

Ах, кой ще ме зарови!

Стихотворението е посветено на Панайот Киселков, паднал в сипеите при Чаталджа, приятел на Траянов, и изразява едно общо чувство на протест срещу войната, която поставя хората в най-неочаквани, трагични положения:

Довей, о ветре, пръст свещена

от севера, от родни кът!

Целувка чувствувам студена,

тежат невидими окови

и клепки ледени тежат!

Ах, кой ще ме зарови!

5

Един толкова дълъг път на творчески лутания не може да не завърши с вътрешно разрешение, с разтворена спокойна страница. Макар че и тук бушуват вълнения, но вече от по-друг характер, проблясъци на реалния свят. Това е ликвидацията на една борба, завършила без победа. В душата си поетът вижда, че се е сражавал с вятърни мелници, но търси утеха в съзнанието, че е стигнал невредим до равносметката: „Романтични песни“ (1925). Тия песни започват със стихотворението „Май“: и тук, както някога, „високо чучулига плува, припламват леките крила“. А едновременно: „Не питай защо потъмняха лъчите на светла любов.“ В „Среднощният вятър“ поетът разкрива сякаш развръзката на живота си:

Среднощният вятър

два кораба брули,

два кораба тръгват

на разни страни,

среднощният вятър

два взора затули,

два взора потъват

в безкрайни вълни.

„Романтични песни“ са епилог на чувствата, залез на страстите, прегаряне на болките, когато „над гроба на щастие бледно дремливо се сипе спокойния сняг“ („Солвейг“). Чудно и възхитително! Двойствено и еднолично! „Романтични песни“ са сякаш ехо на „Сън за щастие“ от Пенчо Славейков, с тази разлика, че в „Сън за щастие“ носталгията е реална. осезаема, докато у Траянов се борят по-дълбоки чувства за самота, погребана любов, смърт…

                и знам,

че моята горест и щастие

по пътя безлюден

докрай ще износя, но сам,

В такива стихотворения като „Скитнишка песен“, „Горският чар“, „Росен“ и други се разкрива интимната любов към природата, в чийто багри поетът олицетворява свои душевни тревоги, съмнения, блуждения, мисли за смъртта и т.н. Елементи от народните песни се преплитат с реални преживявания, с един подтекст, който говори за пантеизъм в най-чистия смисъл на думата. За това нашепва стихотворението „Малка балада“, една от скъпоценните перли на поезията ни:

Молех те, девойко малка,

не губи по мен сърце си,

не губи го, че русалка

болно ми сърце отнесе.

 

Спи то нейде в златен пясък,

в гроб подводен, в глъбините,

песен пей му с тъмен плясък

хоровода на вълните.

 

Земна обич то забрави,

всички болки, всички клетви,

свойта приказка разправи

на подводни тъмни ветви.

6

Би трябвало да се види живият човек зад поета, за да ни станат ясни много забулени в словесни мрежи изповеди на твореца. Един портрет, рисуван от видния наш живописец Борис Георгиев, ни дава дълбоко съсредоточен в себе си образ, реалистичен по изпълнение и излъчващ чудно духовно съдържание, сякаш отражение на знаменитите романтици от хайневски и байроновски тип. И още нещо: досещаме една духовна атмосфера, която витае около образа, обгръща го от всички страни и му дава израза на покой и съзерцание.

„Това голямо дете“ — тъй го наричаха приятелите му: той наистина издаваше една видима безпомощност в живота, пълно пренебрежение към фактите, независимо дали са благоприятни, или не за него. Измислицата и правдата живееха в съзнанието му в най-тясна дружба. Въображението му даваше свой облик на нещата и събитията, свое съдържание. Оттук — противоречивостта между постижимо и непостижимо, между първично и цивилизовано в чувствата, всекидневното препъване в невидими прагове.

Индивидуализмът като школа през неговото студентство във Виена оставя в творчеството на Траянов главно образа на героя, но не героя от типа на Наполеон или Цезар, а на героя — творец, създател на духовни ценности. Особено под влиянието на Карлайл и неговата апология на героичното в историята, както и на Ромен Ролан в неговите „Героични биографии“, Траянов дири в живота на хората на изкуството някаква „обреченост“ и величие въпреки слабостта им (пред силните от „мира сего“), път за усъвършенствуване на човека. В последната му книга „Пантеон“ проличава стремеж да се изгради някакъв „култ“ към тия „представители на човечеството“. При това в техните „съдби“ той като че ли чувствува приобщена и своята съдба.

Безспорно слабост на тия поеми — оди са приповдигнатият тон и еднообразна патетика, известна загуба на художествено майсторство, както и някои преувеличения в чувството за мярка. Изрази като „певецо горд“, „Дух могъщ за бран и власт роден“, „познах те аз по царственото чело“, „по твоя меч, заграбил в битки смели съкровища от скрити чудеса“, „по твоя ръст железен“, „по герба горд“, „по твоя лик от ада обгорял“ — звучат твърде фалшиво в едно обръщение „Към поета“.

Тоя дух господствува в цялата книга, затова с известно съжаление ние ще преминем към друг проблем — към отношението на поета към любимите му образи в поезията, към писателите, които са изградили неговия вътрешен поетически свят. Между имената, които го вдъхновяват, на първо място стоят Байрон, „велемощния вестител“; Хайнрих Хайне („Не е ли съвестта ти бурна причастие и в наши дни!“); Пейо Яворов („Не стихвайте, думи прощални, на лебеда в скръб ослепял“); Иван Вазов („И страшната орис на своето царство той всуе се мъчи с молби да смили“); Пенчо Славейков („О, спи, иманярю, до живия извор …по своята гусла сълзите нанизвай“): Перси Биш Шели („Тъй беден е животът от красота и радост, тъй малка е земята за толкоз много скръб“)…

В горните цитати има нещо характерно за тия творци, но то е малка звездица в мрака на общи параболи и сравнения, където се губи големият образ на Христо Ботев, Джакомо Леопарди и още редица други.

Траянов не е забравил титаните на руската поезия: Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Блок. Те живеят в съзнанието му, всеки със своя характерна черта, на която читателят се радва като на нещо по-близко, отколкото например в „Радостният син“, посветено на Уолт Уитман („Чия, чия е песента, не е ли на земята?“), или „Ангелическият“, посветено на Джон Кийтс, в „Смъртта на Осиян“, в „Карпатският вятър“, посветено на Шандор Петьофи, където трябва да гадаем смисъла на поетическото ясновидство.

Александър Блок е наречен в посвещението „великият бард на революцията, рицарят на прекрасната дама“. В подтекста на стихотворението предусещаме стъпките на червеноармейците от известната поема на Блок „Дванайсетте“ и как невидимо пред тях витае видението на Христа. Нашият поет вижда в това видение образа на самия Блок.

Той нарича Лермонтов „последният Прометеид“ и го свързва с Кавказ, „другар небесен“, „над чийто снежни океани, над Казбек, стръмен и мъглив, духът на вечното изгнание витае горд и мълчалив“.

Некрасов… поет „на обич и печал“, който живее в сърцата на „плачущи души“:

До тази арфа не тъй лесно

певци допираха ръце —

на нея сложи своите песни

едно-единствено сърце.

Некрасов… благоговейно скланя поетът чело пред гения, пред „сърцето на бледния Некрасов“, за да завърши с надеждата:

Насищай, робска орисия,

със кръв и сълзи своя век,

но знай, из тъмната Русия

ще дойде новият човек!

7

Разбира се, ние подбираме в случая най-хубавите и сполучливи места, присъщи на поетиката на Траянов, защото изобилието на трафаретни изрази, библейски и митологически образи, повтарянето на шаблонното понятие „бог“, макар и като литературни форми, не допринасят за цялостното възприемане на рисуваните поетически портрети, на техния богат вътрешен живот.

Важното, което има значение за нас, е, че въпреки някои слабости, дължими на епохата, в тази поезия има ценности, свързани с основните традиции на литературното ни развитие, както по отношение на езика и поетическите нюанси, така и по връзката й с народностното начало. Задача на критиката е да приеме — извън навеяните неприемливи влияния и идейната му противоречивост — оня Траянов, който се изявява в душевната борба на „Химни и балади“, в дълбокото патриотично чувство на „Български балади“, в ония негови стихове, в които той се приближава до естетичния и морален свят на своите учители — Гьоте, Шилер и Хайне — и застава в редицата на своите съвременници — Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Димчо Дебелянов.